Определение № 15 от 11.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2736/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Д. Ц. К. чрез адв.Р. С. от САК срещу решение № 2 от 16.03.21г.по в.т.дело № 485/20г.на Пловдивския апелативен съд,с което е потвърдено решение № 69 от 24.06.20г.по т.д.№ 101/19г.на Пазарджишкия окръжен съд в частта,с която е уважен иск по чл.422 ГПК.С него е прието за установено по отношение на жалбоподателя Д. К.,че дължи на „Юробанк България“АД по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL от 30.06.2009г.съобразно издадена заповед за незабавно изпълнение № 229 от 29.01.19г.по ч.гр.дело № 381/19г.на ПзРС следните суми: 51 878.17 CHF главница ведно със законна лихва върху същата за периода от 28.01.19г.до окончателното изплащане; 7162.59 CHF договорна лихва за редовен кредит за периода от 7.03.16г.до 25.05.18г.; 3789.96 CHFдоговорна лихва за просрочен кредит за периода от 7.03.16г.до 22.01.19г.; 129 .23 CHF застраховка за периода от 10.03.16г.до 22.01.19г. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като излага оплаквания за неправилност на въззивното решение, без да формулира конкретни правни въпроси, разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС. В отговор по чл.287 ГПК ответникът по жалбата „Юробанк България“АД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че по ч.гр.д.№ 381/19г.на Пазарджишкия районен съд ищцовата банка е инициирала производство за издаване на заповед за изпълнение за процесните вземания.Такава е издадена ведно с изпълнителен лист, а от страна на ответника Д. К. в срок е подадено възражение, което е довело до предявяване на иск по чл.422 ГПК.Между страните е бил сключен договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL от 30.06.09г.,по силата на който банката е предоставила на ответника кредит в размер на равностойността на швейцарски франкове на 41 000 евро по курс купува за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита, който е предназначен за рефинансиране на жилищен кредит,отпуснат на Л. Л. Ю. – К. с договор № HL 32716 от 24.01.2008г.С оглед твърденията на ответника за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор въззивният съд е приел,че желанието на кредитополучателя е било за сключване на договор в швейцарски франкове по причина, че е имал нужда от такава валута за погасяване на друг стар кредит, отпуснат в същата валута и е счел,че ще му е по-изгодно да получи заем в същата валута.Същевременно съдът е посочил, че след като валутата на кредита не е тази, в която ответникът получава доходите си, банката е следвало да му предостави пълна и подробна информация за последиците от процесната сделка при условие,че курсът на този вид валута не е фиксиран. Въззивният съд е приел, че част от клаузите от процесния договор не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 ал.2 З., тъй като са част от стандартни, предварително изготвени типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е могъл да влияе върху съдържанието им, поради което ищецът може да се ползва от защитата на потребителите,предвидена в З.. При липсата на данни по делото за предоставяне на такава информация, е направен извод, че уговорките в договора в чл.6 ал.2 /отнасящ се за погасяването на вноските в швейцарски франкове/ и чл.23 /материализиращ изявление на кредитополучателя за знание на последиците от постигнатите договорености/ не отговарят на изискването за добросъвестност, като способстват за пълното прехвърляне на валутния риск върху потребителя и облагодетелстват търговеца, което обуславя тяхната нищожност съгласно чл.146 ал.1 З..По тези съображения съдът е приел,че кредитополучателят не е носител на риска от промяна в курса франк /евро и франк/лев и равностойността на дължимата погасителна вноска във франкове подлежи на определяне по курса на валутата, използвана за погасяване на съответното задължение по договора за кредит, действал към момента на усвояване на кредита – по курс към 7.07.2009г.Приета е неравноправност и при уговорките, касаещи начина на определяне на дължимата лихва и условията за изменението й и комисионните в срока на действие на договора.Посочено е, че са налице основанията,предвидени в чл.144 З. за неприложимост на неравноправните клаузи – чл.3 ал.1 изр.1,чл.3 ал.5,чл.6 ал.3 и чл.12, и съответно като такива същите са нищожни.Прието е, че размерът на дължимата лихва за процесния договор за кредит следва да се определи по механизма ,посочен в чл.3 ал.1 изр.2 – т.е.7.15%. Във връзка с уговорената в чл.3 ал.3 от договора лихва, имаща характер на неустойка по смисъла на чл.92 ЗЗД, въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възражението на ответника за нищожност на тази уговорка поради противоречието й с добрите нрави.Посочено е,че същата има обезщетителен и санкционен характер, като принуждава длъжника да плаща в срок с оглед знанието,че при забава ще плати повече от дължимото. Спорен е бил въпросът за наличието на предсрочна изискуемост.В тази връзка съдът е счел,че клаузата на чл.18 ал.2, предвиждаща автоматично настъпване на предсрочна изискуемост при неиздължаване на която и да е вноска от кредита, създава условия за неравнопоставеност на страните и е нищожна с оглед чл.146 З..В процесния случай е прието, че кредитът е станал предсрочно изискуем на 25.05.18, на която дата е връчена нотариалната покана от кредитодателя на кредитополучателя. Съответно към тази дата на банката е била дължима падежираната и неплатена главница, станала е дължима непадежираната и вече предсрочно изискуема главница, дължимата и неплатена до 25.05.18г.възнаградителна лихва, дължимата и неплатена наказателна лихва върху просрочената падежирала главница, респективно възникнало е и задължение за плащане на такава и върху предсрочно изискуемата непадежирана до момента главница.Размерът на тези задължения е определен, като не са взети предвид клаузите от договора, приети за нищожни и съобразно заключението на назначената от въззивния съд допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. По направеното възражение за погасяване по давност на част от падежиралите вноски за главница съдът е приел, че не се касае за периодично плащане, което съответно изключва приложението на кратката тригодишна давност по чл.11 б.“в“ЗЗД.Установено е, че от страна на ответника не са платени падежирани вноски от 9.02.14г.,което съотнесено с това,че заявлението до ПРС е от 28.01.19г.изключва извода за погасяването им по давност.По отношение на лихвата – възнаградителна и наказателна, давността на осн.чл.111 ЗЗД е тригодишна и съдът е приел,че по давност са погасени вземанията за двата вида лихви, падежирани преди 29.01.16г.,наред с това възнаградителната лихва се дължи за времето до обявяване на предсрочната изискуемост – до 25.05.18г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл.280 ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.10г.по тълк.дело № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – т.1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателя се е позовал на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, без да е формулиран правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание.Доколкото могат да се изведат от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси за момента, от който вземането срещу длъжника е станало предсрочно изискуемо, за погасителната давност и за противоречието на неустойката с добрите нрави, същите са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. В т.18 от ТР № 4/2013г. от 18.06.14г.на ОСГТК на ВКС е посочено,че в хипотезата на предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК за вземане,произтичащо от договор за банков кредит с уговорка,че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.Като е приел,че кредитът е станал предсрочно изискуем на 25.05.18г.,когато ответникът е бил уведомен от банката за предсрочната изискуемост,въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС. Като е приел,че главницата по договора за кредит се погасява с общата петгодишна давност, тъй като не се касае за периодично вземане, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с приетото в ТР № 8/17г.по т.д.№ 8/17г.на ОСГТК,в което е посочено,че главницата по договор за кредит/заем представлява дълг,чийто размер не се определя от периода на ползване.Възможността главницата да се изплаща разсрочено, на вноски, не променя характера на вземането.Поради това вземането е едно и също, независимо дали се претендира като сума, сбор от падежираните вноски,или като предсрочно изискуема главница. Не е налице твърдяното противоречие с решение № 776 от 5.01.11г.по гр.дело № 969/09г.на 4 г.о. на ВКС по въпроса за нищожността на неустойката поради противоречието й с добрите нрави.В него е прието,че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при използването на критерии като естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл е ТР №1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая въззивният съд е извършил тази конкретна преценка и е изложил мотиви. По изложените съображения настоящият състав намира,че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на ІІІ г.о.