Определение № 60513 от 23.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 829/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура София против решение № 1480/03.12.2020 г. по в.гр.д. № 2152/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение от 28.02.2020 г. по гр.д. № 6099/2018 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на Е. И. Д. разликата над 1 500 лв. до 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.198, ал.3, вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК, за което е признат за невинен и оправдан с влязла в сила на 08.02.2018 г., присъда от 13.03.2017 г. по нохд №20557/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ведно със законната лихва от 08.02.2018 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба а подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с неизлагане на аргументи от въззивния съд за увеличаване размера на присъденото от първата инстанция обезщетение от 1 500 лв. на 3 000 лв. и неизвършване на преценка на всички обстоятелствата, имащи значение при определяне на размера на обезщетението и причинените вреди – разумната продължителност на наказателното дело, взетата мярка за неотклонение „подписка“, оправдаване на първа инстанция, липсата на установени вреди, които по характер, обем и интензивност да надхвърлят обичайните. Не било отчетено и обстоятелството, че през процесния период спрямо ищеца са били образувани общо четири наказателни производство, като с влязло в сила решение по гр.д. № 13869/2017 г. на СГС, му е присъдено обезщетение по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ в размер на 2 000 лв. за неимуществени вреди, търпени за период, обхващащ и част от периода, в който са търпени и претендираните по настоящото дело вреди. При така изложените доводи, се иска отмяна на въззивното решение, с което е присъдена сумата от 1 500 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправен и материалноправен въпроси: 1/ При определяне на неимуществените вреди от съда, следва ли последният да извърши задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен с чл.52 ЗЗД и 2/ Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Касаторът поддържа, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по втория – в противоречие с решение № 41 от 12.03.2018 г. по гр.д. № 2208/2017 г. на IV г.о., решение № 51 от 14.03.2016 г. по гр.д. № 4621/2015 г. на III г.о. и решение № 82 от 06.04.2016 г. по гр.д. № 2904/2015 г. на III г.о. на ВКС. Ответникът по жалбата – Е. И. Д., чрез пълномощника си адв. Ю., в отговора на жалбата излага становище за недопустимост на жалбата, като подадена от ненадлежна страна, както и съображения, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, тъй като не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по същество на жалбата, се твърди, че доводите за неправилност на въззивното решение са неоснователни. За да отмени решението на първоинстанционният съд, с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 1 500 лв. до 3 000 лв. и да уважи искът до размера от 3 000 лв., въззивният съд, като е направил собствен анализ и преценка на събраните по делото доказателства е достигнал до фактически и правни изводи за наличието на всички елементи от фактическия състав, предвиден в нормата на чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ. По отношение определянето на размера на претърпените неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: повдигнато обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление; периодът на продължилото наказателно преследване – от повдигане на обвинението на 30.09.2014 г. до влизане в сила на оправдателната присъда-08.02.2017 г., т.е. 3 години и 4 месеца, който в неговата цялост следва да бъде определен като разумен; видът и продължителността на наложената мярка за неотклонение – подписка и липсата на данни, че наложената мярка се е отразила на обичайния му начин на живот; липсата на доказателства за влошено здравословно физическо състояние и за накърнена репутация; наличието на други образувани наказателни производство преди процесното. Съобразявайки в съвкупност установените по делото неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на воденото срещу него наказателно преследване, изразяващи се в изживян стрес, тревожност, безпокойство и потиснатост, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение за така претърпените вреди, следва да бъде определен на 3 000 лева. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касатора процесуалноправен въпрос, които макар и да обуславят изхода на делото, няма претендираното значение, тъй като при определяне на неимуществените вреди, въззивният съд е извършил прценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като при определяне размера на неимуществените вреди е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. Налице са и мотиви във въззивното решение за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и установените по делото вреди, с което са изпълнение и разясненията на ВКС, дадени в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички относими за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, вкл. и задължителната такава - разрешенията по т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело №3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай, а обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, макар и обуславящ волята на съда, няма претендираното от касатора значение, тъй като не е разрешен в противоречие с приложените съдебни решения на Върховния касационен съд. По тях е налице произнасяне по искове с правно основание чл. 2 ал.1, т.3 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените размери на обезщетения за неимуществени вреди / 2 500 лв. по първото решение и 2 000 лв. по второто/, произтича от различните факти и тяхната преценка във всеки отделен случай, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението на касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на процесуалния представител на ответника по жалбата – адв.Ю. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗА, което съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. е в размер на 500,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,