Определение № 181 от 05.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1029/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 16271/29.12.2020г. на „Апок Трейд” ЕООД, представлявано от управителя Д. С. Д., срещу определение № 2689 от 04.12.2020г. по ч.гр.дело № 3290/2020г. на Софийския апелативен съд, ТО, шести състав, с което е потвърдено определение № 10955 от 14.07.2020г. по гр.дело № 15724/2019г. на Софийския градски съд, Първо ГО, 21 състав, с което е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, поради неотстранени нередовности, исковата молба по обективно съединените искове на касатора срещу И. М. И. за заплащане на сумата 27 203. 57 лв., съставляваща необходими разходи – СМР за укрепване и обезопасяване на жилищна сграда, в която по твърдения на ищеца страните са етажни собственици, пропорционално на дела в съсобствеността на сградата и общите части. Жалбоподателят - ищец моли атакуваното определение да бъде отменено като неправилно поради съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, тъй като е бил в обективна невъзможност да изпълни разпореждането на съда за посочване на вида и стойността на СМР в процедурата по чл. 129 ГПК по отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, поради възникнало непредвидено обстоятелство - контакт с болен от Ковид-19 и принудителна карантина в [населено място], [община], което въззивният съд е игнорирал. Релевира и необоснованост на обжалваното определение, тъй като в исковата молба СМР са посочени подробно и ясно, т.е. тя не е нередовна и разпореждането, с което е била оставена без движение, на основание чл. 129, ал. 1 ГПК, е незаконосъобразно, т.е. неизпълнението му не може да има за последица връщането на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК като разрешени в противоречие с практиката на ВКС, която цитира и прилага, поставя два въпроса: 1.„Необходимостта и задължението на управителя на юридическото лице за самоизолация и карантина поради контакт със заразено с Ковид-19 лице, представлява ли особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК?“ и 2. „Процесуалното задължение на съда по чл. 129, ал.2 ГПК обвързано ли е с неизпълнение на процесуалното задължение на ищцовата страна по чл.127, ал.1, т. 4 ГПК?“. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност, без да излага каквито и да било доводи в какво се изразява тя. Ответникът по частната жалба - И. М. И. подава писмен отговор, в който поддържа отсъствие на основания за допускане на касационното обжалване и неоснователност на жалбата. Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу преграждащ съдебен акт по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, постановен по искове с цена над 5000 лв., поради което е допустима. За да потвърди прекратяването на исковото производство от първоинстанционния СГС, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, апелативният съд е приел, че с разпореждане от 03.04.2020г. на ищеца са дадени указания в едноседмичен срок да отстрани нередовности в исковата молба, като посочи какви СМР е извършил, каква е стойността на всяка от тях, както и да посочи за какъв период от време са извършени. Изпратеното съобщение до ищеца за това разпореждане е върнато в цялост на 05.06.2020г., с отбелязване от връчителя, че управителят на дружеството-ищец не е открит на адреса, като е проведен разговор лично с него по телефона, при който той е уведомил, че се е изолирал извън София на морето, и не знае кога ще се прибере. В изпълнение на разпореждане от 10.06.2020г. на СГС, на 17.06.2020г., длъжностното лице - призовкар е залепило уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК на адреса по вписаното седалище на ищцовото дружество: [населено място], [улица], с указания адресатът да се яви в двуседмичен срок в канцеларията на съда, за да получи съдебните книжа, но той не е сторил това. Тъй като в дадения от съда срок констатираната нередовност на исковата молба не е била отстранена, с определение от 09.07.2020г. тя е била върната, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил преграждащото определение на първоинстанационния съд при решаващите съображения, че връчването на съобщения на търговско дружество се извършва по реда на чл. 50 ГПК - на адреса на управление на дружеството, вписан в търговския регистър, и тъй като връчителят не е намерил някой, който е съгласен да получи съобщението, е залепил уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, по разпореждане на съда. По възраженията на ищеца за обективна невъзможност да получава съдебни книжа поради карантината, е приел, че дори такава действително да е била налице, за управителя като законен представител, е съществувало задължение по чл. 41, ал. 1 ГПК да уведоми съда за новия си променен адрес, на който да се извърши връчването. Това свое законово задължение той не е изпълнил и от тази своя недобросъвестност не може да черпи благоприятни последици за дружеството, което представлява. По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение: Формулираният от касатора първи въпрос дали карантината на управителя на търговско дружество е непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК, не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ за решаващите правни изводи в атакуваното въззивно определение, които са за осъществено редовно връчване на съобщение до търговско дружество, на основание чл. 50, ал. 4 ГПК. По института на възстановяване на пропуснат срок липсва произнасяне в атакуваното въззивно определение, тъй като възстановяване на пропуснат срок не е поискано от никоя от страните по делото. Предметът на частното производство пред въззивния съд е правилността на указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба и редовността на връчването на търговеца - юридическо лице на съобщението с тези указания, при прилагане на нормата на чл. 50, ал. 4 ГПК, която е специална, касаеща връчване на съобщения на търговци. Решаващият мотив на въззивния съд да потвърди прекратителното определение на първоинстанционния съд е редовността на процедурата по залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК вр. с чл. 50, ал. 4 ГПК, след като на вписания в търговския регистър адрес на управление на дружеството - ищец, не е намерен никой, вкл. служител, който да получи съобщението за търговското дружество. Отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, прави безпредметно изследването за наличието на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 340 от 16.07.2013г. по ч.гр.д. № 2507/2013г. на ВКС, I г.о., определение № 628 от 10.11.2014г. по ч.гр.д № 5700/2014г. на ВКС, I г.о., определение № 233 от 11.05.2015г. по ч.т.д. № 123/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 205 от 11.07.2011г. по гр.д. № 149/2011г. на ВКС, II г.о., решение № 101 от 13.07.2017г. по т.д. № 60198/2016г. на ВКС, III г.о., решение № 2 от 22.04.2020г. по гр.д. № 1153/2019г. на ВКС, ІV г.о., решение № 20 от 24.06.2020г. по гр.д. 3379/2019г. на ВКС, II г.о. и решение № 98 от 10.06.2014г. по гр.д. № 5788/2013г. на ВКС, III г.о.. По втория въпрос на касатора е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, но отсъства релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Цитираните и представени от касатора определения и решения на ВКС не съдържат отговор на поставения правен въпрос, а на съвсем различен правен въпрос за нередовността на искова молба като основание за недопустимост на постановено по такава нередовна искова молба съдебно решение. Поради това те не могат да послужат като допълнително основание за допускане на касационния контрол на преграждащото въззивно определение. Освен това следва да бъде посочено, че нито в съдебната практика, нито в правната доктрина, е имало някога съмнение, че незаконосъобразни указания за отстраняване на несъществуваща нередовност на искова молба могат да предизвикат законосъобразно прекратяване на исков процес, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. А въпросът дали ищецът по конкретното дело не е изпълнил задължението си по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК да уточни обстоятелствената част на исковата си молба, чрез индивидуализиране на процесните СМР по вид, стойност и време на извършване, е по правилността на въззивното определение и не може да бъде обсъждан в настоящата предварителна фаза по селекция на частни касационни жалби. Атакуваното определение не е очевидно неправилно, доколкото не е констатиран квалифициран, по – тежък, състав на неправилност, имащ за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, или съставляващ грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (явна необоснованост). Не са осъществени и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК за достъп до касационна проверка, за които касационната инстанция следи служебно - вероятни нищожност или недопустимост на атакуваното определение. На основание изложеното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,