Определение № 1709 от 07.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №7381/05.08.2024г. на Т. А. М. и М. М. Г., чрез адв. Ст.Б. срещу въззивно решение №241/01.07.2024г. по гр. д. №243/2024г. на Окръжен съд - Пазарджик. Според касаторите въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано, очевидно неправилно и постановено при съществени процесуални нарушения. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочва основанието по чл. 280 ал. 2 от ГПК, и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане до касационно обжалване по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал събран и в първата инстанция с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи?

Касаторите считат, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с решение №57 от 2.3.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. и решение №37 от 29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, в които се посочва, че въззивният съд е инстанция, която решава спора по същество, поради което е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Правните му изводи трябва да са убедителни и разбираеми не само за другите инстанции, за адвокатите на страните и за лицата с юридическо образование, но най-вече за страните и за широката общественост, която не притежава специални познания в областта на правото.

2. Има ли сила на присъдено нещо по отношение на Държавата, представлявана в процеса от МЗХ, решението на Пещерския районен съд от дата 03.05.1996г. по гр.дело №169/1996г.? Длъжен ли е съдът да се съобрази с тълкуванията на ВКС по повод уеднаквяване на противоречивата съдебна практика?

Според касаторите въззивният съд не се е съобразил с ТР №5/14.01.2013г. по т.д. №5/2011г. на ОСГК на ВКС, в което се приема, че Държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Предвид което решението по гр.дело №169/1996г. на Пещерския районен съд, влязло в законна сила на дата 03.05.1996г. с което е признато правото на възстановяване на правото на собственост на праводателите на ищците, е задължително за Държавата, поради което в настоящото производство Държавата не разполага с правата за които претендира в процеса.

Касаторите твърдят и наличието на основанието по чл. 280 ал. 2 от ГПК, а именно очевидна неправилност на решението, която се изразява в допуснатото от въззивния съд нарушение на чл.12 от ГПК, с постановяване на решение без мотиви по решаващите изводи.

Ответникът по касация – Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, е подал писмен отговор с твърдение, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, І г. о. констатира следното:

Производството е образувано по отрицателен установителен иск, предявен от Т. М. и М. Г. против Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, при наведени твърдения, че ищците са съсобственици при равни идеални части на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР, одобрени със заповед № РД-18-42 от 06.07.2010г., находящ се на адрес: [населено място], язовир „Б.“-зона „А“ с площ от 1036кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана. Съсобствеността била придобита чрез договор за доброволна делба на недвижими имоти, вх.рег.№1735, акт 197, том 1, от 27.11.2009г., който бил извършен съобразно правата на съделителите, определени в нотариален акт за установяване право на собственост върху недвижим имот, вх.рег. №1697 от 03.11.2006г., акт №167, който бил издаден въз основа на решение №2129 от 29.05.1996г. на ПК-Б. за възстановяване правото на собственост на наследниците на А. Т. Б. на съществуващи в стари реални граници имот, представляващ ливада от 3дка, седма категория в местността „Топавичко дере“, в землището на [населено място]. Процесното решение на ПК било издадено въз основа на влязло в законна сила на 03.05. 1996г. съдебно решение по гр.д.№169/1996г. на РСПещера, допълнено с решение № №2317А от 13.06.2006г. на ОСЗГ- [населено място], влязло в сила на 05.07.2006г. Ищците твърдят, че вписването на държавата като собственик, без документ за собственост им създавало пречки и правна несигурност, поради което молят да се постанови съдебно решение с което да се приеме за установено, че Република България не е собственик на ПИ с ИДН [№].

Чрез постъпилия писмен отговор, Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните оспорва исковата претенция, като твърди, че е собственик на процесния имот, тъй като е част от горския фонд, и не е земеделска земя, а гора, по отношение на която реституция по ЗСПЗЗ е неприложима.

С обжалваното решение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният от Т. М. и М. Г. срещу Държавата иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът -Държавата не е собственик на поземлен имот, представляващ имот с идентификатор [№], с площ от 1 036 кв.м., находящ се в [населено място], п.к.4580, ЯЗОВИР „Б.“ - ЗОНА „А“, е отхвърлен.

Въззивният съд е приел, че след постановено съдебно решение по чл.14 ал.3 от ЗСПЗЗ, с последващо свое решение №2129 от 29.05.1996г. по заявление вх.№2129 от 04.08.1992г., ПК -Б. е възстановила правото на собственост на наследниците на А. Т. Б. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на същия земеделски имот-ливада от 3дка, седма категория, в землището на [населено място], в местността “Топавичко дере“, при съседи -от всички страни гора.

С последващо решение №2317А от 13.06.2006г. на ОСЗГ- [населено място], по заявление вх.№2317 от 07.12.2005г. от С. А. Б. /син на общия наследодател А. Т. Б./, на основание чл.18ж ал.1, чл.18з ал.1, и протоколи по чл.18г от ППЗСПЗЗ, се признава право на собственост на наследниците на А. Т. Б. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на ливада от 4.702дка седма категория, находяща се в курорт “Язовир Б.“ в местност “Топавичко дере“, при граници- от всички страни гора, като се посочва, че той е нанесен в кадастралния план на курорт „Язовир Б.“ с три планоснимачни номера-пл.№251, 252 и 253.

Въззивният съд е приел за установено, че на 03.11.2006г. е съставен нотариален акт за установяване право на собственост №54 том VII, рег.№8705, дело №1106 от 03.11.2006г., с който се признават за собственици: Т. А. Б.- на 2/8 ид.части; С. А. Б.- на 2/8 ид.ч.; Доста А. Зарева-на 2/8 ид.ч.; Т. А. М.-на 1/8 ид.ч., М. М. Г.- на 1/8 ид.ч. от следните недвижими имоти: 1. ПИ с пл.№251 в кв.28 по плана на курорт “Язовир Б.“, [община], с площ от 958 кв.м., попадащ в УПИ Iиндивидуално вилно строителство и озеленяване в кв.28 при граници и съседи -ПИ с номер [№]; ПИ с номер [№] и път; 2. Поземлен имот с пл.№252, в същия курорт, образуващ УПИ [№] в кв.29 с площ от 1155кв.м., при граници-УПИ X.-ИВЗ;УПИ XI-1914-ИВЗ, ПИ с номер 1898 и път, и 3. ПИ с номер [№] в същия курорт, в кв.28, с площ от 2922кв.м., попадащ в УПИ I-индивидуално вилно строителство и озеленяване в кв.28 по плана на курорт „Язовир Б.“, общ. Б., при съседи на имота ПИ с номер [№], ПИ с номер [№] и от три страни път. С договор за доброволна делба от 26.11.2009г. с нотариално заверени подписи, ищците получават следните имоти: Т. А. М. получава 1/2 ид.ч. от УПИ X.-251,253 за ИВС, в кв.28 с площ от 1035.50 кв.м., по плана на курорт “Язовир Б.“, [община], при съседи на имота УПИ [№],[№]-за ИВС; УПИ [№],[№]-за ИВС и УПИ I-ИВСО и път, а М. Г. получава другата 1/2 идеална част от същия УПИ, тоест двамата стават съсобственици на имота при равни права.

Съобразявайки вида на предявения иск - отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е посочил, че в това производство ответникът следва да докаже отричаното от ищеца право, поради което е обсъдил доказателствата, на които държавата като ответник се позовава, за да обоснове своите права върху имота, съответно - да отрече правата на ищците.

Посочил е, че с влязло в сила решение №427 от 31.07.2013г., постановено по гр.дело №38/2011г. на Пещерския районен съд на осн. чл.97 ал.1 от ГПК /отм./ е признато за установено по отношение на [община], че Държавата чрез министерството на земеделието и храните е собственик на няколко недвижими имота, между които и имот в отдел 183, част от подотдел Г, идентичен с имоти в масив [№], както следва: [№];[№] пълен номер [№]-процесния имот/; [№], отразени в зелено на скицата на вещото лице.

Въззивният съд е посочил, че само решението на съда по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ, респективно съдебното решение по чл.14 ал.3 от ЗСПЗЗ за реституция на имот във възстановими /съществуващи/ стари реални граници, без конкретизиране в решението на границите на имота и другите негови особености съгласно чл.18ж ал.1 от ППЗСПЗ, не е достатъчно да легитимира ищците като собственици на възстановени земеделски земи. Изложил е, че самостоятелно, такова решение няма никакъв правен ефект, включително и за преценката дали са налице всички изискуеми от закона предпоставки за осъществяване на земеделска реституция, поради което е приел, че в неговите правомощия е да упражни косвен съдебен контрол върху административния акт, на който ищците основат правата на праводателя си.

Посочено е, че от писмените доказателства и експертизата се налага извода, че сред имотите, за които с решение №427 от 31.07.2013г. по гр.д.№38/2011г на РС-Пещера, е прието, че са собственост на Държавата, попада и процесния имот, който след доброволната делба е получил идентификационен номер [№]. Изложено е, че неточностите при отразяване на подотдела, в който се намира, не променят генералния извод на експерта, че процесният имот с идентификатор [№] с площ от 1036кв.м. е идентичен с имот в отдел 183, част от подотдел 1 и безусловно попада в територията на имот №000100 „Бяло петно по КВС на [населено място] при съвместяване на картите от ЛУП преди и след колективизацията на земеделските земи/1951г., 1990г., 2000г., 2010г. и 2020г./, като навсякъде е записан като държавна горска територия -държавен горски фонд, намиращ се във вододайна зона, курортна гора, Натура 2000, защитена зона Хабитати, като целият подотдел в който попада е записан като дворно място. Направен е извод, че имотът винаги е бил записан като част от държавен горски фонд преди реституцията му от 2007г., такъв статут има и му е бил признат и със съдебното решение №427 от 31.07.2013г. по гр.д. №38/ 2011г. на РС-Пещера, като и не се установява да е извършвана промяна в предназначението му. Въззивният съд е изложил, че това решение не обвързва ищците, тъй като те не са участвали в съдебното производство, но е посочил, че то представлява писмено доказателство, чиято доказателствена сила не може да бъде пренебрегната. Според реституционното решение №2317 А от 13.06. 2006г. имотът е възстановен в стари реални граници- като ливада в м.Топавичко дере“ с пл.№251 в кв.28 УПИ [№], индивидуално вилно строителство и озеленяване. При изготвянето на КВС е оставено така нареченото “бяло петно“, което според съда означава, че при извършване на дейностите по реституция на земеделските земи и гори са допуснати сериозни пропуски, включително, като се има предвид, че процесният имот с влязло в сила съдебното решение е признат за държавна собственост.

Въззивният съд е посочил, че според доказателства по делото, процесният поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] от 2010г., с адрес [населено място], ЯЗОВИР Б. - ЗОНА А“, с площ от 1036 кв.м., с трайно предназначение на територията - Урбанизирана, начин на застрояване ниско застрояване /до 10м/, предишен идентификатор няма, номер по предходен план 251, кв.28, парцел X., никога не е бил земеделска земя и в нито един документ не е записан като земеделска земя.

Във връзка с твърдението на Държавата, че не се касае за имоти, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а за такива, принадлежащи към ДГФ и съответно държавна собственост, въззивният съд е проследил правния статут на горите, уреден от няколко закона, приети за времето до национализацията със Закона за стопанисване и ползване на горите от 1948 г., като е разграничил двата вида правомощия на общините и е посочил, че същинското право на собственост е това на частна общинска собственост, а спрямо балталъците е налице ограничено вещно право на ползване, като държавата си запазва правото на собственост върху тях. Същите са от категорията обществени гори по смисъла на чл. 1, ал. 2 ЗГ от 1925г.

Въззивният съд е достигнал до извода, че този имот и съседните му такива са били част от “Балталъци“, включен и попадащ в територията на имот №00011 „Бяло петно“ по Картата на възстановената собственост на [населено място], т.е. той е „балталък“- държавна гора, върху която в интерес на местното население, е предоставено право на ползване на общините. Тези имоти никога не са губили тази си отличителна характеристика- на имоти част от ДГФ и макар, в нарушение, през 1980г. да са включени в устройствения план на курорта, това само по себе си не би могло да доведе до трансформация на собствеността. Посочил е, че тези имоти не биха могли да са предмет на земеделска реституция по ЗСПЗЗ, тъй като не представляват по своя характер, естество и предназначение земеделски имоти или такива, които са загубили характера си на земеделска земя, но подлежат на реституция по този закон-чл.10 от ЗСПЗЗ. Предвид което е счел, че решението на ОСЗГ-Б. №2317 А от 13.06.2006г. е материално незаконосъобразно. Доколкото в случая, се касае за държавна собственост- гора- част от държавен горски фонд, процесният имот изобщо не е подлежал на реституция нито по реда на извършената такава по ЗСПЗЗ, нито по реда на другия реституционен закон- ЗВСГЗГФ, като се има в предвид разпоредбата на §5 ал.1 и ал.2 от ПЗР-§ 5.

Въззивният съд е изложил съображенията си за неоснователност на доводите на ищците- въззивници, като е посочил, че няма пречка за извършването на косвен съдебен контрол върху последното решение на ОСЗГ-Пещера от 2006г., тъй като чрез него окончателно приключва процедурата по земеделската реституция в съществуващи/възстановими/ стари реални граници и по тази причина се слага край на реституционното производство с пълна индивидуализация на имота по съответната скица и КВС. Правата на държавата произтичат от закона, който ги регламентира и установява и за това не е необходимо да бъдат представени нарочни документи констатиращи и удостоверяващи правото на собственост на държавата. Формирането и съществуването на ДГФ, в който са включени имоти имащи характер на "балталъци", "къшлаци" и "яйлаци“, при липса на извършена каквато и да било промяна на предназначението на имотите в тези територии от държавни в земеделски земи, подлежащи на реституция само по себе си е достатъчно за приемане, че процесният имот представлява държавна земя по смисъла на закона. Посочил е, че от своя страна ищците не са представили нито един писмен документ отпреди обобществяването на земеделските земи, който да легитимира самите тях или праводателя им като собственик на посочения в исковата молба недвижим имот, за да се разколебае твърдението на Държавата, че тя е собственик на този имот като балталък, включен в ДГФ.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Първият процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да извърши съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касаторите, включително и задължителната, обективирана в тълкувателни решения и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Според същата, въззивната инстанция дължи обсъждане на всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението, както и релевантните за спора доказателства. В случая въззивният съд е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора към нея, като в съответствие със задължителната практика на ВКС е формирал и изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Обсъдил е поддържаните от ищците доводи за обвързаността на държавата от решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и правните последици на същото. Въззвиният съд е посочил, че само решението на съда по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ, респективно съдебното решение по чл.14 ал.3 от ЗСПЗЗ за реституция на имот във възстановими /съществуващи/ стари реални граници, без конкретизиране в решението на границите на имота и другите негови особености съгласно чл.18ж ал.1 от ППЗСПЗ, не е достатъчно да легитимира ищците като собственици на възстановени земеделски земи, както и, че самостоятелно, такова решение няма никакъв правен ефект. Приел е също, че решението на ОСЗГ-Б. №2317 А от 13.06.2006г. е материално незаконосъобразно доколкото с него е възстановена държавна собственост- гора- част от държавен горски фонд, която изобщо не е подлежала на реституция -нито по реда на извършената такава по ЗСПЗЗ, нито по реда на другия реституционен закон- ЗВСГЗГФ, като се има предвид разпоредбата на §5, ал.1 и ал.2 от ПЗР-§ 5, като тези изводи за характеристиките на процесните имоти са основани на заключението на лесотехническата експертиза, кредитирано от съда, изготвена въз основа на приетите по делото доказателства /Лесоустройствен план от 1951 г., Дефинитивен план, Градоустройствен план на Язовир "Б." и др. / и допълнителни проучвания.

Вторият поставен въпрос касае пряко съществото на спора и обосноваността на правните изводи в обжалваното решение, възприетата фактическа обстановка, преценката и анализа на събраните доказателства и изисква установяване на конкретни факти. Ето защо същият не представлява основание за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от това, следва да се посочи, че въпросът дали е обвързана държавата от съдебно решение по дело, по което страна е бил административен орган, представляващ държавния интерес, не може да предпостави допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Той е решен в съответствие с цитираното ТР № 5/2011 г., ОСГК, както и в съответствие с приетото в ТР №2/1996 г., ОСГК, ВС.

Съобразно разясненията на т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011г., Държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Недопустимо е упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол. С това разрешение въззивният съд изцяло се е съобразил, тъй като не е упражнявал косвен съдебен контрол върху решение №2129 от 29.05.1996г. на ПК – Б., издадено въз основа на влязлото в сила на 03.05.1996г. съдебно решение по гр.дело №169/1996г. на РС –Пещера, постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Косвен съдебен контрол въззивният съд е осъществил върху последващото решение №2317 А от 13.06.2006г. на ОСЗГ-Б., върху което предходен съдебен контрол в административен процес, не е бил упражняван. Въззивният съд е обсъдил решението по гр.дело №169/1996г., постановено в процедура по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, като, без да осъществява косвен съдебен контрол върху него, е посочил, че с него се възстановява собствеността върху земеделска земя, но то не е достатъчно да легитимира ищците като собственици по реституция на имот във възстановими /съществуващи/ стари реални граници, без конкретизиране на границите на имота и другите негови особености съгласно чл.18ж ал.1 от ППЗСПЗЗ. Посочил е, че с последващо решение на ОСЗГ- Б.- №2317 А от 13.06.2006г. по реда на ЗСПЗЗ е възстановен имот, включен в горското стопанство, и имащ характеристиките на "балталък", част от ДГФ, който обаче не може да бъде реституиран по ЗСПЗЗ, като именно по отношение на него е осъществил инцидентен съдебен контрол. Доколкото възстановяването на процесния имот, с оглед необходимостта от неговата индивидуализация, е извършено с две последователни решения на ПК/ОСЗГ - Б., то осъществяването на инцидентен съдебен контрол съобразно разясненията на ТР №5 от 14.01.2013г. на ВКС по тълк. д. №5/2011г. е допустим по отношение на второто от тях, по отношение на което не е бил упражнен съдебен контрол по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ или чл. 13, ал. 6 ЗВСГЗГФ. Разрешението на въззивния съд е в съответствие с възприетото в решение №235 от 17.04.2024г. на ВКС по гр. д. №2314/2023г., а именно, че е допустимо съдът да осъществи инцидентен съдебен контрол когато ответникът своевременно е оспорил правото на ищеца, произтичащо от решение на поземлена комисия, като е противопоставил свое придобивно основание, възникнало в предхождащ реституционното производство момент, поради което и представляващо пречка за реституция по ЗСПЗЗ, тъй като съдът дължи обсъждане на всички доводи и възражения, които касаят предмета на делото и са въведени своевременно от страните като спорни преюдициални правоотношение или насрещни права на ответника.

Не е налице соченото основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на такава, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Наличието на това основание касаторът мотивира с доводи за допуснати процесуални нарушения и липсата на мотиви, които обаче не обосновават прилагане на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не се касае за порок, пряко установим единствено от съдържанието на обжалваното съдебно решение. Твърденията на касатора не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК, защото за да се направи извод за твърдяната неправилност, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В случая не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Липсва искане от ответника по касация за присъждане на разноски в производството по чл. 288 ГПК, поради което този въпрос не следва да се разглежда.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на І г. о.