Определение № 179 от 20.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1951/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба и частна касационна жалба на Г. Х. И. срещу решение №188 от 13.05.2024г. по т.д.122/24г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касация-ЗАД „ДаллБоггЖивот и Здраве“, [населено място] е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: По касационната жалба на Г. Х. И.: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима: С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът, чрез пълномощника си – адв.П. К. е поддържал основания по чл.280,ал.2 ГПК, в хипотеза на „ очевидна неправилност“. Направени са оплаквания за неправилност на решението, поради нарушаване на съдопроизводствените правила и принципа за справедливост, така квалифицирани и от страната и свързани с недоволство от размера на присъденото обезщетение по чл.52 ЗЗД, както и по отношение на определеното съпричиняване на вредоносния резултат.В хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са поставени въпросите,определени като процесуалноправни – 1“/Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата ..“2/ „ Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие с константната практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона …“ Страната е поставяла и други въпроси в същия смисъл. Изброявани са съдебни актове на ВКС. Направени са оплаквания за неправилност на изводите на състава. Страната е заявила, че съдът неправилно е „съпоставил действително търпените вреди със справедлив размер на обезщетение“. Като значим за делото материалноправен въпрос е формулирано – „ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?“. Така формулираният въпрос е доразвит с няколко подвъпроса, свързани, със задълженията на възивния съд да обсъди всички събрани доказателства, както и критериите, по които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди. Накрая е обобщено, че тъй като съдът не е извършил тази преценка, решението било постановено в противоречие с изброени решения на ВКС и ППВС №4/68г. В тази връзка са поставени и няколко уточняващи въпроса, все свързани с определяне на критериите, по които съдът следва да определи размера на обезщетението.Развити са подробни оплаквания за неправилност на изводите на съда в тази връзка отново обосновани с разбирането на страната по приложение критериите за справедливост, като е подкрепила своите оплаквания с изброяване на съдебна практика и е поддържала, че при изброените решения, съдилищата били определили различен размер на обезщетенията. Повторен е отново общият въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и също така са изброени съдебни актове, за които е твърдяно, че съдържат разрешения, от които съдът се е отклонил, с оглед постановения по тях размер на обезщетенията.Страната е изложила и подробни доводи за неправилност на решението, с оглед развитото й оплакване,че съдът неправилно е приел съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат в размер на 50%. Страната е развила оплакване, че съпричиняването, според нея, в случая било недоказано.В тази връзка е формулирала въпроса – „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения …“ Развити са кратки оплаквания за неправилност на акта, изброени са съдебни актове и е заявено, че неправилно бил решен въпросът – „ При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците за настъпване на деликта и последиците… „Отново са изброени решения на ВКС. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. Касаторът, чрез пълномощника си, е поддържал основание по чл.280,ал.2 ГПК, уточнено в изложението като „очевидна неправилност“, чрез кратки и общи оплаквания за неправилност на акта, с оглед определяне на занижен, според него, размер на обезщетението за неимуществени вреди. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията за неправилност на изводите на съда, развити в контекста на защитната теза на страната, както и тези по чл.281 ГПК изложени в касационната жалба не са предмет на тази фаза на производството. В случая, съдът е мотивирал логично и последователно изводите си, с оглед установеното по спора, доколко правилно не следва да се преценява в тази фаза на касационното производство. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.Определените от него въпроси като процесуалноправни, третират разбирането му, за това че въззивният съд не е обсъдил доказателства и доводи на страните в тяхната съвкупност и поради това е приел фактическа обстановка, която била в противоречие с направените правни изводи. За да е релевантен такъв общ въпрос, страната следва да посочи конкретно кои доказателства и доводи не е обсъдил въззивният съд и как това се е отразило на постановения правен резултат. В случая, касаторът чрез пълномощника си, е развил общи доводи за задълженията на въззивния съд, но не ги е обвързал с каквато и да било конкретика, чрез посочване на конкретни доказателства, доводи и възражения останали необсъдени от състава. Общите оплаквания, че съдът е допуснал несъответствие на фактически и правни изводи не е подкрепено с посочване на такъв извод на възззивният съд, който логично и в последователност е обсъдил както установените факти, така и доводите и възраженията на страните и в съответствие с тях и събраните доказателства е направил и своите правни изводи. Липсата на конкретно подкрепено обосноваване на въпросите ги прави нерелевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, т.е. в случая не е налице общо основание.. Поставените въпроси, свързани с критериите за определяне размера на обезщетенията по смисъла на чл.52 ЗЗД са основани на твърдения на страната и нейни оплаквания, които не съответстват на мотивите на съда, който е развил изрично, съобразно установеното по спора, решаващи мотиви, свързани с начина на формиране на конкретния размер обезщетение. Съставът е разгледал установеното, в контекста на критериите по чл.52 ЗЗД като така е мотивирал определения размер. Несъгласието с тези мотиви не обосновава, нито извод за наличие на общо основание при така поставените множество въпроси, нито установява необоснованите правно твърдения за отклоняване от константна съдебна практика, тъй като недоказването на вредите в твърдяния обем, не може да се третира като неправилност, доколкото липсата му е свързана изцяло с процесуалните пропуски на страната, а не на съда. Касаторът, чрез пълномощника си, е пояснил общо поставените си въпроси относно критериите за определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, като е въвеждал различни критерии, по които самият той не е поддържал да е ангажирал конкретни специфични доказателства, за да бъдат същите изрично съобразени от възивния съд, който е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил данните по делото, подробно е изяснил доказването на твърденията за претендирания размер на претърпените неимуществени вреди в каквато връзка множеството въпроси всъщност съставляват оплакване за несъгласие с изводите на съда относно определяне на обезщетението, а не правно обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Или, така поставени и обосновани тези въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дори, обаче и да бъде изведен релевантен правен въпрос, тъй като основното съдържание на въпросите, свързано с определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане, то и в тази връзка страната го е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, както вече бе посочено, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалия, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението, като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, ц итираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, сочено от страната, както по определените от нея като процесуалноправни въпроси, така и по общия въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, то касаторът следва да съобрази указанията дадени с т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. разясняваща съдържанието на основанието и критериите, по които същото следва да бъде обосновано за да се приеме, че е установено. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Основанието е въведено чрез посочване на текста и то след като е поддържано и с цитирана практика във вр. с основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, твърдението за наличие, на която, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на поставените въпроси относно съпричиняването на вредоносния резултат, следва да се има предвид вече изложеното във връзка с това, че общите оплаквания за неправилност на акта и твърденията за недоказаност не могат да обосноват наличие на предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Поставените въпроси не са съобразени с установените по делото факти. Така например безспорно установено е, че пострадалия е пътувал без поставен обезопасителен колан, като съставът подробно е разгледал заключението на експертизата установила причинна връзка между това поведение и настъпилия вредоносен резултат по отношение на свободно движещото се в купето тяло и травмите които е претърпял именно поради това негово нарушение. Съпоставено е / противно на твърдението чрез поставения втори въпрос по приложението на чл.51, ал.1 ЗЗД/ и поведението на участниците в ПТП, както и е обсъдено участието чрез допуснатите нарушения за настъпване на вредите на всеки един от тях. Разгледано подробно и аргументирано в светлината на практиката на ВКС е и това, че пострадалия е знаел, че водача на автомобила е употребил алкохол, но въпреки това не е направил необходимото, за да не постави в риск себе си а и водача. Или, налага се извод, че поставените въпроси не обосновават довод за наличие на общо основание, като несъобразени с фактите по делото и с решаващите мотиви на въззивния съд. Така поставени, тези въпроси са изцяло в контекста на оплакванията на страната за неправилност на изводите на състава, неподкрепени с данните по делото и изведени от нейното разбиране за това, че съдът независимо от доказателствата е следвало да удовлетвори искането й за присъждане на обезщетение в поискания размер, без съобразяване поведението на пострадалия. Следователно и в този случай страната не установява наличие на общо основание, а и не излага конкретни доводи по допълнителния критерий, като се е задоволила общо да изброи съдебни актове без да обоснове конкретно противоречие на правни изводи по така поставените от нея въпроси. По частната касационна жалба на Г. Х. И.: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна жалба на адв. П. К. в качеството й на процесуален представител на Г. Х. И. против решение №188 от 13.05.2024г. по т.д.122/22г. на Пловдивски апелативен съд., в частта му имаща характер на определение, с която е потвърдено определение №778 от 20.11.25г. по гр.д. № 90/23г.на Старозагорски окръжен съд, с което е отказано изменение на постановеното решение в частта му за разноските. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С решението в посочената част, предмет на обжалване, съставът на Пловдивски апелативен съд е потвърдил постановеното по реда на чл.248,ал.1 ГПК определение на първостпенния съд, с което е оставена без уважение молбата на адв.К. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. За да постанови този резултат, съставът е отчел, че адв. К. е осъществила процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което дължимото й адвокатско възнаграждение следва да се определи от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Развил е подробни съображения, че с оглед постановяването на решение по дело C-438/22 на СЕС, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/2004 г. поради противоречието й с нормите на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС. С тези аргументи е счел определената от първата инстанция сума от 1449.60лв. с ДДС като достатъчна да възмезди труда на адвоката при наличие на конкретно разгледана от него фактическата и правна сложност по спора, отчитайки проведените повече от едно съдебни заседания. Страната е поставила три въпроса – 1/“Коя е меродавната дата за определяне на адвокатското възнаграждение…“ Сочено е противоречие с определение на ВКС от 2014г. 2 /“ Когато фактическата и правна сложност се определя от множеството проведени заседания, приетите множество експертизи …следва ли съдът като ориентир за присъждане и намаляване на адвокатския хонорар… да приема и прилага разпоредбите на решение на СЕС..“ и 3/“Следва ли адвокатския хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС..“ Страната е поддържала общо основание по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Други доводи не са развити. Касаторът не установява наличие на предпоставки за допускане на решението в обжалваната част до касационно обжалване. Поставените въпроси не са релевантни, като неотносими към разглеждания случай и мотивите на въззивния съд, достатъчно ясно очертаващи предмета на процесуалноправен спор. В случая, съдът е обсъждал не момента, а начина на определяне на възнаграждението в хипотеза на чл.38,ал.2 ЗА, тъй като констатираното с решението на СЕС несъответствие на национална правна уредба с правото на ЕС е съществувало към всеки едни момент- от момента на възлагане на процесуални функции на адвоката с договора до момента на определяне на полагаемото адвокатско възнаграждение за безплатна адвокатска защита. Ето защо и поставения първи въпрос е извън контекста на процесуалния спор въобще. Предложеното от касатора, съобразно другите два въпроса тълкуване на съобразяването на решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. не отговаря на действителния смисъл на същото. В решение по дело C-438/22 г. е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о. (както и много други,), в което се отчита несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и в резултат на това се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. ВКС многократно е изразил становище, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на подобни възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда, с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В съответствие с изложеното по-горе и въззивният съд е формирал извод, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е неприложима, като при определяне на размера на адвокатското възнаграждение е обосновал същия с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора. Ето защо поставените въпроси са неотносими към неговите мотиви, а и изложеното изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколкото е налице както практика на СЕС, така и на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Ето защо и в тази част въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение