Определение № 2439 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 332/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД обжалва Решение № 254/10.11.2025 г. по в.гр.д. № 296/2025 г. на АС-Велико Търново в частта, с която е потвърдено Решение № 154/22.03.2025 г. по гр.д. № 773/2022 г. на ОС-Велико Търново за осъждането му да върне на Л. Т. Д. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следните платени от ищеца в периода 06.09.2008 г. – 01.11.2017 г. в изпълнение на неравноправни клаузи от договор за банков кредит от 30.07.2008 г. суми: над 2 551,06 шв.фр. до 7 803,69 шв.фр. – едностранно увеличена възнаградителна лихва, над 16 938,23 лв. до 37 197,82 лв. – част от погасителните вноски, формирана от повишение на валутния курс на швейцарския франк спрямо валутата на фактическото погасяване, и над 1 237,24 шв.ф. до 3 127,29 шв.фр. – месечна такса за управление на кредита.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд неправилно е определил началото на течение на погасителната давност за процесните вземания, като вместо да съобрази момента на извършване на недължимите плащания, както предвижда императивният национален закон и постановената по него задължителна съдебна практика, той е отчел ирелевантния субективен елемент „узнаване“ от потребителя за наличие на неравноправност в клаузите-източник на погасените вземания, който нито е възприет от българския законодател чрез уреждането му в обективното право, нито може да бъде изведен чрез принципа на директния ефект на европейското право. Касаторът допълва, че тълкуването на СЕС, дадено по реда на преюдициалните запитвания по чл. 267 ДФЕС, не винаги е „до такава степен задължително“, че да дерогира задължителното тълкуване на националната юрисдикция, в случая – дадено с Постановление на ПВС № 1/1979 г., а също и че въззивният съд се е позовал на решения на СЕС по казуси, неидентични с настоящия откъм факти или национална уредба на запитващата юрисдикция. Поддържа също, че съдът погрешно му е възложил последиците от неизпълнена доказателствена тежест относно факта на узнаването и необосновано е приел за доказано твърдението на потребителя за узнаване за неравноправността на оспорените клаузи през 2022 г., без да отчете, че при полагане на дължимата грижа последният би могъл да узнае за това най-късно към момента, в който са увеличени погасителните му вноски поради изменение на лихвата и на валутния курс, считано от когато до предявяване на исковете петгодишният давностен срок се явява изтекъл. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът Л. Т. Д. моли да не се допуска обжалване, защото част от поставените въпроси не са правни, а останалите са решени в съответствие с практиката на ВКС и СЕС. Изразява становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Л. Д. е предявил срещу касатора искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за установяване на частична нищожност на договор за кредит от 30.07.2008 г. и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платени в периода 06.10.2008 г. – 06.10.2022 г. без основание (поради частичната нищожност) суми, както следва: 7 803,69 шв.ф. – платена като възнаградителната лихва, начислена след едностранно увеличение на лихвения процент, 37 197,82 лв. – платена увеличена стойност на кредита в резултат от промяна на валутния курс на швейцарския франк към лева, 1 000,44 шв.фр. – платена като такса за усвояване на кредита, и 3 127,29 шв.фр. – платена като такса за управление на кредита, ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковете до погасяването.

В исковата молба, подадена на 01.11.2022 г., ищецът е заявил, че е узнал за неравноправността през 2022 г., а в отговора ответникът се е позовал на погасителна давност при твърдението, че тя тече от извършване на недължимите плащания.

Първоинстанционният съд е установил, че на 30.07.2008 г. между страните е сключен договор за банков кредит, по силата на който на ищеца е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на 40 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк срещу задължението му да върне заетата сума заедно с възнаградителна лихва в размер на сбора на приложимия за съответния период базов лихвен процент на банката и фиксирана надбавка, както и да плати еднократна такса за усвояване в размер от 1,5 % от кредита и месечни такси за управление на кредита в размер от 0,03 % от непогасения кредит; предвидено е кредитът да се погасява в швейцарски франкове, а при плащане с лева или евро банката да превалутира сумата по курс „продава“ за швейцарския франк към момента на погасяването; уговорено е право на банката да променя едностранно размера на възнаградителната лихва. Съдът е аргументирал, че кредитополучателят има качеството на потребител и договорът попада в приложното поле на ЗЗП. Преценявайки валидността на оспорените клаузи на договора, той е заключил, че уговорката за едностранно (от банката) изменение на възнаградителната лихва, и тези, с които потребителят се съгласява да поеме валутния риск, не са индивидуално уговорени и създават значително неравновесие в ущърб на потребителя, нарушаващо принципа на добросъвестността. Въз основа на счетоводни заключения съдът е приел, че в резултат от курсовата разлика между валутата на кредита и на плащанията кредитополучателят е платил с 37 197,82 лв. в повече от първоначалната левова равностойност на кредита, а в резултат от едностранното увеличение на възнаградителната лихвата - с 7803,69 шв.фр. в повече от първоначално уговорената, както и че са платени таксите, чието връщане се претендира. Намерил е, че посочените суми подлежат на връщане като недължимо платени и че вземанията за тях не са погасени по давност, доколкото кредитополучателят не е знаел за неравноправността. С тези съображения е уважил исковете.

По осъдителните искове решението е обжалвано частично – в размерите и за периодите, за които ответникът е поддържал погасяване на вземанията по давност. Във въззивната жалба е развито оплакване за неправилно приложение на материалния закон относно началото на давността, като към заявената с отговора теза е допълнено, че ако се приеме за релевантно узнаването от потребителя за неравноправността, то давността следва да тече от момента на значителното увеличаване на погасителните вноски в резултат от приложение на неравноправните клаузи през 2010 г. – 2011 г., а по-късното узнаване следва да бъде доказано от ищеца.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния фактическа обстановка. Достигнал е и до идентичен извод за неравноправност на клаузите за валутния риск, спорът за чиято валидност също е бил пренесен пред него с въззивната жалба (чл. 6, ал. 2 и чл. 23), и е съобразил влязлото в сила поради необжалване първоинстанционно решение за обявяване на нищожността на останалите оспорени с исковата молба клаузи (извън която е клаузата на чл. 4, т. 1 относно еднократната такса за усвояване на кредита). Потвърдил е извода на първоинстанционния съд, че сумите, платени въз основа на нищожните клаузи, са в размерите, изведени в счетоводните заключения (съобразно които са били увеличени и исковете), и че подлежат на връщане. По оплакването за неправилно приложение на правилата за давността съдът, позовавайки се на практика на ВКС и СЕС, е аргументирал, че давностният срок за погасяване на реституционното вземане на потребителя, възникнало поради неравноправност, тече от неоснователното плащане, но само ако към този момент платецът е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на съответната клауза – като знание и за фактите, и за правото. Отрекъл е релевантността на момента на изпълнение на договора и на момента на установяване на неравноправност на идентична клауза в договор с друг потребител по дело, по което настоящият ищец не е бил страна. Посочил е, че при липса на доказан от банката по-ранен конкретен момент на узнаване, такъв би бил моментът на съдебно установяване спрямо настоящия ищец на съответната неравноправност, но в случая е зачел признанието на ищеца за узнаване непосредствено преди предявяване на иска, поради което е заключил, че възражението за погасителна давност е неоснователно. В резултат първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваната пред настоящата инстанция част, с която са уважени осъдителните искове за връщане на сумите, платени поради едностранното увеличение на възнаградителната лихва, промяната на валутния курс и начисляването на месечна такса за управление на кредита.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД по отношение на кондикционни искови претенции по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на потребители, и предвижда ли законът (респ. допустимо ли е) установяване на обстоятелството дали потребителят е узнал за неравноправния характер на договорените клаузи, за да настъпи този начален момент, като допълнителен юридически факт, от чието установяване да зависи прилагането на института на погасителната давност?

2. Доколкото узнаването на определен факт от обективната действителност е субективен когнитивен процес, при въведено твърдение от страна на ищеца, че е узнал за неравноправния характер на клаузи от сключен от него договор за кредит значително по-късно от подписването му, както и от обективното проявление на този неравноправен характер на клаузите (чрез увеличение на месечната му погасителна вноска), и съответно релевирано насрещно възражение за изтекла погасителна давност от страна на ответника, следва ли съдът да изследва обективните данни, факти и обстоятелства чрез допускането и събирането на съответните доказателства относно доказателствено релевантния факт на узнаването, за да формира своя извод за неговото наличие или отсъствие?

3. В случай че се приеме, че е възможно потребителят да не знае, че определена клауза, съдържаща се в подписания от него договор за кредит, е неравноправна, или да не си дава сметка за обхвата на правата си, по какви обективни критерии, показатели или индикатори съдът би могъл да изследва, прецени и установи в кой точно момент потребителят е узнал за неравноправния характер на договорната клауза и може ли и следва ли за такъв показател да бъде възприето значителното увеличение на месечната погасителна вноска по кредита?

4. Предвид качеството „потребител“ на ищеца и липсата на опит и професионална експертиза в областта на финансовите и правните услуги, може ли съдът да приеме твърдението му, че е узнал фактите, съставляващи неравноправния характер на договорни клаузи от сключения от него договор за кредит и тяхната правна преценка, в момента, в който се е консултирал със своя процесуален представител преди предявяване на иска, без представяне на други доказателства за това, и може ли на тази основа съдът да приеме, че същият е освободен (предвид задължението му по чл. 63, ал. 2 ЗЗД) от задължението си да стори това във всеки предходен по-ранен момент, когато този неравноправен характер на изследваните договорни клаузи се е проявил в обективната действителност чрез увеличаване на икономическата тежест за него при погасяване на задълженията му по кредитното правоотношение?

Първите четири въпроса са поставени в контекста на оплакването за неправилно определяне на началния момент на давностния срок и произтичат от застъпената от касатора теза, че срокът тече от разместването на благата, а ако пък е релевантен моментът на узнаването, то за такъв следва да се счете моментът на увеличаване на вноските по размер, когато при добросъвестно поведение кредитополучателят е могъл да установи неравноправността. Така поставени, въпросите обхващат няколко аспекта на произнасянето по възражението за давност, но всички те са свързани с решаващи изводи на въззивния съд и с наведени касационни доводи. След изключване на фактологичните им части, тези питания могат да бъдат обобщени до три: кога започва да тече давностният срок за реституционното вземане на потребителя при недействителност поради неравноправност, кои са критериите за преценка на знанието на потребителя за неравноправност и подлежи ли на изследване от съда по-ранен от посочения от ищеца момент на узнаване.

За да обоснове противоречие с практиката на ВКС при решаване на първия обобщен въпрос, касаторът се позовава на Постановление на ПВС № 1/1979 г. и Тълкувателно решение № 5/2017 г. по тълк.д. № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС (относно началния момент на погасителната давност за вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и относно момента на забавата им). С нито едно от тях обаче не се установява пряко противоречие – въззивният съд не е отрекъл принципното положение, че давността тече от момента на извършване на плащането (когато по правило вземането става изискуемо), но е аргументирал наличието на допълнителен елемент, важим в специалната хипотеза на недействителност поради неравноправност и изведен от актуалната практика на ВКС, основана на решения по отправени до СЕС преюдициални запитвания (напр. Решение № 26/29.01.2026 г. по к.т.д. № 1405/2023 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 124/24.07.2024 г. по к.т.д. № 342/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и цит. там), а именно – елемента на знание на потребителя за фактите, от които произтича вземането му, и за правото, на което се основава защитата му. Не е установима актуална (постановена при съобразяване на дадените от СЕС разрешения по дело С-484/21) казуална практика на ВКС, която да отрича релевантността на този елемент в хипотеза като процесната. Следователно тук не се явява покрит допълнителният селективен критерий на заявените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК.

Той не е изпълнен и по отношение на втория обобщен въпрос – относно критериите за преценка на знанието на потребителя. Въззивният съд в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС е разгледал различни възможни моменти и е обсъдил тяхната релевантност, като е изследвал и съдържанието на необходимото знание – не само относно фактите (какъвто факт е соченият от касатора за увеличение на погасителните вноски), но и относно правото (от какво произтича това увеличение, какви са правата на потребителя спрямо тази причина и как могат да се реализират те). Няма практика на ВКС (казуална или задължителна) или на СЕС, която да потвърждава наличието на презумпция за знание, следваща от факта на плащане на вноски в завишен размер, на каквато се позовава касаторът. Ако в конкретно дело ВКС е намерил, че моментът на узнаване съвпада с момента на плащане на увеличената вноска, то това би било чисто фактологичен извод и решение, основано на него, не би могло да обоснове приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Идентично е и относно третия обобщен въпрос – относно необходимостта от доказване на момента на узнаване от потребителя (респективно, на възможността за узнаване, разумно очаквана от него). Тук отново не е видимо противоречие с практиката на ВКС и СЕС, доколкото въззивният съд не е отрекъл подобна необходимост, а съобразно практиката, вкл. посочената от касатора, е изходил от липсата на доказан от банката по-ранен момент на узнаване от посочения в исковата молба (напр. решение по дело С-561/21).

С оглед наличието на многобройна понастоящем практика на ВКС и СЕС в смисъла, възприет и от въззивния съд (цитирана от касатора, от ответника по жалбата и от настоящия състав), и предвид липсата на доказана необходимост от нейната промяна било поради изменение на законодателството, било на обществените отношения, спрямо посочената група въпроси не е реализиран и критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. Представляват ли решенията на СЕС по преюдициални запитвания по реда на чл. 267 ДФЕС вр. чл. 633 ГПК задължителен неофициален източник на правото от такъв ранг и порядък, че чрез тяхното прилагане да бъде възможно да се дерогира, суспендира или отмени действаща законова норма от вътрешното национално право на държава-членка (чл. 110 и чл. 114, ал. 1 ЗЗД), за която норма от страна на СЕС е изразено съмнение, че има вероятност начинът на нейното прилагане от националния съд да противоречи на правото на ЕС, при положение че разпоредбите на конкретния нормативен акт (чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива 93/13) от правото на ЕС са транспонирани във вътрешното право на държавата-членка, а текстът на самата тълкувана национална норма няма точен аналог и пълно съответствие с разпоредба от Директивата, т.е. очевидно европейският нормотворец е предоставил на националния законодател да уреди тези отношения във вътрешното си право съгласно принципа на процесуална автономия?

6. Ползва ли се с приоритет тълкуване на СЕС на обща правна норма от вторичното право на ЕС по преюдициално запитване, в което тълкуване съгласно принципите на процесуална автономия и суверенитет на българския съд (запитващата юрисдикция) е предоставена възможност за крайна преценка на правопораждащите юридически факти и фактическата обстановка по делото с оглед прилагане на съответната конкретна национална правна норма в контекста на конкретно тълкуваната обща разпоредба от вторичното право на ЕС, пред утвърденото прилагане на действаща национална правна норма (чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и нейното задължително тълкуване от националния съд по реда на чл. 124 вр. чл. 130, ал. 2 ЗСВ в тълкувателни решения, които не са обявени за изгубили своята правна сила?

7. Допуска ли действието на принципа на предимство на съюзното право, тълкуван съобразно нормата на чл. 15, ал. 2 ЗНА вр. чл. 86, ал. 2 КРБ, да не бъде приложена от български съд съобразно утвърдения чрез тълкувателни решения на ВКС начин за нейното тълкуване и прилагане императивна действаща правна норма, част от вътрешното право на страната (чл. 114, ал. 1 ЗЗД), в хипотезата на постановено решение на СЕС по реда на чл. 267 ДФЕС вр. чл. 633 ГПК, което дава само насоки за тълкуване на национална правна норма съобразно конкретните факти и обстоятелства, установени по конкретното дело, а не задължително указание по приложение на нормата в конкретния случай?

8. Какво е съотношението при преценка на задължителността на две разминаващи се по смисъл (насоки) разрешения по идентичен правен въпрос, дадени от една страна от българския ВКС чрез постановяване на изрично тълкувателно решение по реда на чл. 124 ЗСВ, което е действащо и не е обявено за изгубило правната си сила, а от друга – дадено от СЕС по преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС вр. чл. 633 ГПК, когато обект на тълкуване от двете юрисдикции са изрична императивна разпоредба от вътрешното право (от ВКС) и обща норма от вторичното съюзно право (СЕС)?

9. При какви обективни условия и предпоставки (фактически и правни) българският съд има право да тълкува и прилага, респ. да не приложи конкретно разрешение/насоки от решение на СЕС, постановено по реда на чл. 267 ДФЕС вр. чл. 633 ГПК, чието тълкуване на норма от вътрешното право на държава-членка в контекста на нормите от вторичното съюзно право не съответства на постановките на националната правна доктрина, задължителната национална съдебна практика и на фактическата обстановка по конкретното дело?

Тези въпроси могат да бъдат обобщени до питане относно границите на задължителната сила на даденото от СЕС преюдициално тълкуване, и в частност – дали и при какви предпоставки решението на СЕС, постановено при условията на чл. 267 ДФЕС, е годно да дерогира приложението на императивна национална норма или на задължително й тълкуване от националния съд. Тезата на касатора е, че решенията на СЕС, постановени по преюдициални запитвания относно давността за реституционното вземане на потребителя, касаят общи норми на съюзното право, чието приложение е изключено от наличието на специална императивна вътрешна норма, действаща при условията на национална автономия (чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и задължително тълкувана с неизгубил сила тълкувателен акт на националния съд, поради което последният би следвало да се прилага с приоритет. Касае се за касационен довод, свързан с поддържана неправилност на извършеното от въззивния съд позоваване на разрешенията, дадени от СЕС.

Въпреки това въпросите не могат да се окачествят като правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото техните отговори биха били обуславящи за спора само ако към него са приложими противоречащи си тълкувателни актове на СЕС и ВКС или акт на СЕС, противоречащ на вътрешна уредба, защото само тогава съдът би бил бъде призван да направи преценка относно обхвата на задължителното тълкуване, дадено от СЕС. В случая обаче не са налице нито две разминаващи се разрешения по идентичен правен въпрос, дадени от СЕС и ВКС, нито несъответствие между тълкуване на СЕС и национална правна норма, чието приложение при условията на национална автономност следва да бъде преценявано. Напротив, практиката на ВС/ВКС относно приложението на чл. 114, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, на която касаторът се позовава, е формирана за общи хипотези на неоснователно обогатяване, но не засяга тълкуваната от СЕС специфичната недействителност, която произтича от неравноправни клаузи в потребителски договори и която не е уредена в ЗЗД, а има транспонираща уредба в ЗЗП. Щом националната практика и тази на СЕС касаят различни въпроси, те не могат да си противоречат, нито пък се намират в съотношение на „обща“ към „специална“ практика (ако такова понятие е възможно извън съществуването на обща към специална норма, които да бъдат приложени и каквито в случая няма), и поради това въпросът за съотношението между тях, което националният правоприложител дължи да спазва, е неотносим.

Поради изложеното отговорът на въпросите от т. 5 до т. 9 би бил изцяло хипотетичен и невлияещ върху изхода от настоящото дело. Ето защо те не удовлетворяват общия селективен критерий.

Но не е обоснована и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За тези въпроси се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1/11.05.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСТК на ВКС и Решение № 133/15.01.2013 г. по т.д. № 1055/2010 г. на ВКС, ТК, І отд. Първият акт, постановен по въпрос в областта на защитата на правото върху марка, не обявява приоритет на националното тълкуване пред това на СЕС, а напротив – цели да установи има ли противоречия между тълкуванията, дадени от двата тълкуващи органа, с цел съобразяване тълкуването на СЕС, ако то касае идентични въпроси с разглежданите в националния тълкувателен акт. Не насочва към друг извод и цитираното от касатора казуално решение на ВКС, доколкото то също не утвърждава принципен примат на националното задължително тълкуване пред това на СЕС, а се позовава именно на установения различен обхват между двете тълкувания (на СЕС и на ВКС), съответно по-широк и по-тесен предвид различното отношение между тълкуваните норми. В настоящия случай обаче, както беше посочено, не е налице подобна хипотеза на съотношение – на по-общо (на СЕС) към специално (на ВКС) тълкуване, а се касае до тълкувания на норми, намиращи своето приложение в различни хипотези: обща недействителност и недействителност, произтичаща от нарушаване на потребителски права.

Не може да се приеме за обоснован и критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 633 ГПК е ясна и се прилага еднозначно и по начина, по който това е направил въззивният съд, а именно: тълкуването на СЕС на разпоредба от правото на ЕС, приложима за решаване на конкретното национално дело, е задължително за националния съд. Оплакването, че тълкуваната от СЕС норма не е пряко релевантна за спора поради наличие на автономно установена и непротиворечаща на правото на ЕС национална разпоредба за давността, е касационен довод за материална неправилност, а не въпрос, чийто отговор да мотивира допускане на касационно обжалване.

10. Доколкото в част от актуалната казуална съдебна практика, макар и изолирана, се приема, че началният момент, от който започва да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД по отношение на кондикционни искови претенции по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на потребители, се свързва с въведения допълнителен елемент „узнаване“ от страна на ищеца-потребител на обстоятелството, че в подписания от него договор за кредит са налице неравноправни клаузи, следва ли този доказателствено релевантен факт (на узнаването) да бъде включен в предмета на доказване по делото, респ. в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 1 ГПК, и как следва да се разпредели в този случай доказателствената тежест между страните?

11. При въведени от ищеца с исковата молба като част от предмета на делото твърдения за по-късен момент на узнаване на обстоятелството, че в подписания от него договор за кредит са налице неравноправни клаузи (с оглед париране на евентуално възражение на ответника за погасяване по давност на осъдителните му кондикционни претенции), доколкото законът (в лицето на чл. 110 вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и доразвиващата го задължителна съдебна казуална практика презумират, че това узнаване е налице най-късно към момента на престиране (даване) на недължимото въз основа на тези клаузи (когато вземането става изискуемо), и съответно релевирано от ответника възражение за изтекла погасителна давност, следва ли първоинстанционният съдебен състав да обяви със своя доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК, че положителният доказателствено релевантен факт на узнаването за неравноправния характер на договорните клаузи подлежи на доказване, да разпредели съответно доказателствена тежест между страните за този факт и как следва да бъде разпределена доказателствената тежест?

12. Каква е процесуалноправната последица при липса на проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на доказателствено релевантния факт на узнаването (доколкото той възразява против презумирания от закона момент на узнаване) за неравноправния характер на договорните клаузи и разполага ли с процесуални правомощия съдът да изведе по тълкувателен път и да приеме за доказано това обстоятелство на узнаването въз основа на свои теоретични и логически разсъждения (приложение на правилата на науката, опита или логическото мислене), без да може да ги обоснове с доказани по делото конкретни факти от обективната действителност?

13. Предвид постановеното в някои актуални изолирани решения от практиката на СЕС изискване по отношение на началния момент, от който би следвало да тече срокът на погасителната давност за реституционните вземания на потребители, за да съответства на тълкуваните норми на чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива 93/13, свързано с узнаването на факта на наличие на неравноправни клаузи в сключения потребителски договор от страна на потребителя-ищец и негови твърдения да е сторил това непосредствено преди завеждане на делото, следва ли съдът да изследва (респ. да събере доказателства в тази насока и да им направи съответната правилна преценка) наличието на конкретни обективни данни и обстоятелства във връзка с допуснатата и от СЕС възможност за установяване на момент, в който потребителят разумно би могъл да узнае за неравноправния характер на клаузите в сключения от него договор (дори реално да не го е сторил или да липсват данни за това), или може да основе своите изводи в тази насока единствено на общи, ноторни или служебно известни му факти и обстоятелства и негови логически разсъждения?

Въпросите по т. 10-13, без частта им с оценъчен (напр. относно изолирания характер на една или друга практика) и с непочиващ на данните по делото (напр. за приложим към спора закон, установяващ презумпция за узнаване) характер, могат да се сведат до две правни питания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК: 1). относно задължението на (въззивния) съда да разпредели в тежест доказването на факта на узнаване за неравноправността от потребителя, и 2). относно това кому тази тежест принадлежи.

Първият въпрос се сочи за решен в противоречие с тълкувателната и казуалната практика на ВКС, разясняваща служебните правомощия на въззивния съд във връзка с доклада (вкл. Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Такова противоречие обаче, и да е налице, би могло да е основание за допускане на касационно обжалване, ако неговото отстраняване може да доведе до друг изход от делото. В случая касаторът поддържа, че течението на давността започва от момента на извършване на престациите с увеличена стойност, защото към този момент потребителят разумно би могъл да предположи, че увеличението се дължи на приложение на неравноправни клаузи. Фактът на плащане е безспорен, а спорът е сведен до правното му значение. Тоест за касатора не е било необходимо доказване на сочения от него факт, с който той свързва началото на давността, и поради това, дори тежестта да му беше разпределена и изпълнена, съдът щеше да формира идентичен извод за недоказаност на „по-ранен момент“ на узнаване от сочения от ищеца, третирайки за неотносим факта на плащането на увеличените вноски.

За втория въпрос не установява противоречие с практика на ВКС или СЕС, а напротив: съобразно националната (напр. решението по к.т.д. № 342/2023 г. на ВКС, ТК, І отд.) и практиката на СЕС (напр. решението по дело С-561/21) въззвният съд е възложил в тежест на банката доказване на най-ранния момент на узнаване от потребителя за неравноправността. Такова разпределение на тежестта не противоречи и на правен принцип или императивната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК (за да се окачестви като очевидно неправилно), защото почива на интереса от доказване на положителния факт (узнаването е елемент от фактическия състав на погасителната давност, тъй като поставя нейното течение, и поради това е установим от ответника, релевирал възражението) и съобразява липсата на презумпция за узнаване, която да ползва възразилия (в случая – касатора) и чието оборване да се възложи в тежест на кредитополучателя.

Дължи ли се разпределяне на тежест по релевантните факти, какви са правомощията на въззивния съд в тази насока и кой носи тежестта да докаже узнаването за неравноправността са все въпроси, по които има съдебна практика (по последното питане са постановени и цитираните по-горе казуални актове на ВКС) и не се налага нейната промяна. Поради това въпросите не покриват и втория селективен критерий, поддържан за тях (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

14. Включва ли се в обхвата и приложното поле на общата облигационна повеля на чл. 63, ал. 1 ЗЗД за изпълнение на задълженията им с дължимата грижа, както и съдържанието на понятието „среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен“, правото и възможността за узнаване на неравноправния характер на договорни клаузи в подписан от потребителя договор за кредит при наличие на данни за съществено повишаване на погасителната вноска вследствие проявлението на този неравноправен характер, което да бъде упражнено активно чрез консултация с финансови и/или правни експерти в областта, за да може потребителят да се ползва от предвидената потребителска закрила при започване течението на срока на погасителна давност за неговите евентуални реституционни претенции?

15. Какво конкретно съдържание, смисъл и последици (или примерни факти от обективната действителност, извън чисто субективните възприятия на определено физическо лице) се включват в правно-фактическата постановка, използвана от някои съдилища, вкл. от СЕС, че потребителят разумно е могъл да узнае или не е било възможно да не знае за неравноправния характер на определена договорна клауза, от приложението на която произтичат кондикционните му реституционни претенции? Включва ли се в това съдържание и смисъл на понятието за „узнаване“ реалното възприемане от страна на потребителя на обективно възникналия факт на значително (над 35 %) повишаване стойността на месечната погасителна вноска по кредита, изразена в местна валута (в която той получава доходите си), вследствие повишаване курса на валутата на кредита (в случая – швейцарски франк), чийто пряк осезаем ефект е ежемесечното намаляване на имуществото (патримониума) на кредитополучателя със съществено по-висока сума за тази месечна вноска в сравнение с първоначалната стойност при сключването на договора за кредит?

Разумно очакваната възможност за узнаване от потребителя, дефинирана от СЕС, всякога е фактически въпрос, доколкото може да е проявление на множество различни обстоятелства, които в едни случаи да сочат на узнаване, а в други – не. Затова на последните два въпроса не би могъл да се даде общоважим отговор. Ето защо последните две питания не удовлетворяват общия селективен критерий. Отделно, в съдебната практика (вкл. цитираната по-горе казуална практика на ВКС), освен че са разглеждани различни факти и е преценявано доказателственото значение за узнаването (каквито са и посочените от въззивния съд – отправяне на извънсъдебно искане от потребителя до банката за възстановяване на последиците от неравноправността, водене на друг процес между същите страни относно неравноправните клаузи), е дефиниран и общият принцип, че узнаването трябва да обхваща знание и за причината за неравноправността, и за правните последици от нея, и за начините за отстраняване на тези последици. С това правото е развито и нужда от постановяване на отговор при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК няма. Изпълването на изведения принцип със съдържание е фактологична дейност, а оплакването за неправилното й осъществяване не може да е основание за допускане на касационен контрол.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,