Определение № 65 от 15.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2546/2021 г.

Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на „Винко-2007“ ООД, [населено място] против решение № 10260 от 17.03.2021 година по търговско дело № 3668/2019 г. на САС /Софийски апелативен съд/, търговско отделение, трети състав. Ответниците–Република България, представлявана от Министъра на финансите и Народно събрание на Република България не са подали отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касаторът е обжалвал въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 2712 от 15.04.2019 г. по гр. дело № 16400/2016 г. на СГС /Софийски градски съд/, І гражданско отделение, 5 състав в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, предявени от „Винко-2007“ ООД, [населено място] против Народно събрание на Република България и Република България, представлявана от Министъра на финансите с правно основание чл. 49, вр. чл. 7 от Конституцията на Република България и чл. 84, ал. 3 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят разделно сумата от 72517.86 лв., обезщетение за имуществени вреди, изразили се в удържана такса от 20% за производство на електрическа енергия през периода от 01.01 2014 г. – 09.08.2014 г., причинени от държавен орган – Народното събрание, което е приело разпоредби в нормативен акт, а именно чл. 35а-чл.35в и чл. 73 ЗЕВИ /Закон за енергията от възобновяеми източници/, които противоречат на Конституцията на Република България и на правото на Европейския съюз по чл. 49 от ДФЕС, чл. 63 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО/ и за осъждане на ответниците да заплатят разделно сумата от 19185.53 лв., обезщетение за забава за периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 72517.86 лв., считано от 30.12.2016 г. до окончателното изплащане. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел следните мотиви. Отхвърлен е като неоснователен доводът на ответниците за недопустимост на иска поради наличието на друг ред за връщане на недължимо събраните държавни такси. Обосновано е разбирането, че приемането на противоконституционен закон няма белезите на деликт и е изложено, че при отговорността за непозволено увреждане задължението за обезвреда възниква с факта на противоправното действие или бездействие, а не в един по-късен момент. Развити са мотиви за това, че до обявяването на закона или отделни норми за противоконституционни от Конституционния съд се презюмира, че законът е в съответствие с Конституцията, като неприлагането му занапред, с оглед решението на Конституционния съд /решение № 3/28.04.2020 г. по конституционно дело № 5/2019 г./ защитава правната сигурност. Прието е още, че събирането на такси като вид държавни вземания, не следва да се квалифицира като деликт, тъй като към момента на осъществяването му представлява правомерно юридическо действие. Съставът е извел мотиви, съгласно които претенцията на ищеца има реститутивен, а не обезщетителен характер, доколкото по естеството си се свежда до връщане на даденото поради липса на основание за неговото получаване към момента на постъпването му в приход на държавния бюджет, а не такъв за обезщетение за претърпени вреди или пропуснати ползи извън сумата на таксата, която е внесена в приход на бюджета при действието на обявените за противоконституционни норми. Затова съдът е направил извод, че искът срещу Държавата и Народното събрание на основание чл. 49 ЗЗД, и искът против ответниците по чл. 86 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени, а първоинстанционното решение потвърдено, респективно поради настъпване на вътрешнопроцесуалното условие, под което е предявен първият евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, същият следва да бъде разгледан. След обсъждане на елементите от фактическия състав на нормата, въззивният съд е приел, че таксите, съобразно разпоредбите на чл. 35а-чл. 35б ЗЕВИ са удържани от цената на продадената от ищеца електрическа енергия за процесния период и след превеждането им по сметката на КЕВР са били внесени по сметка на държавния бюджет. Същевременно съдът е изложил, че според чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ задължени за заплащане на таксата са производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, макар и действията по нейното отчитане, удържане и внасяне да се извършва от обществения доставчик, поради което е направен извод, че имущественото разместване е реализирано между производителя и държавата, по чийто бюджет е постъпила сумата. По-нататък е обосновано разбирането, че производството е висящо, както и че не се прилага противоконституционната норма – чл. 35а ЗЕВИ, поради което и предвид неизпълнение от държавата на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС, ищецът може да иска връщане на таксата като платена без основание. Тези съображения са обусловили крайният извод на съда за основателност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и за уважаване на претенцията против Държавата, съответно за потвърждаване на първоинстанционното решение в останалата част и оставяне без разглеждане на иска по чл. 59 ЗЗД и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а също така и за присъждане на разноски в полза на ищеца в размер на сумата 6084.61 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат доводи за предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и като общи основания са поставени въпросите: „Носи ли Република България, представлявана от Министъра на финансите, отговорност за вреди на основание чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 7 от КРБ поради приемането на противоконституционен закон от Народното събрание и съставлява ли противоправно поведение приемането на такъв противоконституционен закон от Народното събрание?“; „Съставлява ли бездействието на Народното събрание да уреди последиците от обявен за противоконституционен закон деликт и поражда ли се от такова бездействие деликтна отговорност на Държавата за причинените вреди на частноправните субекти?“. Последният въпрос е процесуалноправен и се отнася до задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви по тях. Видно от съдържанието на първия и втория цитирани въпроси, същите са поставени във връзка с основанието, на което може да се ангажира отговорността на ответниците, като касаторът поддържа, че приетото относно това извършила ли е деликт Държавата чрез своя законодателен орган е в противоречие с практиката на ВКС. Разрешаването на тези въпроси е обусловено от решението, което ще бъде прието по т. дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС. С разпореждане от 27.01.2022 г. на председателя на ВКС е образувано т. дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС за приемане на тълкувателно решение по въпроса: „Какво е правното основание на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума – платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35а ЗЕВИ-предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици–непозволено увреждане или неоснователно обогатяване?“. Бъдещото решение по тълкувателното дело ще даде обвързващо тълкуване по посочените по-горе първи и втори въпрос. Затова производството по делото следва да бъде спряно до приключване на производството по тълкувателното дело. По изложените съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение