Определение № 232 от 26.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1428/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. Р. срещу решение №5115/10.09.2024 г. по гр.д.№7867/21 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №20247463/09.11.2020г. по гр.д.№39888/19г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК съществуването на вземания на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД спрямо касатора, прехвърлени на дружеството с рамков договор от 27.07.2017г. от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД, произтичащи от договор за потребителски кредит от 05.12.2016г. в размери 7122,22 лв. главница, 125,36 лв. договорна лихва за периода 20.03.2018г.-20.09.2018г. и 567,91 лв. обезщетение за забава за периода 21.03.2018г. –06.03.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№13330/19г. на СРС. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на процесуалните правила,материална незаконосъобразност и необоснованост. Поддържа се искане за отмяна на решението на СГС и отхвърляне на предявените срещу касатора искове, евентуално – връщане на делото за ново произнасяне от въззивния съд. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът обосновава общото основание за достъп,като твърди,че въззивният съд се е произнесъл по обуславящ изхода на делото начин по въпросите: 1.В случаите, когато в договор за кредит в стойността на ГПР не са включени сумите, заплатени за „такса ангажимент“ и застрахователна премия следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда и вследствие на което иска за претендираните суми да бъде отхвърлен или в условията на евентуалност да бъде призната за дължима само оставащата „чиста стойност на кредита“?; 2. В случаите, когато в договор за кредит не е посочено как се определя стойността на ГПР – по ясен и еднозначен начин /като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване към момента на сключване на договора за кредит, както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема/ - следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда и вследствие на което иска за претендираните суми да бъде отхвърлен или в условията на евентуалност да бъде призната за дължима само оставащата „чиста стойност на кредита“?; 3. Задължен ли е съдът служебно да назначи съдебно-техническа експертиза за размера на шрифта на договора за потребителски кредит и приложенията към него /общи условия, застраховка, сертификати и др./, с помощта на която да се произнесе по наведено от ответника възражение за недействителност на договора, поради неспазване на предвидената в закона форма, вследствие на което и ако се установи,че размера на шрифта на договора или приложенията не отговарят на изискването на чл.10 ал.1 ЗПК, следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда и иска за претендираните суми да бъде отхвърлен или в условията на евентуалност да бъде призната за дължима само оставащата „чиста стойност на кредита“?; 4.В случаите, когато в договор за кредит не се съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит,да получи при поискване и безвъзмездно във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение от сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания /съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.12 ЗПК/ - следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда и вследствие на което следва ли искът за претендираните суми да бъде отхвърлен или в условията на евентуалност да бъде призната за дължима само оставащата „чиста стойност на кредита“? В изложението се поддържа допълнително основание за допускане на касационния контрол при хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК по въпроси 1 и 2 - поради противоречие с решенията по дела на СЕС – С-686/19, С-714/22 и С-448/17. Твърди се,че даденото от въззивния съд разрешение по третия от въпросите е в противоречие с практиката на ВКС, както със задължителна такава – ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, така и с решения по чл.290 ГПК, постановени по гр.д.№3578/20г. на ІІІ г.о. на ВКС и т.д.№550/22г. на ІІ т.о. на ВКС.Разрешаването на последния от въпросите от касационната инстанция, според касатора, е необходимо за развитието на правото и точното прилагане на закона,която необходимост обосновава с доводи за липса на установена практика. В депозиран в законоустановения срок писмен отговор ответникът по касационната жалба „Агенция за събиране на вземания“ЕАД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски градски съд е квалифицирал правно предявените положителни установителни искове под нормите на чл.415 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК, вр. чл.79 ал.1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, вр. чл.99 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД - за установяване дължимостта на вземания по договор за потребителски кредит от 05.12.2016г., придобити от ищеца с рамков договор за прехвърляне на вземания от 27.07.2017г. /по приложение към него от 12.07.2018г./, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №13330/2019г. по описа на СРС. Въззивният състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че клаузата в процесния договор относно уговорената възнаградителна лихва не е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, като се е позовал на практика на ВКС, с която е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва; че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.; че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. Констатирал е,че в случая договорената възнаградителна лихва е в размер 10,26% и не надвишава трикратния размер на законната лихва, от което е заключил,че не противоречи на добрите нрави и не се явява нищожна. За неоснователни съдът е намерил възраженията, изложени във въззивната жалба, както и в отговора на исковата молба за недействителност на договора за потребителски кредит поради противоречие с правилата на ЗПК. По довода,че по делото е останало недоказано от ищеца,чиято е доказателствената тежест, че договорът е бил изготвен в размер не по-малък от шрифт 12, съдът е развил съображения, че, съгласно чл.5 ал.4 ЗПК информацията за кредита, както и общите условия се предоставят на потребителя безвъзмездно, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на информацията и на общите условия се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, а в случая това правило е спазено, тъй като договорът е написан по ясен и разбираем начин, а шрифтът, с който е изписано съдържанието му, видимо, дори и без използване на специални знания от вещо лице, надвишава 12, ясен е и четлив. Допълнително е посочил и,че в случая е използван и регламентираният в чл.5 ал.2 вр. Приложение №2 от ЗПК стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Неоснователни, според приетото от състава, са и възраженията на въззивника, че не са налице задължителни реквизити на договора, тъй като в него се сдържа ясна информация за начина на издължаване на кредита, за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, посочване на общият размер на дълга, срока на договора, размерът на вноските, с отбелязване,че те са месечни, както и датите, на които се дължат. По тези съображения съдът е заключил,че договорът за потребителски кредит е валиден и обвързва ответника, който дължи процесните суми за главница, възнаградителна и мораторна лихва. Настоящият състав намира,че достъпът до касационно обжалване на въззивното решение е обоснован и обжалването му следва да бъде допуснато по въпроса за задълженията на въззивния съд служебно да назначи съдебно-техническа експертиза, която да установи размера на шрифта на договора за потребителски кредит и приложенията към него при наведено възражение за недоказана действителност на договора, при твърдение за неспазване на предвидената в чл.10 ал.1 ЗПК форма. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в т.3 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираните по-горе решения по гр.д.№3578/20г. на ІІІ г.о. на ВКС и т.д.№550/22г. на ІІ т.о. на ВКС, поради което с него се явява обоснована и допълнителната предпоставка за селектиране на касационната жалба по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите формулирани в изложението към касационната жалба въпроси не осъществяват общото изискване за допускане на касационно обжалване, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съд, обусловили крайния изход на делото. На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на Върховен касационен съд дължимата държавна такса в размер на 156,31 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Търговски колегия Второ отделение