Определение № 729 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2500/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 18/21.04.2020 на Видинския окръжен съд по гр. д. № 8/2020, с което е потвърдено решение № 545/21.11.2019 по гр. д. № 3218/2018 на Видинския районен съд, с което е уважен предявеният иск по чл. 55, ал. 1ЗЗД за връщане на заплатена без основание възнаградителна лихва по договор за банков кредит в размер на 5.082,16 лв. Недоволен от решението е касаторът „Централна кооперативна банка“ АД, София, представляван от адв. Б. Б. от ВАК, който го обжалва в срок като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, включително да установи наличието на качеството на потребител на кредитополучател, на който средствата по отпуснатия кредит са предоставени с целево предназначение – строителни работи, реконструкция и ремонт на имот, жилищен или със смесено предназначение жилищно-търговско, собственост на трето лице и не задоволяват лични нужди на кредитополучателя, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата В. Е. С., представляван от адв. Ц. И. от ВАК, я оспорва като счита, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а по същество решението е правилно, поради което не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните са съществували договорни отношения по силата на договор за кредит (при условията на овърдрафт при максимален размер от 99.000 лв., при дължима лихва 11 %, с възможност банката да променя едностранно договорените годишни лихвени проценти, без да е необходимо предоговаряне), сключен между тях на 29.05.2008 г., като на 25.05.2009 г. са подписали анекс № 2, с който са се договорили че формираният дълг следва да се погасява с анюитетни вноски по погасителен план приложен към анекса, по който е определена месечна погасителна вноска в размер на 1.478,18 лв. (съгласно приложения погасителен план лихвеният процент е увеличен с 2 п.). Кредитът е бил изплатен през м. октомври 2017 г. Ищецът поддържа, че уговорката между страните относно правото на банката едностранно да променя лихвения процент са нищожни във връзка с чл. 146 и чл. 143 ЗЗП, тъй като създават неравнопоставеност в отношенията между страните и накърняват добрите нрави, не съдържат ясни и разбираеми критерии кога банката може да упражни посоченото си право, като претендира, че заплатените като договорна лихва над уговорения между страните процент са неоснователно получени от банката и подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ответникът поддържа, че ищецът при подписването на анекс № 2 се е съгласил на размера на погасителните вноски, като в отношенията между страните не следва да се прилагат разпоредбите на ЗЗП, тъй като ищецът не е имал качеството на потребител. Съгласно приетото заключение на вещото лице, за периода 27.12.2013 г. до погасяването изцяло на кредита при дължима договорна лихва при 11%, дължимата сума за лихва при първоначално погасителния план е 19.459,19 лв., а действително заплатения размер на същата лихва съобразно новия погасителен план е 24.541,35 лв., като сумата е определена при лихва в размер на 13% и разликата е в размер на 5.082,16 лв. Съдът е приел, че тази разлика е изплатена от ищеца без правно основание, като е налице неравноправна клауза при едностранно увеличение на размер на дължимата лихва, поради което тази уговорка е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между страните по такъв договор. На първо място е прието, че ищецът е сключил договора за кредит в качеството си на „потребител“, което съгласно параграф 13 ЗЗП е всяко физическо лице което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по договор действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. По възраженията, че ищецът не е имал качеството на потребител и че не е взет предвид представения с отговора на исковата молба договор за строителство от 15.05.2008 г., сключен между възложител-физическо лице и изпълнител-ищецът по делото и с предмет застрояване на УПИ с административен адрес [населено място], с площ 617 кв.м., собственост на възложителя, въззивният съд е приел, че същите са неоснователни, доколкото в договора за предоставяне на кредит от 29.05.2008 г. е посочен предмет „довършителни строителни работи, реконструкция, ремонт и друго на недвижим имот“ - двуетажна масивна жилищна сграда в [населено място]. Изложени са съображения, че видно от уговореното в договора за строителство, на който се позовава ответната страна, значително се разминава в посочения в договора за кредит предмет на финансиране, за да се приеме, че отпуснатият кредит е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от ищеца като физическо лице, като относно това обстоятелство по делото няма представени други доказателства. Като безспорно установено по делото е прието, че с подписването на анекса е приложен погасителен план, видно от който са определени дължимите ежемесечни вноски за погасяване на кредита, като в самия анекс № 2 няма постигната уговорка между страните за промяна на уговорения в договор за кредит лихвен процент. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика, че в мотивите на решението съдът следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани, като в случая съдът е приел, че кредитополучателят има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и е съобразил установената практика на ВКС и СЕС, че има задължение да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител (при липса на доказателства, че кредитът е отпуснат за извършване на търговска или професионална дейност от ищеца като физическо лице). Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като при служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не може да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението. При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,