Определение № 767 от 16.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1679/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] / в несъстоятелност /, представлявано от синдика Г. С., против решение № 318 / 22.11.2012 год. по в.т.д.№ 507 / 2012 год. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 975 / 14.06.2012 год., постановено по т.д.№ 2838/ 2011 год. на Варненски окръжен съд. Със същото е отхвърлен предявеният от касатора против Л. С. иск с правно основание чл.55 ал.1 пр. 1 ЗЗД за връщане на предоставени без основание суми, в общ размер от 30 280 щ.д.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, чл. 39 ЗЗД, чл.75 ЗЗД, чл.301 ТЗ, както и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.235 ал.2 ГПК и чл.236 ал.2 ГПК, вкл. по разпределяне доказателствената тежест в процеса и във връзка с оспорване достоверността на датата на представената разписка за връщане на сумите от ответницата на пълномощника на ищеца, по чието нареждане същите са й били изплатени / чл.181 ГПК /. Обосновава основания за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Ответната страна - Л. С. - оспорва касационната жалба с доводи по същество - по правилността на постановеното въззивно решение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът [фирма] предявява искове за връщане на платени по банков път, без основание, в полза на ответницата Л. С., съответно 11 600 щ.д. – на 02.05.2007 год. и 19 280 щ.д. - на 30. 05. 2007 год., първата посочена с основание „ заем „, а втората - като „ прехвърляне на средства „. Ответницата е твърдяла, че е договаряла лично с лицето А. Б., комуто е върнала същите, за което представя разписка от 15.06.2007 год.. В същата, върнатата сума кореспондира с общия размер на предоставените средства, описани и със съответните дати на двата транша, а А. Б. изрично е удостоверил получаването им в качеството на пълномощник на [фирма]. Дружеството е оспорило представителната му власт и конкретно правомощието да се разпорежда със средства на дружеството / двата банкови превода са по негово нареждане /, въз основа на представените по делото пълномощни. Оспорило е достоверността на датата 15.06.2007 год. на разписката. За да отхвърли предявените на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД искове, въззивният съд е приел, че с оглед вписаните основания за превод на сумите, не е налице плащане без основание, вкл. досежно вписаното „ прехвърляне на средства „, макар същото да не сочи еднозначно на вида на сделката / респ. вида извъноблигационно основание /. С оглед съдържанието на представените пълномощни, съдът е приел, че А. Б. не е превишил представителната си власт. Счел е, че с оглед извършеното разпореждане и от момента на същото, ищецът е бил във възможност да се противопостави на сключените от пълномощника сделки, които и като не е сторил това веднага, на основание чл.301 ТЗ, го обвързват. Този му извод има качеството на евентуален, в случай че не би бил споделен решаващият извод за непревишаване на представителната власт от пълномощника Б.. Независимо от горните съображения, съдът е изложил и решаващия извод за липса на обогатяване на ответника, предвид връщането на сумите, удостоверено с представената разписка от 15.06.2007 год., която в качеството на частен свидетелстващ документ, установяващ за ищеца, обвързан от изявлението на пълномощника си, на основание чл.36 ал.2 ЗЗД, неизгоден факт, се ползва с материална доказателствена сила относно плащането. Относно оспорване достоверността на датата на разписката съдът е приел, че ищецът няма качеството на „ трето лице” по смисъла на чл.181 ГПК. В приложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси, част от които настоящият състав конкретизира като еднозначно изводими от изложението, както следва: 1 / Как се разпределя доказателствената тежест в процеса по иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД ? Въпросът е зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК / противоречие на въззивното решение с реш. № 29 / 28.03.2012 год. по гр.д.№ 1144/ 2010 год. на ІV г.о. ВКС / и чл.280 ал.1 т.2 ГПК / противоречие с решение № 327 от 19.05.2009 год. по гр.д.№ 436 / 2008 год. на І г.о. на ВКС, постановено по реда на ГПК отм. /; 2 / Допустимо ли е, от кого и с какви доказателства, да се опровергава датата на частен свидетелстващ документ за разплащане ? Въпросът е зададен в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / противоречие с решение № 235 / 04.06.2010 год. по гр.д.№ 176 / 2010 год. на ІІ г.о. на ВКС / и чл. 280 ал.1 т.2 ГПК / противоречие с решение № 474 / 23.09.2009 год. по гр.д.№ 6415 / 2007 год. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на ГПК отм. /; 3 / Има ли въззивният съд задължението да обсъди всички наведени от страната с въззивната жалба доводи и възражения ? – в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / противоречие с постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 57 от 24.03.2011 год. по гр.д.№ 1416 / 2010 год. на ІІІ г.о. ВКС и решение № 858 / 07.01.2011 год. по гр.д.№ 1710 / 2010 год. на І г.о. на ВКС /. Не съществува противоречие в съдебната практика, че по иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, ищецът доказва единствено обедняването си с предоставяне на имуществената облага на ответника, а в тежест на последния е да докаже наличие на правно основание за получаването й, изключващо основателността на претенцията. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази практика, обективирана и в цитираното по-горе решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК / реш. № 29 / 28.03.2012 год. по гр.д.№ 1144/ 2010 год. на ІV г.о. ВКС /. Наличието на задължителна практика по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, изключва приложението на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като същата преодолява противоречието в евентуална предходна казуална съдебна практика по идентичен правен въпрос, т.е. двете основания са несъвместими. В обосноваване релевантността на въпроса, касаторът изхожда от липсата на конкретно твърдение на ответницата за правното основание за получаване на сумите и от твърдението й, че е договаряла с А. Б., респ. е получила сумите от него, в качеството на физическо лице, не със знанието, че действа като пълномощник на ищеца. Съдът, обаче, е съобразил именно представените доказателства за възникналото между пълномощника на ищеца и ответника правоотношение, в изпълнение на което са преведени сумите от банковата сметка на ищеца в полза на ответницата, макар без знание на същата, че договаря с пълномощник. Това договаряне поражда правно действие за упълномощителя / сделка, сключена при косвено представителство /, поради което не е налице колизия между направените от ответницата възражения и съобразените от съда факти и доказателства. Следователно, посоченият въпрос ,макар и релевантен, не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК вр. с т.2 на ТР №1 / 2010 год. по т.д.№1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС – липсва противоречие между въззивното решение и цитираната задължителна съдебна практика по въпроса за разпределение доказателствената тежест по иска с правно основание чл.55 ал.1пр.1 ЗЗД. Вторият от поставените въпроси е провокиран от оспорването от ищеца на датата на представената от ответницата разписка, изходяща от А. Б., с изрично упоменато му качество на пълномощник на ищеца, в потвърждаване връщането на преведените две суми от ответницата. Последното като факт изключва обогатяването на ответницата, като предпоставка за уважаването на иска, поради което и само на това основание исковете биха били неоснователни, както е приел и съда. По приложението на чл. 181 ГПК е налице задължителна съдебна практика, цитирана и от касатора / решение № 235 / 04.06.2010 год. по гр.д.№ 176 / 2010 год. на ІІ г.о. на ВКС /. Според същата „ трети лица „ по смисъла на разпоредбата са всички лица, извън участвалите в съставянето на документа и техните правоприемници. Целта и приложимостта на оспорването е да бъде предотвратено недобросъвестно използване на документ за прехвърляне на право чрез антидатиране, така че да може да се противопостави на друго лице, придобило същото право по-рано. Или „ трето лице „ по смисъла на чл. 181 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи, могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предхожда тази на документа / т.е. документът е антидатиран с предходна, спрямо възникването на правата на третото лице дата /. В подкрепа на това тълкуване е и цитираната казуална съдебна практика / решение № 474 / 23.09.2009 год. по гр.д.№ 6415 / 2007 год. на ІІІ г.о. на ВКС /. Достоверната дата не е датата на която е съставен документа, а датата след която е невъзможно съставянето на документа. В случая е без значение / дори да не би имало дата / кога е съставена разписката, удостоверяваща връщане на сумата. От значение е потвърденият факт на връщането, а самата дата няма никакво отношение към възникнали за ищеца права / предвид необорена представителна власт на пълномощника - право на отчетна сделка със същия, за възстановяване на получената от него сума /. С оглед преждеизложеното, изводът на съда за формална недопустимост на оспорването на датата на разписката, по реда на чл. 181 ГПК, поради липса на качество „ трето лице „ за ищеца, в съответствие със смисъла и целта на оспорването, се явява правилен и в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика. Следователно, макар включени в предмета на произнасянето на въззивния съд, съображенията по приложението на чл. 181 ГПК сами по себе си не участват във формирането на решаващ извод, с оглед което не се явява покрит общия селективен критерий на чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 година. Третият от поставените въпроси не покрива изискването за процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на конкретна процесуална норма, в която въззивният съд е вложил съдържание, различно от вложеното от законодателя, предпоставящ еднозначен отговор извън конкретиката на спора .Видно от обстоятелствената част към въпроса, касаторът счита, че ако съдът бе разгледал възражението му за недостоверна дата на документа, възражението му основано на чл. 301 ТЗ и съобразил действителния обем на представителната власт на пълномощника, би достигнал до съвършено различен правен извод .Преди всичко, въпросът е свързан с предпоставката „ неразглеждане „ на релевирани от страната доводи във въззивната жалба, но въззивният съд не е в нарушение на чл. 235 ал.2 и чл. 236 ал.2 ГПК. Мотиви относно всеки от преждепосочените доводи на страната въззивният съд е изложил. Правилността на изводите му е относима към основание за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК – по оспорване правилността на решението, не и към основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК. Непокриването на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК изключва необходимостта, а и възможността за обсъждане на сочения допълнителен селективен критерий по т.1 на същата разпоредба. Водим от горното ,Върховен касационен съд, първо търговско отделение