Определение № 4174 от 13.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4420/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Т. В., представлявана от адвокат С., против решение № 461 от 18.08.2025 г., постановено по в.гр.д. № 550/2025 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, в частта, с която, след като е отменено решение № 69/18.03.2025 г., поправено с решение № 72/21.03.2025 г. по гр.д.№ 839/2022 г. по описа на РС- Разлог, е постановено по отношение на Р. Т. В., М. К. Т., А. С. Т., И. Д. К. /починал в хода на процеса и заместен от наследниците му М. Д. К., Д. И. К. и Е. И. / и Й. Н. Г., че ищците като наследници на Й. В. са собственици на основание реституция на ПИ с идентификатор ***.. по КККР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18- 81/10.12.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], м. „Г.”, с площ: 1570.00 квадратни метра, представляващ нива с площ 1,571 дка в м. „Г.”, отразена като имот с № *** по картата на землището, както следва: Я. Т. Г.- на 1/4/ ид.ч., М. Г. К.- на 1/8 ид.ч., Л. И. Л.- на 1/16 ид.ч., Г. И. Л.- на 1/16 ид.ч., Г. Д. Ч.- на 1/16 ид.ч. и Л. Д. Ч.- на 1/16 ид.ч., като е отхвърлен установителният иск на Г. Д. Ч. и на Л. Д. Ч. за признаване спрямо ответниците, че са собственици на процесния имот за над 1/16 ид.ч. до поисканите 1/12 ид.ч. и Р. Т. В. е осъдена да предаде на ищците владението върху посочените идеални части.

Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е неправилно. Поддържа, че решението е постановено при неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и е необосновано- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по такива, които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа още, че решението е очевидно неправилно. Сочи като основания за очевидна неправилност изводите на съда по приложението на чл. 220 ГПК/отм./ и обвързаността на ответницата с решението постановено по гр.д. № 976/2004 г., както и противоречивите мотиви на съда по отношение на въпроса дали ответницата е упражнявала владение върху имота. Посочва следните въпроси като правни:

1. Изключва ли се приложението на чл. 70 ЗС, признаващ правата на добросъвестно владение, когато купувачът на процесния имот е наследник на предходния продавач, когато последният е признат за несобственик на процесния имот, чрез влязло в сила съдебно решение? Този въпрос се поставя с оглед развитието на правото и точното прилагане на закона.

2. Поддържа противоречие с практиката на ВКС по въпроса за приложението на чл. 70 ЗС- решение № 385 от 06.10.2010 г. по гр.д. № 1359/2009 г. на II г.о. на ВКС, решение № 1048 от 28.10.2008 г. по гр.д. № 3131/2008 г. на III г.о. на ВКС, решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр.д. № 1451/2017 г. на I г.о. на ВКС, решение №52 от23.07.2018 г. по гр.д. № 1455/2017 г. на I г.о.на ВКС, решение №60111 от 08.10.2021 г. по гр.д. №342/2021 г. на II г.о. на ВКС, решение № 37 от 02.07.2019 г. по гр. д. № 1394 / 2018 г. на І г.о. на ВКС, решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/ 2017 г. на І г.о. на ВКС, решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1455 / 2017 г. на І г.о. на ВКС, Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9 /74 г. на Пленум на ВС, решение № 292 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 1291 / 2012 г. на ВКС, решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59 /2011 г. на Върховен касационен съд, решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451 / 2017 г. на ВКС.

Ответниците Я. Т. Г., М. Г. К., Л. И. Л., Г. И. Л., Г. Д. Ч. и Л. Д. Ч., всички представлявани от адвокат Я., оспорват да са поставени въпроси, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС, оспорват решението да е очевидно неправилно, както и че не е обосновано приложението на чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Поддържат постановеното решение да е правилно в обжалваната част.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по иск за собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, съставът на ОС- Благоеград е установил, че ищците са наследници на общия наследодател Й. Т. В., починала на 21.01.1945г. и оставила четирима низходящи наследници от първи ред /деца/. Ищцата Я. Т. Г. е единствената нейна останала жива дъщеря, ищците Л. и Г. Л. са нейни внуци – синове на починалата й дъщеря М. Т. Л., а ищците М. К. и Г. Л. Ч. са наследници на другата починала дъщеря на Й. В. – Е. Т. Ч., като М. К. е внучка на Й. В., а Г. и Л. Ч. са деца на починалия й внук Д. Ч.. Ответницата Р. Т. В. е дъщеря на Т. Н. В., който е починал и който е внук на общия наследодател Й. В. и син на починалия й син - Н. Т. В.. Съдът е установил, че с решение № 336/25.05.2005г., постановено по гр.д.№ 976/2004г. по описа на РС Разлог, е прието за установено по отношение на наследниците на Н. В.- Р. С. В., Й. Н. Г. и Т. Н. В., че към момента на образуване на ТКЗС процесният недвижим земеделски имот: нива с площ от 1,5 дка, в местността „Г. е бил собственост на Й. Т. В.. Решението е влязло в законна сила на 16.01.2008 г. Въз основа на това решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ с решение № 2228 от 13.11.2008г., постановено от Общинска служба по земеделие - [населено място], влязло в сила на 13.01.2009 г., вписано в СВ - Р. под. вх. № 3761/11.07.2022 г. акт № 70, том XIII, дело № 1904/2022 г. е било възстановено правото на собственост на наследниците на Й. Т. В., в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на нива от 1,571 дка, в местността „Г.“, представляваща имот № 031011 по картата на землището. Съдът е установил, че в периода 2004-2006 г. имотът е бил предмет на разпоредителни сделки от наследниците на Н. В. в полза на И. К., на А. и М. Т. и на Р. В.. Съдът е посочил, че не е спорен между страните фактът, че към подаване на иска, както и към приключване на устните състезания имотът е във фактическата власт само на ответника Р. В.. От разпита на свидетелите, доведи от ищците, съдът е установил, че процесният имот е бил необработван, като едва през 2022 г. мястото е било солидно оградено, както се разбрало от М. и Р. В., а след това в него се появили постройки- временни оранжерии и нещо като тоалетна. Свидетелите установявали местоположението на имота по намиращия се наблизо стълб за високо напрежение. Свидетелите, доведени от ответниците, установявали различна фактическа обстановка. Свидетелят И. Г., съсед на имота, установявал, че от 2009 г. с Р. са имали сключен писмен договор да пашува животните си там и това е продължило до 2014 г. - 2015 г., за което не е плащал, но е давал мляко, сирене. Твърдял, че след 2014 г. Р. била започнала да си прави градина, да заглажда мястото и да го обработва, изградила си парник. Свидетелят уточнявал в показанията си, че мястото е било оградено след 2015 г., с мрежа и железни колове, поставена била врата, но не знаел кога са се правили постройките – парник, беседки, има кокошки. Свидетелят установявал, че до имота има далекопровод, но върху имота не минават жици, като процесният имот се намира на около 200-300 метра на запад от фермата на свидетеля. Свидетелят И. О. установявал, че около 2015 г. Р. и майка й започнали да обработват имота, заградили го с паянтова ограда, след това сложили мрежа и направили в горния край, южно на имота тераса и там вече изградили оранжерия, птичарник, започнали да облагородяват мястото, да садят дръвчета. Установявал, че около 2007 г. – 2008 г. Д. Г. е садил в имота картофи, а след това синът му В. го е гледал като пасище, но какви са били отношенията им с Р. по повод имота, не знае. Твърдял, че родителите на Р. около 2007- 2008 г. споделяли, че имота е техен. Свидетелят К. Г. установявал, че през 2007 г. е садил картофи в имота и знаел, че бил на Р., която му дала разрешение да сади. Свидетелят сочел, че синът му И. имал договор с Р. да го ползва за пасище. Имотът бил ползван за пасище докато сложили ограда около 2014 г., която първоначално била от литровици и ограждала само отчасти имота. След като сложили оградата започнали да си обработват имота, направили оранжерия, барбекю, кокошкарник. Свидетелят установявал, че наблизо има стълб, който не е в имота. От изслушаната по делото съдебно – техническа експертиза се установява, че през м.07.2020г. е извършено летене и заснемане на землището на [населено място] и върху имот с идентификатор **..* няма извършено строителство, няма заснето обработване на терена. Поради вертикалното заснемане, ако имало изградена ограда тя не би била заснета, освен ако е масивна и с дебелина. При втора извадка към м.12.2022 г. в поземления имот вече са заснети изпълнени строежи – изградени три постройки, монтирана подвижна оранжерия, различно обработване на земята, като съществуващата на място ограда не е отразена на снимката. Вещото лице е обобщило, че до 2022 г. в кадастралната карта на [населено място], съвместена с два броя ортофотокарти от м.07.2020 г. и м.12.2022 г., процесният имот е отразен с идентификатор ***..**, няма промяна в отразяването на границите и няма отразени строежи, а такива има след 2022 г. При изслушване на вещото лице в открито съдебно заседание същото потвърждава, че над имота минава кабел, с който е захранен с ел.енергия, но същият не идва от намиращия се наблизо до имота метален стълб за високо напрежение /желе/.

При така установените факти съдът е приел извод, че разпоредителните сделки не са породили вещен ефект, тъй като прехвърлителите не са били собственици на прехвърлените права. Приел е, че установителните искове срещу Й. Г. И. К., М. и А. Т. и Р. В. са основателни и следва да се уважат съобразно правата на ищците в наследството.

Съдът е приел за неоснователно възражението на ответницата Р. В. да е придобила по давност процесния имот. Съдът е посочил,че ответницата е обвързана от решението по гр.д. № 976/2004г. по описа на РС Разлог на основание чл.220 ГПК /отм./, като тези свои изводи е подкрепил с практиката на ВКС / решение № 378 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 148/2009 г., IV г. о., ГК/. Приел е извод, че Р. В. е пряк низходящ наследник на Т. Н. В., който е бил ответник по гр.д.№ 976/2004г. по описа на РС Разлог. Ето защо, силата на пресъдено нещо на това решение се разпростирала и спрямо нея. На това основание тази страна не можела да се позовава на добросъвестност на владението, тъй като се опровергава тезата за незнание, че праводателят й не е собственик, още повече, че и трите сделки са осъществени по време на висящия процес по гр.д.№ 976/2004г. на РС Разлог. Съдът е посочил още, че ответницата можела да упражнява давностно владение върху имота след приключване на реституционната процедура в полза на правоимащите лица. На следващо място е посочил, че ответницата не попада в приложното поле на тълкувателно дело № 5/ 2024 г., образувано за даване отговор на въпроса “От кой момент започва да тече придобивна давност в полза на третото лице-приобретател, придобило имота от лица, на които е била възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ, но впоследствие с решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ правата на прехвърлителите са отречени и правото на собственост е възстановено с решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на други лица?“, тъй като няма качеството на трето – лице приобретател на имота. Извел е извод за липса на добросъвестност при ответницата, тъй като същата е знаела, че праводателите й не са собственици на прехвърления имот, тъй като е била пряк наследник на една от ответните страни, участвала в производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и поради това е обвързана като наследник на страната по делото със силата на пресъдено нещо по този спор. Независимо от горното, съдът е посочил, че по делото ответницата не доказва да е владяла имота в законоустановения срок. Като е ценил свидетелските показания в съвкупност, заедно с изслушаната СТЕ, съдът е посочил, че по отношение на процесният имот ответницата се явявала съсобственик с ищците на основание реституиране на имота на наследниците на Й. В. и следователно възражението й за придобиване на имота по давност следвало да се разглежда като такова за владение против съсобственици. Съдът е приел, че по делото не се установява манифестиране на владение преди 2020 г. пред съсобствениците. Приел е, че от разпита на свидетелите Д., К. и Г., както и от изслушаната СТЕ не се установява преди посочената дата извършване на каквито и да било действия по обработване на земята по някакъв начини или по изграждане на постройки. Съдът е посочил, че не кредитира показанията на свидетелите на ответницата В., тъй като се опровергавали от данните на техническата експертиза. Посочил е още, че показанията на свидетелите Г. се разминават относно положението на фермата на св.И. Г. спрямо процесния имот. Вещото лице установявало, че върху имота минава кабел, който захранвал постройките в имота с ток, а свидетелят О. сочи, че жици минавали покрай имота. Свидетелят Г. обаче точно установявал, че жица минава над имот, което е в съответствие с посоченото от експертизата. Съдът е направил извод, че независимо, че свидетелите Д. и К. имали роднинска връзка с част от ищците, на основание чл.172 ГПК съдът можел да даде вяра на показанията на тези свидетели, като подкрепени от посоченото от вещото лице и от ползвания от него снимков материал от заснемането на имота. С оглед тези фактически изводи съдът е приел, че до м.07.2020 г. не се установявало при условията на пълно и главно доказване Р. В. да е осъществявала действия, с които да манифестира явно спрямо останалите съсобственици намерение за промяна на държането на идеалните им части във владение изключително за себе си, за да могат последните да се противопоставят и спрямо тях да се заяви възражение за давностно владение. Действия на владение за първи път били демонстрирани от 2020-22 г., когато В. оградила имота и започнала изграждане в него на постройки и до подаване на иска не бил изтекъл необходимият срок, както за добросъвестно, така и за недобросъвестното му придобиване. При така приетото съдът е извел решаващ извод за основателност на предявения иск за защита на право на собственост, отменил е в тази част първоинстнационното решение и е постановил свое, с което е осъдил Р. В. да предаде на ищците владението върху процесния имот, съобразно техните идеални части в съсобствеността.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Поставените в изложението към касационната жалба въпроси, не са обуславящи изводите на въззивния съд, поради което нямат характер на правни въпроси, съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правният въпрос следва да бъде изведен от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Отговорът на поставените въпроси за възможността ответницата да е добросъвестен владелец няма значение за изхода от спора, доколкото въззивният съд не е приел, че същата не може да бъде добросъвестен владелец, а е развил мотиви за това, че до 2020 г. ответницата не е установила да е владяла и да е демонстрирала своето собственическо отношение към имота. След като съдът е приел, че ответницата не е владяла, няма значение тълкуването на законовата разпоредба на чл. 70 ЗС и възможността ответницата да е била добросъвестен владелец. След 2020 г. до предявяването на иска- 29.07.2022 г. обективно не е изтекъл законоустановеният срок за придобиване на право на собственост на основание добросъвестно давностно владение, поради което отново е без значение обстоятелството дали ответницата е била добросъвестна като владелец или не. Ето защо, като необуславящи, поставените въпроси по приложението на чл.70 ЗС не могат да послужат за допускане на решението до касация.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Само за пълнота следва да се посочи, че напълно съобразено с практиката на ВКС е тълкуването на съда на разпоредбата на чл. 220 ГПК/отм./, идентична със сега действащата норма на чл.298, ал.2 ГПК, съгласно които силата на пресъдено нещо на постановеното решение има действия между срещуположните страни, съответно обвързва техните универсалните правоприемници, като и частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило след предявяването на иска. Независимо дали исковата молба е била вписана или не – ответницата Р. В., като низходящ наследник на ответника по воденото дело по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ Т. В., се явява обвързана от постановеното по това дело решение. Липсва противоречие в мотивите на съда и относно това дали ответницата е владяла имота или не. Съдът е приел за безспорно, че към предявяването на иска ответницата В. е упражнявала фактическа власт върху имота, но това не означава, че тя го е владяла. Ответницата би могла да завладее имота при установяване не само на фактическа власт върху него, но и едновременно с това заяви /демонтрира/ своето собственическо отношение и именно тези предпоставки за придобиване на имота по давност съдът е изследвал. Предвид изложеното и съобразяването на постановеното решение с практиката на ВКС липсва основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Следва да се посочи, че настоящия съдебен състав не намира, че разглежданият спор попада в обхвата на въпроса, поставен за тълкуване по т.д. № 5/2024 г. на ОСГК на ВКС. Това е така, защото ответницата В. не се установява да е трето лице по отношение на правоимащите реституция лица, а и се установява същата да е заявила владелчески намерения в много по-късен момент, а не към момента на възстановяване на правото на собственост върху процесната земя. Следователно разглежданата по делото хипотеза е различна от тази, която е предмет на тълкуване по посоченото дело, поради което и липсва основание за спиране на производството по спора.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 3 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 20.10.2025 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от ответниците на адвокат Я..

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.