Определение № 50570 от 01.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2136/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Виго Груп“ ООД /н/ против Решение № 82 от 02.12.2021г., постановено по в.т.д. № 206/21г. на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е отменено Решение № 65 от 12.03.2021г. по т.д.н. № 339/2016г. на Окръжен съд – Бургас в обжалваната му част – относно определената начална дата на неплатежоспособността и свръхзадължеността на „Виго Груп“ ООД /н/ на - 31.12.2013г. В касационната жалба се поддържа неправилност, поради необоснованост, материална и процесуална незаконосъобразност на решението. Моли за касиране на обжалваното решение и за определяне за начална дата на неплатежоспособността и свръхзадължеността тази, приета с първоинстанционното решение – 01.07.2017г. В изпълнение указания на въззивния съд, дадени с Разпореждане № 4 от 08.02.2022г., на 10.03.2022г., касаторът представя изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, предл.трето ГПК във връзка с наведени оплаквания срещу извода, че по делото липсват данни за приход от дейността на дружеството, позволяващи удовлетворяване на краткосрочните задължения за периода 2013г. – 2017г., без съобразяване от въззивния съд, че в разглеждания период „Виго Груп“ ООД /н/ е осъществявало търговската си дейност изцяло чрез търговски представител – „Ико Груп“ООД. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „Обединена Българска Банка“АД, който изразява становище за недопускане на обжалваното решене до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК, както и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да формулира правен въпрос, както и по чл.280, ал.2 ГПК, поради очевидна неправилност. С решението на Бургаски окръжен съд, производството по което е образувано по молба на „Рафаел Даймънд“ЕООД и с присъединени кредитори „ООБ“АД, О. К. Н.; „А и Л Търговско Представителство“ ЕООД и „Царско село – Симеоново“ ЕООД, на основание чл.632, ал.1 от ТЗ е обявена неплатежоспособността и свръхзадължеността на „Виго Груп“ООД; открито е производство по несъстоятелност и е обявена несъстоятелността на същото; определена е начална дата на неплатежоспособност и свръхзадълженост - 01.01.2017г.; наложени са всеобща забрана и запор върху имуществото на „Виго Груп“ООД и е постановено прекратяване дейността на предприятието на търговеца. Сезиран с подадена от НАП въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта на определената начална дата на неплатежоспособност и свръхзадълженост - 01.01.2017г., съставът на Апелативен съд – Бургас, е приел следното от фактическа страна: Последният заявен за обявяване от „Виго Груп“ООД ГФО е за 2011г. След подробен анализ на приетото по делото заключение на съдебно-икономическа експертиза, изготвена въз основа на представени от длъжника счетоводни отчети и справки на дружеството, както и такива, представени от кредитора „Рафаел Даймънд“ ЕООД, решаващият съд е установил, че определените от вещото лице коефициенти на бърза ликвидност, изясняващи възможността на предприятието да обслужва краткосрочните си задължения с бързо ликвидни активи, без да е необходимо осребряването на суровини, незавършени производства и продукция, а само с вземания, инвестиции и парични средства, са със следните стойности: за 2013г. - 0.52; за 2014г. – 0.59; за 2015г. – 0.66; за 2016г. – 0.17; за 2017г. – 0.07 и за 2018г. – 0.06. За периода от 2013г. до 2018г. коефициентите на абсолютна и незабавна ликвидност, отразяващи възможността на дружеството да покрие текущите си задължения с бързоликвидни активи - паричните средства и краткосрочните инвестиции, са нулеви, като коефициентите на бърза ликвидност, установяващи възможността на дружеството да удовлетвори своите кредитори и с оглед на краткосрочните си вземания, са под 1-ца. Не са установени извършени плащания към кредитори, като вещото лице е отразило спрените плащания само по споразумения към двама от кредиторите по делото за сумите от 2 677 320.30лв. и 1 268 000 лв. Изхождайки от принципа, че дълготрайните активи не служат за извършване на плащанията на краткосрочните и текущи задължения, както и че краткотрайните активи, които се използват за повече от един отчетен период, участват еднократно в производствения процес, за погасяване на краткосрочните и текущи задължения при длъжника следва да са налице текущи постъпления като източник на средствата. Акцентирано е, че по делото липсват данни за приходи от дейността на дружеството, позволяващи удовлетворяване на краткосрочните задължения, като в случая разходите са надвишавали приходите повече от два пъти – за 2013г., и близо 8 пъти за периода след 2015г. Също така, анализът показвал, че предприятието не е имало достатъчно налични краткотрайни активи, с които да посрещне краткосрочните задължения. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че след 2016г. дружеството е в състояние и на свръхзадълженост, в следствие на падежирали в значителен размер през 2015г. и 2016г. задължения по заеми към свързани лица - съдружници и цесионери за тези задължения, надхвърлящи значително дадените обезпечения със залог върху търговското предприятие и ипотеки върху имоти на дружеството за задължения на трети лица. При наличието на предпоставки за откриването на производство по несъстоятелност поради неплатежоспособност и свръхзадълженост, въззивният съд е съобразил по-ранната дата, която е тази на неплатежоспособност, която е от 2013г., като е определен краят на отчетния финансов период – 31.12.2013г. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационна проверка, по следните съображения: Не е доказано селективното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК поради неформулиран правен въпрос. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Не се установява и поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая очевидната неправилност е обоснована с оплакването, че при анализа на доказателства и преценката, че „Виго груп“ ООД/н/ не е имало достатъчно налични краткотрайни активи, с които да посрещне краткосрочните си задължения за периода от 2013г. до 2017г., въззивният съд не е съобразил, че в разглеждания период дружеството е осъществявало търговската си дейност изцяло чрез търговски представител – „Ико Груп“ООД. Този довод на касатора съставлява основание по чл.281 т.3 ГПК, а не по чл.280, ал.2 ГПК, и не може да обуслови уважаване на искането за достъп до касационна проверка. Спазвайки принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда селективен критерий, ако той не е посочен от жалбоподателя. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на другата страна съдебни разноски за касационното произ- водство в размер на 150 лв., юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК