Определение № 60527 от 25.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 42/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Ел Ви Комерс” ООД, [населено място], чрез адв. К. Д. срещу решение № 903586/13.08.2020 г. по в.гр.дело № 786/2019 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е отменено решение № 5852/04.10.2016 г. по гр.дело № 1254/2015 г. на Разложкия районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. Л. Н. против „Ем Ви Комерс” ООД [населено място] иск с правно основание чл.150 КТ за присъждане в полза на ищцата на трудово възнаграждение за положения извънреден труд, вместо което е осъден на основание чл.150 КТ „Ем Ви Комерс” ООД да заплати на Н. Л. Н. сумата 2467.51 лв., представляваща стойност на положен извънреден труд през периода м.декември 2012 г. – м.септември 2015 г., както следва: в делничните дни един час над уговореното, както и сумата 5987.19 лв., представляваща положен извънреден труд в периода от месец декември 2012 г. до месец септември 2015 г. включително, в събота от 9.30 часа до 14.30 часа и от 9.30 часа до 19.30 часа, редувайки през събота, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба 12.12.2015 т. до окончателното изплащане на сумата, както и да заплати разноски в размер на 1200 лв. Жалбоподателят мотивира доводи за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, тъй като съдът се произнесъл по нередовна искова молба – ищцата не е конкретизирала времето, за което твърди, че е положила извънреден труд в различните дни от седмицата. Според жалбоподателя тази нередовност на исковата молба не е отстранена след дадените указания за това от съда. Поддържа неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се обезсили въззивното решение в обжалваната част и производството по делото да се прекрати, съответно да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.150 КТ се отхвърли. В изложението жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба – не е очертан категорично предмета на спора, тъй като не е конкретизирано времето, за което се твърди от ищцата, че е положен извънреден труд в различните дни от седмицата. Поставен е правният въпрос, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК както следва: за задълженията на въззивния съд да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и установените факти, доводите и възраженията на страните и да изведе свои правни изводи по предмета на спора, съответно при преценката съдът да съобрази научните, логическите и опитните правила, решен в противоречие с практиката на ВКС. Ответницата по касационната жалба Н. Л. К./предишно фамилно име Н./, чрез адв. Е. П. в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Производството пред настоящата инстанция е второ поред, след постановено решение № 218/16.10.2019 г. по гр.дело № 4333/2018 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК, с което е обезсилено решение № 2270/10.05.2018 г. по гр.дело № 15/2017 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която искът по чл.150 КТ е отхвърлен над сумата 115.57 лв. до 10 000 лв. Делото е върнато на въззивния съд с указания съдът на основание чл.129,ал.4,вр.ал.2,вр.чл.127,ал.1,т.3 ГПК да укаже на ищцата в едноседмичен срок от съобщението, с молба с препис за ответника да посочи размер на иска за възнаграждение за положен труд извън уговореното с ответника през периода м.декември 2012 г. – м.септември 2015 г.: в делничните дни – 1 час над уговореното, а в съботите от 9.30 ч. до 14.30 ч. и от 9.30 ч. до 19.30 ч., редувайки през събота. След връщане на делото на основание чл.129,ал.4 ГПК, вр.чл.127,ал.1,т.3 ГПК въззивният съд е оставил без движение исковата молба с указания в едноседмичен срок от съобщението ищцата да посочи размер на иска за възнаграждение за положен труд извън уговореното с ответника през периода м.декември 2012 г. – м.септември 2015 г.: в делничните дни един час над уговореното, а в съботите от 9.30 часа до 14.30 часа и от 9.30 ч. до 19.30 ч., редувайки през събота. В указания от съда срок ищцата е представила поправена искова молба, в която е уточнено, че на основание чл.150 КТ претендира заплащане на положен извънреден труд в размер на 9838 лв., от която сума 2576.20 лв. за положен извънреден труд в работни дни, както е описано в исковата молба: 1 час в делнични дни, 5876.19 лв. за положен извънреден труд в съботните дни от 9.30 ч до 14.30 ч. и от 9.30 ч. до 19.30 ч., редувайки през събота и 1385.96 лв. за положен труд в официални празници. Въззивният съд е приел, че с поправената искова молба указаната нередовност на исковата молба е отстранена- ищцата е посочила размера на исковете по обстоятелствата в първоначалната искова молба за положения труд извън уговореното с ответника през периода м.декември 2012 г. – м.септември 2015 г. Прието е, че е въведен и нов иск, свързан с други обстоятелства. Относно полагания извънреден труд от ищцата съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели и изслушаната съдебно-счетоводна експертиза. Прието е, че твърденията на свидетеля – съпруг на ищцата са, че тя е работила пред процесния период от 9.30 часа до 19.30 часа, както и всяка събота от 9.30 ч. до 14 ч. и от 9.30 ч. до 19.30 ч., редувайки се. Налагало се в някои от съботите да работи вместо до 14 ч да полага труд до 19 ч., като в тези случаи е ползвала 1-2 часа почивка. Посочено е, че според твърденията на свидетеля почти всеки ден е закарвал съпругата си на работа. Прието е, че майката на ищцата твърди, че дъщеря й е работила всяка събота. В неделя работила само по празници, като по принцип в неделя не е работила. Работодателите й често отсъствали и това било четвъртък, петък и събота. Съдът е приел, че според показанията на свидетелката Д., майка на един от съдружниците имало график на две смени, без да е фиксирано кой кога ще работи. Ако се налагало сутрин собствениците да отсъстват те си идвали към 15 ч. или 16 ч., за да не полага работникът извънреден труд. Свидетелката помагала на съдружниците, била счетоводител и следяла на монитор какво става в магазина. Прието е, че според твърденията на свидетелката ищцата никога не е работила сама. Практиката била вечер, когато се приключи отчета да се оставя в касовата книга, за да бъде подписан от ищцата. Дори собствениците да са приключвали отчета, те пак го оставяли ищцата да го оформи на другия ден. Според свидетелката магазинът е с работно време от 9.30 часа и затваря в 19.30 часа. Прието е, че според обясненията на вещото лице в съдебно заседание по назначената ССЕ в магазина е възможно един служител да разпечата касовия отчет в края на работния ден, а на следващия ден друг служител да оформи приключването на касовата книга за деня, в това число и за предходни дни. Според заключението отчета за деня е приключван от ищцата, тъй като го е подписвала и според тази данни е даден първия вариант от заключението. Като е анализирал показанията на разпитаните свидетели съдът е приел, че работното време на магазина е от 9.30 часа до 19.30 часа. Посочено е, че според обясненията на вещото лице в с.з. на 20.09.2016 г. графикът, който се намира в ответника е с две смени: от 9.30 ч. до 18.30 ч. и другата смяна от 10.30 ч. до 19.30 ч. и не предвижда извънреден труд за работника. Прието е, че ищцата не е работила по този график. За да направи извода съдът е взел предвид показанията на свидетелите – майката на ищцата и майката на съдружниците, според които на собствениците често се налагало да отсъстват. Посочено е, че не е логично възпроизведеното от свидетелката Д., че ако ищцата отвори магазина в 9.30 ч. собствениците като си дойдат към 15ч. – 16 ч. да я освобождават, за да не полага извънреден труд. Приел е, че в този случай за ищцата не остава пълен работен ден. Възприети са показанията на свидетеля К. - съпруг на ищцата, според които делничния работен ден е бил винаги от 9.30 ч. до 19.30 ч., че ищцата е работила всяка събота, според майката на ищцата. Прието е, че показанията на тези свидетели се подкрепят от установеното обстоятелство, че ищцата е подписвала дневния отчет за приключване на работа към 19.30 ч. извън уговореното работно време. Според съда при полаган труд в магазина от съпругата на М. по смените на графика, който се намира в дружеството това следва да е скрепено с договор с ответното дружество, от който да се установи твърдения факт за наличие на правоотношение във връзка с полагане на труд от М.. Посочено е, че не е представено такова писмено доказателство. Възприети са показанията на ищцовите свидетели за полаган извънреден труд от ищцата през делничните дни още 1 час и в съботите, подкрепени и от писмените доказателства за приключване на касовия апарат. Приел е, че според заключението на ССЕ по първия вариант за положен извънреден труд в делнични дни се дължи сумата 2583.08 лв., а в събота и почивни дни 5987.19 лв. От правна страна съдът е приел, че за да възникне парично вземане за извънреден труд следва да са осъществени материалните предпоставки: работодателят да е възложил изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя извън уговореното работно време или той мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън установено по трудовото правоотношение работно време и работникът и служителят ефективно да е престирал своята работна сила съгласно нарежданията на работодателя извън установеното в трудовия договор работно време. Прието е, че задължението на работодателя да заплати трудово възнаграждение при полагане на извънреден труд представлява насрещната престация за извършената от работника или служителя работа по трудово правоотношение. Посочено е, че ако съдът установи, че е положен извънреден труд и не е платен, ще следва да присъди възнаграждение за него на основание чл.150 КТ. Формиран е извод, че при установено полагане на извънреден труд съгласно чл.150, вр.чл.262 КТ работодателят дължи заплащане на възнаграждение в увеличен размер, но не по-ниско от минималните установени в закона размери. Въззивният съд е приел за установено в случая, че ищцата е полагала извънреден труд, който подлежи на заплащане по изчисленията на ССЕ, съобразно трудовото й възнаграждение. Приел е още, че при определяне размера на сумите следва да се съобрази, че решението на Благоевградския окръжен съд по в.гр.дело № 15/2017 г./при първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд/ е обезсилено в частта, с която искът по чл.150 КТ е отхвърлен над уважения размер от 115.57 лв. Посочено е, че сумата от 115.57 лв. е присъдена от съда при първото разглеждане на делото за положен извънреден труд за периода от месец 12.2012 г. до месец 09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане. Посочено е, че според мотивите на решението сумата е призната за извънреден труд в делнични дни, тъй като е прието, че в съботни дни не е полаган труд от ищцата. Прието е, че от изчисленията на експертизата за размера на сумата за положен извънреден труд в делнични дни – 2583.08 лв. следва да се извади сумата от 115.57 лв., че искът е основателен за 2467.51 лв. Прието е още, че за положения труд в съботните дни на ищцата се дължи от ответното дружество сумата от 5987.19 лв., като е съобразена ССЕ. Посочено е, че претенцията на ищцата е в размер на 5976.19 лв., която е по-малка от установената и следва да се уважи в претендирания размер. С въззивното решение е оставен без разглеждане искът в поправената искова молба за заплащане на сумата от 1385.96 лв. за положен извънреден труд в официални празници. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба, която нередовност се изразява в липсата в обстоятелствената част на конкретизация на времето, за което ищцата твърди, че е положен извънреден труд в различните дни от седмицата. В исковата молба ясно са изложени обстоятелствата на които се основава иска и поради това съдът намира, че същата е в съответствие с разпоредбите на чл.127,ал.1,т.4 ГПК, какъвто е и извода на съдебния състав на ВКС в решението от 16.10.2019 г. по гр.дело № 4333/2018 г. на IV г.о., с което е обезсилено въззивното решение по гр.дело № 15/23017 г. на БлОС в частта, с която искът по чл.150 КТ е отхвърлен над сумата 115.57 лв. до 10 000 лв. В изпълнение указанията на състава на ВКС в посоченото решение въззивният съд е оставил без движение исковата молба, като е указал на ищцата в едноседмичен срок от съобщението да посочи размер на иска, според твърденията в исковата молба за положен труд над уговореното през делничните дни и през съботите, включени в процесния период от време – т.е. да се отстрани констатирана нередовност по смисъла на чл.127,ал.1,т.3 ГПК. В указания срок ищцата е отстранила указаната нередовност – посочила е, че на основание чл.150 КТ претендира заплащане на положен извънреден труд в размер на 9 838 лв., от която сума 2576.20 лв. за положен извънреден труд в работни дни, според изложените обстоятелства в исковата молба – 1 час в делнични дни, 5876.19 лв. за положен извънреден труд в съботните дни от 9.30 ч до 14.30 ч. и от 9.30 ч. до 19.30 ч., редувайки през събота и 1385.96 лв. за положен труд в официални празници. Следователно доводите за недопустимост на въззивното решение, доколкото касаят нередовност на исковата молба са изцяло необосновани. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос, поставен в изложението. С решение № 177/25.10.2016 г. по гр.дело № 1263/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че в мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои за недоказани. Когато тези факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Съдебният състав се е позовал на чл. 12 ГПК и е приел, че вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Когато законодателят урежда отделно последиците от нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава постановеното решение поради необоснованост. Когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Прието е, че съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. От волята на ищеца зависи правните последици на кои факти да претендира. Той може по различни съображения да реши да не претендира всички свои права, а само някои от тях, защото има намерение да се откаже от някое свое право, няма сили, средства или желание да се бори за него, не разполага с убедителни доказателства за някой факт и не желае да понесе съдебните разноски, като предяви неговите правни последици и др. Когато факт, чиито правни последици не се претендират бъде установен по делото, съдът не може да го обсъжда (той е правно ирелевантен), нито може да прави от него доказателствени изводи за други правно релевантни факти. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той(съгласно решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК). Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. В мотивите на решението съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства заедно и поотделно за всички правно релевантни факти. Посочил е кои от фактите е приел за установени и кои за недоказани. Формирал е свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Обсъдени са доводите и възраженията на страните. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Всички останали доводи в изложението за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост са такива по правилността на въззивното решение в обжалваната част и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Тези доводи съдът следва да преценява само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. С оглед изхода на делото на основание чл.78,ал.3 ГПК, вр.чл.81 ГПК в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 600 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение