Определение № 4246 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 832/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба, подадена от К. З. Ц. и В. Н. Б.-М., и двамата представлявани от адвокат Д., срещу решение № 307 от 06.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 262/2024 г. по описа на Окръжен съд- Кюстендил, с което е потвърдено решение № 305 от 20.03.2024 г., поправено с решение № 322 от 26.03.2024 г., постановени по гр.д. № 2218/2022 г. по описа на Районен съд-Кюстендил, с което съдът е признал за установено по отношение на К. З. Ц. и В. Н. Б.- М., че Б. О. Б. е собственик на основание саморъчно завещание от 18.02.2020 г., изготвено от Д. З. Н., починала на 01.11.2022 г., на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], вх. *, ет. *, ап. *на четвърти жилищен етаж, с площ от 42.23 кв.м., заедно с избено помещение № ***с площ от 4.80 кв.м. и 2.018% ид. части от общите части на сградата и правото на строеж и е осъдил В. Н. Б.- М. да предаде на Б. О. Б. владението на 2/3 ид. части от гореописания имот.

Касационните жалбоподатели поддържат, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон, нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно не е разгледал възражението на ответниците за недействителност на завещанието поради недоказано авторство, саморъчно изписване и подписване на завещанието от завещателя поради преклузия. Поддържат, че оспорването на завещанието от ответниците като недействително поради нищожност и противоречие със закона следва да се тълкува като такова по чл.25, ал.1 от ЗН. Оспорено било завещанието, че „не съществува валидно саморъчно завещание“. Възразили били, че не е възможно завещателката да е направила завещание в полза на ищеца, което по същество било оспорване на авторството на завещанието. Според касаторите твърдението за нищожност на завещанието поради противоречие със закона представлявало оспорване по чл.42, „б“ от ЗН, тъй като само тази норма предвиждала нищожност поради неспазване на закона. Поддържат, че са оспорили изцяло предявения иск, процесът е състезателен и е следвало ищецът да докаже валидността на завещанието, от което черпи права. Поддържат, че липсват доказателства за саморъчно изписване и подписване на завещанието. Поддържат възражение за недействителност на завещанието, тъй като между завещателката и ищеца бил сключен предварителен договор за прехвърляне на процесния имот срещу издръжка и гледане, завещанието е издадено в изпълнение на поето задължение по този договор и завещателката го е направила, за да получи имотна облага. Предварителният договор доказвал, че липсва съгласие за безвъзмездно разпореждане с имота от завещателката. Поддържат, че не е налице намерение у завещателя за отблагодаряване, тъй като издръжката му е плащана не по добра воля, а в изпълнение на договор. Поддържат, че завещанието прикрива реалната цел на страните-възмездно прехвърляне на имуществото срещу задължение за издръжка и гледане.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите молят решението на Окръжен съд- Кюстендил да бъде допуснато до касация поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС, както и поради това, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Формулират следните въпроси:

1.Твърдението на ищецът в исковата молба, че е собственик на недвижим имот по силата на саморъчно завещание и оспорването изцяло на иска от ответника, поставя ли в тежест на ищеца, да докаже, че завещанието е саморъчно - написано и подписано от завещателя, както се твърди в исковата молба, и неангажирането на доказателства за това основание ли е да се приеме, че искът е недоказан?

2.Твърдението на ответника в отговора на исковата молба за нищожност на завещанието поради противоречието му със закона представлява ли оспорване на завещанието по чл.42, б.“6“ от ЗН във вр. с чл.25, ал.1 от ЗН досежно авторство и подпис, доколкото само тази норма /на чл.42“б“ от ЗН/ предвижда нищожност на завещанието поради неспазване /т.е. противоречие/ на закона, а законовите изисквания за форма и съдържание са само в чл.25, ал.1 от ЗН?

3.Оспорването от ответника на саморъчно завещание като нищожно и противоречащо на закона, предвид факта, че единствено чл.25, ал.1 от ЗН въвежда императивни изисквания за форма и съдържание, дава ли основание да се приеме, че е налице и оспорване саморъчното написване и подписване на завещанието?

4.Представлява ли съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита в процеса, недопускането на поискани с отговора на исковата молба доказателствени искания?

5.Налице ли е липса на съгласие за завещаване на имот чрез завещание, когато завещанието е издадено в изпълнение на задължение по възмезден предварителен договор, с цел да се получи издръжка за в бъдеще?

6. Налице ли е нарушаване на добрите нрави съставянето на завещание в изпълнение на договорно задължение по възмезден договор с цел срещу това да се получи издръжка в бъдеще време след издаване на завещанието?

Касаторите поддържат, че решението на КОС противоречи по тези въпроси със следните решения: решение №438/19.05.1999 г. по гр.д.№110/99 г. на ВКС І г.о., решение №246/17.12.2014 г. по гр.д.№1073/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 156/15.03.1995 г. по гр.д.№916/94 г. на ВС І г.о., решение №122/2013 г. по гр.д.№902/12г. на ВКС І г.о, решение №745 по гр.д.№ 79/2010 г. на ВКС, решение №434 по гр.д.№1112/2010г. на ВКС и решение №25/16.05.2016 г. по гр.д.№5043/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът Б. Б., представляван от адвокат В., оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касация. Възразява, че въззивната инстанция не е допуснала съществено нарушение на процесуалните правила, че съдът правилно е приложил разпоредбата на чл.269 от ГПК, че ответниците не са оспорили своевременно представеното завещание. Възразява, че свидетелските показания установяват близките отношения на завещателката с ищеца. Според ответника по жалбата завещанието е валидно, тъй като единствения му мотив не е бил предоставянето на издръжка на завещателката за в бъдеще. Оспорва и останалите заявени в касационната жалба твърдения за нищожност на завещанието.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответници по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е възприел следвата фактическа обстановка по делото: Установено било, че Д. З. Н. починала на 01.11.2022 г. и нейни наследници по закон били К. Г. З.- син на починалия й брат Г. З. Н., К. З. Ц. и М. З. Ц.- деца на починалата преди нея сестра Д. З. Ц.. Починалата приживе била собственик на процесния имот- апартамент № *, находящ се в [населено място], [улица], на * етаж, вход* на жилищната сграда- блок № *, състоящ се от входно антре, баня с клозет, кухня и стая, със застроена площ 42.23 кв.м. с прилежащото избено помещение №*** с полезна площ 4.80 кв.м., ведно с 2.018% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж- по силата на договор за покупко- продажба на държавен недввижим имот.Представен бил предварителен договор за прехвърляне на недвижимия имот срещу издръжка от 18.02.2020 г., по силата на който Д. З. Н. като продавач се е съгласила да прехвърли на ищеца като купувач собствеността на процесния апартамент срещу задължението на последния да й заплаща в периода от 01.03.2020 г. до 01.03.2031 г. месечна издръжка в размер на 200 евро месечно, като Д. Н. се задължила да депозира пред нотариус М. М. саморъчно завещание, с което завещава имота, предмет на договора, на купувача. Представено било саморъчното завещание с дата 18.02.2020 г., по силата на което Д. З. Н. завещала на Б. О. Б. всички свои движими вещи и недвижими имоти, които притежавала към датата на смъртта си, а именно процесния апартамент, както и банковите си сметки във всички банки. Завещанието било обявено на 02.11.2022 г. от нотариус М. М. в присъствието на ответника К. Ц.. Установено било от представено извлечение от банкова сметка, че ищецът през 2020-2022 г. превеждал на завещателката договорената сума. В същото време, след смъртта на Д. Н., с договор за замяна К. Ц. и сестра му М. Ц. прехвърлили на ответницата В. Н. Б.– М. 2/3- ид.части от правото на собственост върху процесния апартамент, а в замяна последната им е прехвърлила собствеността върху поземлен имот – нива.

Съдът е обсъдил събраните свидетелски показания и е приел, че се установявало от показанията на Н. М.-домоуправител на блока, в който е живяла Д. Н., и показанията на свидетеля Ч., че последната е споделяла, че е направила завещание на Б., който е неин колега и приятел и че решението си е взела, тъй като нейните близки не се интересували от нея и не са я обгрижвали, а Б. й превеждал пари, тъй като Д. не била добре финансово. Свидетелите установявали,че те лично са полагали грижи за Д. и не познавали ответника.

При така възприетата фактическа обстановка съдът е направил следните правни изводи: ищецът обосновавал правото си на собственост върху процесния имот по силата на саморъчно завещание, по силата на което е Д. Н., починала на 01.11.2022 г., му завещала процесния апартамент. Съдът е приел, че е неоснователно възражението, че районният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е обсъдил валидността на завещанието. Посочил е, че съгласно чл. 42, б.“б“ от ЗН завещателното разпореждане е нищожно, когато при съставянето му не са спазени изискванията на чл.25, ал.1 от ЗН, а според тази разпоредба саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Доколкото съдът не следял служебно за валидността на договори, от които се претендират да са възникнали предявените в исково производство права, той не можел да следи служебно и за валидността на завещателно разпореждане, въз основа на което една от страните в производството черпи права, ако противната страна не е оспорила действителността му. В настоящия случай в първоинстанционното производство не е била оспорена валидността на завещателното разпореждане. В първото по делото съдебно заседание, възраженията, които били направени от процесуалния представител на ответниците касаели противоречие на завещанието с разпоредбата на чл. 42, б.“в“ от ЗН и противоречие с добрите нрави. Възражението относно истинността на завещанието относно неговото съдържание и авторство с твърденията, че не е написано саморъчно от завещателката Д. Н. и не е подписано от нея за първи път е заявено пред въззивната инстанция, поради което съдът приел, че било преклудирано и не следвало да се обсъжда. Съдът е мотивирал извод, че е неоснователно оплакването за нарушен принципа на безвъзмездност на завещанието. Приел е, че за да бъде прогласена нищожността на завещанието вследствие на мотива за извършването му, следва да са налице две предпоставки - на първо място мотивът трябва да е изразен в самото завещателно разпореждане, както и той да е единствен мотив в него. В завещанието на Д. Н. от 18.02.2020 г. нямало вписан мотив. Съдът е приел, че дори и да се търси мотив на завещателката от предварителния договор, по силата на който ищецът е поел задължение да заплаща на Н. месечна издръжка, а пък последната - да депозира саморъчно завещание, с което му завещава апартамента, завещателното разпореждане не било нищожно. Безвъзмездният характер, не означавал, че завещанието не може да има възнаградителен характер. От изложеното съдът е мотивирал извод, че завещанието е действително и е породило съответните правни последици – завещаното имущество е преминало в патримониума на наследника по завещание – ищецът Б. Б. и същият е собственик на процесния имот на това основание.

Поради съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Независимо от поставените правни въпроси съдът дължи да провери решението за основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

По отношение на първите три въпроса, поставени в изложението по чл.284,ал.1, т.4 от ГПК, съдебният състав приема,че същите не съставляват основание за допускане на въззивното решение до касационна проверка, тъй като не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Основни принципи при осъществяване на гражданското съдопроизводство са тези, регламентиращи диспозитивното начало, служебното начало, състезателността и равенството на страните в процеса и закоността. Според принципа на диспозитивното начало /чл.6 от ГПК/, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице. Ищецът е този, който определя вида и обема на търсената защита и в рамките на сезирането съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решението. Принципът на диспозитивното начало намира приложение и по отношение на защитата на ответника, доколкото съдът не може да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения от ответника и не може да му дава указания за начина на организиране на защитата му. Принципът на служебното начало /чл.7 от ГПК/ задължава съда да предприема служебно необходимите процесуални действия по движението и приключване на делото, като следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Съдът следва да осигури равни права на защита на страните /чл.9 от ГПК/. Според принципа за законност в гражданския процес /чл.5 от ГПК/, съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречивиспоред общия им разум.

По делото ищецът е заявил, че се ползва от завещание, направено в негова полза от Д. Н.. В сроковете по чл.131 от ГПК ответниците не са навели възражение за неистинността на завещанието и не са възразили относно изписването и авторството на завещанието, съответно относно валидността на завещателния акт съобразно чл.25 от ЗН. Наведените от ответниците възражения за недействителност на завещанието са изрично конкретизирани от тях- нищожност поради липса на изявление и съгласие на завещателката за безвъзмездно разпореждане с недвижимия имот и банковите сметки, поради противоречие със закона, заобикалянето му, поради противоречие с добрите нрави, както и недействителност поради грешка или измама. С нарочна молба и в о.с.з. на 09.11.2023 г. ответниците, чрез своя процесуален представител, уточняват, че възразяват за недействителност на завещанието поради противоречие на закона, с оглед единствения мотив, поради който завещанието е направено. С оглед направените в срока за отговор възражения от ответниците е видно, че същите не са заявили такова за недействителност на завещанието поради това, че не е написано и подписано от завещателката. Общото оспорване на предявения иск не означава оспорване на авторството на документа, обективиращ претендирани права от ищеца. В същото време възражението за недействителност на завещанието, поради противоречие с разпоредбата на чл.25 от ЗН не е такова, за което съдът да следи служебно. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2020 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК съдът може служебно да констатира нищожност на сделка, когато основанието за нищожност е видимо и се установява от самата сделка и представлява порок, произтичащ пряко от съдържанието и формата на сделката. В разглеждания случай въззивната инстанция е направила такава проверка, констатирала е, че формално завещанието отговаря на изискванията за валидност и не е имала задължение служебно да проверява авторството на изявлението. Изложените в този смисъл мотиви от въззивната инстанция напълно отговарят на приетото с цитираната задължителна практика и липсва основание по поставените въпроси да бъде допускано въззивното решение до касационна проверка.

По отношение на четвъртия въпрос/ Представлява ли съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита в процеса, недопускането на поискани с отговора на исковата молба доказателствени искания?/ - въпросът не е обуславящ решението на въззивната инстанция. Допускането на нарушения на процесуалния закон при посочването и събирането на доказателства от първоинстанционния съд подлежи на поправка от въззивната инстанция, като втора инстанция по съществото на спора, при наличието на съответни въззивни оплаквания във въззивната жалба. В този смисъл е налична задължителна практика, обективирана в мотивите на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и множество постановени решение на ВКС по конкретни казуси. Въпросът не е конкретизиран. Няма оплакване, че въззивната инстанция е нарушила правото на защита на страната със своите произнасяния по доказателствени искания, с които да е била надлежно сезирана, което би могло да се разглежда като основание за допускане до касационно обжалване.

Ето защо поставения въпрос, като необуславящ, не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационна проверка.

Последните два въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, не са обсъждани от въззивната инстанция, поради което отговорите на тези въпроси не могат да бъдат обуславящи за правния спор. Въпросите са предпоставени от твърдението на самите ответници, че завещанието, което ползва ищецът по делото, е съставено в изпълнение на сключен договор между завещателката и ползващия се от завещанието- ищеца. Това твърдение въззивната инстанция е приела за недоказано и неотносимо и тези изводи на съда са изцяло подкрепени от възприетата практика на ВКС, в това число и задължителна. Въззивната инстанция е приела, че има волеизявление на завещателката, което е валидно. Приела е, че в завещателият акт не се съдържа мотив, поради който единствено да е направено завещанието и който да противоречи на закона или на добрите нрави. Тези изводи на съда са съобразени с даденото задължително тълкуване на закона от ВКС с ТР № 2/2023 г по т.д. № 2/2023г на ОСГК на ВКС, съобразно което мотивът, като основание за сделката, има значение само ако е изразен в съдържанието на завещанието. Посочено е, че мотив, който противоречи на закона или на морала, но не е изразен в съдържанието му, не води до нищожност на завещанието. В същото време до нищожност на завещанието може да доведе само мотив, който противоречи на закона, на обществения ред и на добрите нрави - чл. 42, буква „в“, предложение първо ЗН. Наличието на благодарствен мотив и на очакване за грижи и добро отношение и в бъдеше, изразени в съдържанието на завещанието, не дава достатъчно основание да се приеме, че завещанието е добило възмезден характер.

Възприетите изводи на въззивната инстанция са изцяло в синхрон с приетото в ТР № 2/2023 г на ОСГК на ВКС. Следва да се посочи още, че цитираната от касатора практика представлява съдебни решения на ВКС, постановени преди ТР № 2/2023 г., поради което не могат да обосноват извод за това,че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС.

С оглед това, че поставените въпроси не са обуславящи, а възприетото решение от въззивната инстанция е в съотвествие с практиката на ВКС липсва основание по тези два въпроса да бъде допуснато въззивното решение до касацинна проверка.

Касаторите поддържат като основание за допускане на касационно обжалване и хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.Това основание за допускане до касация е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава особновка не е направена от касаторите. От друга страна практиката на ВКС по отношение на служоебните задължения на съда при проверка валидността на сделка е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.