Определение № 3670 от 22.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2644/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Т. С., упражняващ дейност като едноличен търговец с фирма ЕТ Сотир Сотиров, против решение № 53 от 24.03.2023 г. по гр. дело № 20/2023 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 367 от 22.11.2022 г. по гр. дело № 172/2022 г. на Хасковски окръжен съд, с което е отхвърлен предявен от едноличния търговец против Община Хасково иск по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността му върху преместваем обект „Павилион Снек бар“ с площ от около 150 кв.м в парк „Овчарски“, находящ се в УПИ I „За парк“ в кв. 548 по регулационния план на гр. Хасково, и осъждане на общината да предаде владението върху обекта. Касаторът С. Т. С., упражняващ дейност като едноличен търговец с фирма ЕТ Сотир Сотиров, поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост на изводите на въззивния съд и съществени нарушения на процесуалните правила. Тези касационни основания са изведени в жалбата с доводи за обсъждане от въззивния съд на ненаведено от ответника възражение и неправилната му преценка на събраните доказателства с извод за разрушаване на процесния обект при неговото демонтиране и за статута му на недвижимост с характер на подобрение като обект, монтиран в парк, представляващ публична общинска собственост. Иска отмяна на решението и присъждане на разноски. По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навежда в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, поради явна необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд за възможността от демонтиране на обекта и неговия статут, и наличие на специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, с поставяне на следните правни въпроси: Първа група правни въпроси относно преценката за устройствения статут на обекта и вида му като движима вещ или недвижим имот: 1. Юридическият статут на един обект като недвижим имот или движима вещ от какво се определя - от строителните книжа, въз основа на които е изграден (монтиран, построен), или от фактическото му състояние; 2. Към кой момент трябва да се преценява дали обектът е движима вещ или недвижим имот - към момента на издаването на строителните книжа или в един значително по-късен момент, например, към момента на предявяване на иска за собственост; 3. Променя ли се статута на временния преместваем строеж, когато за него е издадено разрешение за строеж през 2002 г., а не разрешение за поставяне; 4. Когато се преценява дали един обект е временен и преместваем, кои са приложимите норми - тези, които са действали към момента на разрешаването му, или тези, въведени значително по-късно и действащи към момента на предявяване на иска; 5. При демонтирането на преместваем обект, за да се приеме, че е такъв, необходимо ли е запазването му в пълната му цялост или може да се демонтира с несъществени повреди, да се монтира основната конструкция на друго място и да се ползва със същото или подобно предназначение; 6. Трайното прикрепване на частични вътрешни преградни неносещи стени на павилион към поземлен имот - общинска собственост, може ли да придаде на същия траен градоустройствен статут, който от временен обект с определен срок да се счита за недвижим имот и да промени статута си от преместваем в недвижим имот след, като при демонтажа му същите следва да се съборят, но основната конструкция може да бъде демонтирана, монтирана на друго място и да се ползва по предназначение; 7. Незаконно построен обект, в нарушение на даденото разрешение, подлежащ на премахване от извършителя на строежа, поради невъзможността да бъде узаконен или признат за търпим строеж, предвид липсата на градоустройствен статут, може ли да бъде годен обект на собственост на общината, придобит по чл. 92 ЗС, и 8. Обект, разрешен временно като преместваем с определен срок, след който същият следва да бъде премахнат от построилото го лице, може ли да трансформира статута си и да стане собственост на собственика на земята. Поддържа разрешението на първите два въпроса да е дадено от въззивния съд в противоречие с решение № 192 от 16.12.2019 г. по гр. дело № 686/2019 г. на ВКС, I г. о., и Втора група правни въпроси относно обсъждането на наведените от страните доводи и възражения по съществуването или не на спорното право за собственост: 1. При предявен иск за собственост по чл. 108 ЗС, когато ответникът в отговора си и в хода на процеса е заявил право на собственост на договорно основание (клауза от договор за наем), но без да е изложил твърдения за спор за собственост на недвижим имот, съдът може ли да приеме, че се касае до недвижим имот и право на собственост по силата на чл. 92 ЗС и да отхвърли иска; 2. Може ли съдът да излиза извън рамките на направените възражения в отговора на исковата молба и от облигационноправни да ги квалифицира като вещноправни, без да има такива твърдения, и 3. При заявено твърдение, че се касае до трайно прикрепена вещ към терена, съдът може ли да прави извод, че се касае до недвижим имот. Ответникът по касация Община Хасково е подал в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивното решението е постановено по производство, образувано по предявен от С. Т. С., упражняващ дейност като едноличен търговец с фирма ЕТ Сотир Сотиров, против Община Хасково иск за собственост по чл. 108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението върху преместваем обект „Павилион Снек бар“ с площ от около 150 кв.м в парк „Овчарски“, находящ се в УПИ I „За парк“ в кв. 548 по регулационния план на гр. Хасково. За обосноваване на искането е изложил твърдения за монтиран от него в парк „Овчарски“ преместваем Павилион снек бар въз основа на издадено разрешение за строеж № 153 от 07.05.2002 г. и изпълнение на строежа в съответствие с виза за проучване и проектиране от 23.04.2002 г. и одобрен на 07.05.2002 г. проект, за който бил издаден и удостоверение № 51 от 16.06.2003 г. за ползването му по предназначение на заведение за обществено ползване - Снек бар, което той осъществявал до 2007 г., когато въз основа на сключен с Община Хасково договор за наем на общински недвижим имот „Парадайс“ ЕООД е ползвало имота под наем срещу задължение за поддръжка и извършването на инвестиции за неговото облагородяване, като дружество по споразумение с него стопанисвало и собствения му павилион, в който вложило значителни инвестиции. Навел е твърдения за връчено на 10.09.2021 г. на управителя на дружеството писмено уведомление, с което кметът на общината едностранно без предизвестие и на основание чл. 15, ал. 3 ЗОС и чл. 14, т. 5.4 от договора прекратил действието му, считано от връчването на уведомлението, а на 12.10.2021 г. му връчили заповед за изземване от дружеството на целия имот, заедно с всички трайно прикрепени обекти към земята, за което се съставил протокол от 01.11.2021 г. и павилионът бил запечатан, с което бил лишен от възможността да ползва собствения си обект. Ответникът Община Хасково в законоустановения срок е оспорил иска, възразявайки че между страните е имало сключен договор за наем от 12.08.2002 г., въз основа на който за срока му на действие била предоставена площ от 35 кв.м от озеленена площ на парк „Овчарски“ за монтиране на временен павилион, а след прекратяване на договора наемателят бил длъжен да предаде имота във вида, в който му бил предоставен, като направените подобрения в озеленената площ оставали притежание на общината. След проведен търг, който бил спечелен от свързано с едноличния търговец дружество „Парадайс“ ЕООД, вместо павилионът да бъде премахнат и изграден наново от новия наемател, същият продължил да се ползва от „Парадайс“ ЕООД, с което Общината била сключила договор за наем, прекратен едностранно с уведомление от наемодателя, и за който обект било установено, че на предоставеното за ползване място от парка не се намирал монтиран временен павилион, а изградена масивна постройка, надхвърляща по размер разрешената за поставяне квадратура в имота, представляващ публична общинска собственост, поради което и едноличният търговец нямал претендираните собственически права върху нея. Тази постройка се следвала на общината и съгласно сключените договори за наем. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след преценка на събраните доказателствени средства е приел, че за процесния павилион снек бар в парк „Овчарски“ в гр. Хасково, за който били издадени на едноличния търговец скица-виза за проектиране от 23.04.2002 г., работен проект с обяснителна записка от м. април 2002 г. за павилион от 120 кв.м, разрешение за строеж № 153 от 07.05.2002 г. за монтиране на павилион на територията на парк „Овчарски“ в кв. 548 на гр. Хасково при условието на сключен с Община Хасково договор, протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво № 30 от 08.05.2002 г. и удостоверение за ползване на строеж по предназначение № 51 от 16.06.2003 г. за снек бар „Парадайс“ в парк „Овчарски“, между страните – едноличният търговец с фирма ЕТ „Сотир Сотиров“ и Община Хасково, се сключил договор за наем от 12.08.2002 г. за предоставяне ползване на общински имот в съществуваща озеленена площ на парк „Овчарски“ за монтаж на временен павилион и условия за поддържането й, със срок на действие от три години, който бил продължаван с анекси от 23.03.2005 г., 24.08.2005 г., 10.01.2006 г. и 11.07.2006 г. до сключване на концесионен договор. След проведен търг за отдаване под наем на общински терен за поставяне на временен павилион в парк „Овчарски“ и обявяването за спечелило търга дружество „Парадайс“ ЕООД, чийто едноличен собственик и представител бил С. С., общината сключила с дружеството договор за наем от 21.06.2007 г., по който се ползвал вече монтираният в парка от едноличния търговец павилион. С изтичане на уговорения 5-годишен период на действие на договора общината сключила с дружеството нов договор за наем от 22.06.2012 г. със срок на действие от 10 години. Този договор поради неплащане на наемната цена бил прекратен от общината с връчено на представителя на дружеството на 10.09.2021 г. уведомление, а въз основа на заповед № 1787 от 11.10.2021 г. на кмета на Община Хасково било наредено изземване на предоставения за ползване недвижим имот, което се осъществило с протокол от 01.11.2021 г. и след извършен оглед се изготвило становище от 19.11.2021 г. на арх. П. Т., че павилионът представлявал трайно прикрепен към земята обект. Обсъдил е и приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата експертиза относно състоянието на обекта, от което се установявало, че намиращият се в УПИ I - „За парк“ в кв. 548 по регулационния план на гр. Хасково павилион бил със застроена площ от 150 кв.м, като конструкцията му била дървена сглобяема с монтирани вертикални дървени колони върху изравнителна бетонова площадка посредством метални планки и болтове, която е демонтируема. Външните стени били изградени върху бетоновата площадка от тухлена зидария без основи под тях, а вътрешното пространство било преградено с неносещи тухлени стени, посредством които били обособени зала за клиенти, складове, кухня и санитарен възел, като външните и вътрешните преградни зидове били трайно прикрепени към площадката и при премахването им би се нарушила тяхната цялост. Изяснено било, че по градоустройствения и застроителен план за имота не се предвиждало застрояване, поради което павилионът нямал градоустройствен статут на сграда в парка. При демонтаж трябвало да бъдат разрушени преградните и фасадните стени, които не били носещи, а след това основната носеща дървена конструкция, резултатът от което би бил изгубване на обекта като такъв. Дървените елементи на конструкцията биха могли да се запазят при демонтиране и монтирането им на ново място, но преградните стени щели да бъдат разрушени. При така възприетите за установени факти, въззивният съд е изложил съображения, че съобразявайки времето на разрешаване на строителството на обекта, завършването му и разрешаването за неговото ползване, за неговия статут, приложима била уредбата на ЗУТ, в чл. 56 от който (в действалата към този момент първоначална редакция, обн., ДВ, бр. 1 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) се предвиждала възможност върху поземлени имоти да се разполагат преместваеми обекти за търговски и други обслужващи дейности - павилиони (с какъвто вид и предназначение фигурирал процесният в издадените строителни книжа), които не са трайно свързани с терена и поради това не представлявали „строежи“ по смисъла на пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ и чл. 148, ал. 1 ЗУТ, за който съгласно чл. 148, ал. 4 (в действалата първоначална редакция) ЗУТ разрешение за строеж се издавало на собственика на недвижимия имот или на лицето, на което е учредено право на строеж в чужд недвижим имот, а при предвиждането му да се извърши по концесионен договор в разрешението за строеж се вписвал и концесионерът. Поставянето на такива обекти (павилиони) в обществени озеленени площи (паркове), представляващи публична общинска собственост съгласно чл. 61, ал. 4 ЗУТ, както в конкретния случай, се предвиждало изрично в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от Наредба № 5 от 21.05.2001 г. за правила и нормативи за устройство на територията (отм.). Посочил е настъпилите след разрешаване ползването на процесния обект промени в уредбата със ЗИДЗУТ (обн., ДВ, бр. 65 от 22.07.2003 г.), с които разпоредбата на чл. 56 ЗУТ е допълнена, като ал. 2 изрично предвиждала, че за тези преместваеми обекти се издава разрешение за поставяне по ред, установен с наредба на общинския съвет, а за държавни и общински имоти - и въз основа на схема, одобрена от главния архитект на общината. С пар. 182 от ПЗР на същия ЗИДЗУТ се предвидило, че обектите по чл. 56, ал. 1 ЗУТ не представляват недвижими имоти по чл. 110 ЗС, а със ЗИДЗУТ (обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г.) разпоредбата на чл. 56, ал. 1 ЗУТ се изменила, като отпаднал изразът „които не са трайно свързани с терена“, и са приети нови разпоредби на чл. 57а относно условията и реда за премахване на обектите по чл. 56, ал. 1 ЗУТ, с които е отречена възможността тези обекти, независимо от начина на прикрепването им към терена, да придобият траен градоустройствен статут. Извел е и даденото в пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ легално определение за „преместваем обект“ със ЗИДЗУТ (обн., ДВ., бр. 82 от 2012 г., в сила от 26.11.2012 г.), с което същият е дефиниран като обект, предназначен за увеселителна, търговска или друга обслужваща дейност, който може след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и възможност да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя. С оглед тази нормативна регламентация и издаването за процесния павилион, предназначен за търговска дейност като снек бар, на строителни книжа, включително и на разрешение за строеж, а не за поставяне, при условие на сключване на договор с Община Хасково, каквито били договорите за наем относно поддръжката и експлоатацията на озеленената площ - публична общинска собственост, в която бил разположен, и изпълняването му от демонтируема носеща дървена конструкция, но с трайно прикрепени към бетоновата площадка външни и вътрешни преградни тухлени зидове, с премахването на които би се нарушила тяхната цялост и обектът би загубил своята индивидуализация и възможност да се ползва по предназначението му, въззивният съд е извел изводи, че същият не съставлявал преместваем обект по чл. 56, ал. 1 ЗУТ със статут на движима вещ, върху която ищецът да е придобил право на собственост с факта на изграждането/изработването й с негови материали, и временен обект със статут на недвижим имот, различен от терена, чието изграждане да се предвиждало в застроителния регулационен план и за който да е било учредено право на строеж, каквато и възможност не се предвиждала за изградени при действието на ЗУТ временни обекти. Изложил е, че процесният обект като несамостоятелен такъв имал характер на подобрение и по приращение съгласно чл. 92 ЗС, приложима и служебно от съда като материалноправна разпоредба, обектът следвал собствеността на терена, който бил публична общинска собственост и върху който бил изграден, поради което и предявеният иск за собственост от едноличния търговец се явявал неоснователен. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават. Не е налице твърдяната в изложението на касатора очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК на обжалваното въззивно решение. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване и при очевидна неправилност. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Описаните пороци на съдебния акт, поддържани от жалбоподателя, поради явна необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд за възможността да се ползва обекта по предназначение след демонтирането му и за неговия статут, не се констатират от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Изложените в обжалваното въззивно решение фактически изводи са направени въз основа на преценка и анализ на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, извършени от въззивния съд при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи и при обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните съгласно правилата на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, поради което и от мотивите на оспорения акт не могат да се изведат поддържаните от касатора тежки пороци, водещи до очевидна неправилност на въззивното решение. Липсва основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в задължителните разрешения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първите два въпроса относно вида на обекта като движима вещ или недвижима и установяването му са такива обусловили решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решението, поради което те изпълват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но за тях не се обосновават специалните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Наличието на специална предпоставка не се удостоверява с посоченото в изложението решение на ВКС, в което липсват мотиви как се преценява дали дадена постройка е недвижим имот или преместваем обект, а разясненията са относно това как се преценява дали се касае до временен строеж без траен градоустройствен статут или строеж с траен градоустройствен статут с оглед търсената защита по чл. 109 ЗС. Следва да се отбележи и че разрешение на тези въпроси се съдържа в решение № 33 от 23.03.2017 г. по гр. дело № 2591/2016 г. на ВКС, I г. о., съгласно което трайното прикрепване към терена или към друга сграда е основен признак за разграничаване на движимите от недвижимите вещи, а как е осъществено то е без значение. Преценката дали е налице трайно прикрепване на постройка към земята или е налице обект, чиято връзка с терена не е трайна и който може да бъде демонтиран и премахнат, без да се наруши целостта му, е конкретна и се основава на установените по делото факти, т.е. при разглеждане на въведения за разглеждане спор. Въззивният съд е формирал изводи за предвиждане на процесния павилион като преместваем обект, но че същият не представлява такъв обект по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗУТ поради трайното му прикрепване към терена и невъзможността му да бъде демонтиран и монтиран на друго място без да се наруши целостта му и без да загуби своята индивидуализация и възможност да се ползва по предназначение, именно въз основа на приетите за установени релевантни факти от строителните книжа и експертното заключение. С оглед на това решаващият съд е отрекъл статута на процесния павилион както като преместваем обект (каквото е твърдението на ищеца), така и като самостоятелен недвижим имот, и именно в резултат на това е приел, че се касае до подобрение върху поземления имот, което съгласно чл. 92 ЗС е собственост на собственика на терена. Тези изводи на въззивния съд са в съответствие с тълкуването по посоченото решение на ВКС, а и в съответствие с пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, която норма с оглед тълкувателния й характер се отнася и за вече изпълнени обекти, поради което посочените въпроси не обосноват наведеното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Другите формулирани от касатора въпроси относно вида на процесния обект, законността на изграждането му, градоустройствения му статут и възможността за демонтирането му не обосноват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Част от тях (трети, четвърти, седми и осми) не са обусловили правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска за собственост, а други (пети и шести) са свързани с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и с обсъждането от него на събраните по делото доказателства. Решаващите изводи на въззивния съд са за липсата на преместваем обект по чл. 56, ал. 1 ЗУТ и за недоказване на придобиването от едноличния търговец на собствеността върху такъв с факта на изграждането му с негови материали, изведен от твърденията му за обосноваване на собствеността и направеното въз основа на тях искане, с което е сезирал съда. Недоказването правото на собственост на ищеца е достатъчно за отхвърляне на предявения иск, без съдът да дължи произнасяне дали ответникът е собственик и на какво основание. Ето защо, поставените въпроси, свързани с това дали Община Хасково е собственик на обекта и на какво основание, не биха могли да обосноват допускане на касационно обжалване на решението. Друга част от формулираните въпроси от касатора не са фактически, но не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Останалата част са израз на несъгласието му с тези изводи на въззивния съд и отговорът по тях е обусловен от преценката на конкретните доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка. Направените в тази насока оплаквания от жалбоподателя представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложеното прави ненужна преценката за наличието на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следващата група въпроси за произнасяне от съда по нерелевирани от ответника твърдения и възражения също не осъществяват основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Защитата по предмета на спора за собственост, въведен от ищеца чрез фактическите му твърдения за принадлежността му на процесния обект, намиращ се в парк „Овчарски“ в [населено място], е осъществена от ответника Община Хасково чрез въвеждане на възражения за изградена масивна постройка в парка, представляващ публична общинска собственост, а не на предвидения временен павилион, която постройка изключвала възникване на претендираното от едноличния търговец собственическо право върху нея, а и принадлежността на подобренията за общината се предвиждала и в сключените договори за наем. Именно така въведените фактическите твърдения на страните и наведени от тях доводи и възражения в предмета на спора за собственост върху процесния обект са разгледани и по тях се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение. Основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не е обусловена от волята на страните, поради което за съда не съществуват ограничения при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, каквато в настоящия случай е приетата от въззивния съд материалноправна норма на чл. 92 ЗС. По тези въпроси е налице установена по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решение № 120 от 11.12.2018 г. по гр. дело № 4813/2017 г. на ВКС, III г. о., и посочените в него съдебни актове) и тълкувателна практика – мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която приема, че съгласно диспозитивното начало по чл. 6 ГПК в гражданския процес съдът е длъжен да даде защита и съдействие на страните в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска, и да се произнесе по релевираните от страните доводи и възражения, като тези ограничения не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В настоящия случай въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, а последната не удостоверява по тези въпроси и наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. При този резултат на ответника Община Хасково, подал отговор и направил своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК да се присъдят претендираните разноски в производството пред касационната инстанция в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.