Определение № 5093 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2625/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. К. К., чрез адв. Т., против решение № 56 от 26.03.2026 г. по гр. д. № 504/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответната страна Прокуратура на Република България (ПРБ) не е взела становище по жалбата.

Третото лице ОДМВР – Габрово не е представило отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е изразило становище по жалбата.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 218 от 11.08.2025 г., поправено с решение № 250 от 14.10.2025 г., и двете постановени по гр. д. № 597/2024 г. на Окръжен съд – Габрово, е отхвърлен предявеният от Р. К. К. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от образувано срещу ищцата досъдебно производство (ДП) № 258 ЗМ 188/2023 г. на Районно управление (РУ) – Дряново и пр. пр. № 3351/2023 г. на Районна прокуратура (РП) – Габрово, водено за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, за разликата над 3 000 лв. до претендираните 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 21.09.2024г. до изплащането, както в частта, в която е отменено първоинстанционното решение в частта на разноските, присъдени на ищцата, над 530 лв. до 1610 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че процесното ДП № 188/2023 г. по описа на РУ - Дряново е образувано на 23.11.2023 г. във връзка с извършена проверка с Drug Test 5000 на водачката на л. а. „Фолксваген Голф“ – Р. К. К., при която същият е отчел положителен резултат за наличие на наркотично вещество „метамфетамин“ – престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК. Съставен е акт за установяване на административно нарушение, иззети са СУМПС, регистрационните табели на лекият автомобил, както и самият той. Вследствие, поради оспорване от страна на ищцата на резултатите от извършения тест, на 20.08.2024 г. е изготвена съдебна химико - токсилогична експертиза, съгласно заключението на която в биологичните проби на К. няма наличие на наркотични вещества. На 27.08.2024 г. с постановление на наблюдаващ прокурор е разпоредено връщане на лекия автомобил, а с постановление от 09.09.2024 г. на прокурор при РП – Габрово е прекратено наказателното производство. Ищцата е оспорила (по административен ред) заповедта, с която е наложена принудителна административна мярка – прекратяване на регистрацията на управляваното МПС за срок от шест месеца, отнемане на нейното СРМПС и два броя регистрационни табели като с решение № 793/13.06.2024 г. по адм. д. № 292/2023 г. на Административен съд – Габрово, жалбата й е отхвърлена. При тази фактическа обстановка решаващият състав е приел, че прекратяването на наказателното производство, поради липса на извършено престъпление, попада в приложно поле на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (позовавайки се на т. 7 от ТР 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС) и е налице основание за обезщетяване на търпените от пострадалия вреди. Като релевантен период за определяне на обезщетението е счел такъв в размер на 9 месеца и 16 дни – от извършване на първите процесуално-следствени действия оглед, претърсване и изземване на 23.11.2023 г., до прекратяването на наказателното производство на 09.09.2024 г. Съобразявайки всички установени факти по делото и критериите съгласно чл. 52 ЗЗД, второстепенният съд е посочил като релевантни при определяне на конкретния размер на обезщетението следните обстоятелства: твърде младата възраст на ищцата към момента на инцидента – 22 г., воденото срещу нея наказателно преследване не е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – тъй като за него се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от една до три години; с предприетите мерки на държавна принуда е допусната прекомерна намеса в правата на уличеното лице, включително и налагането на принудителни административни мерки, вкл. отнемане на свидетелството за правоуправление на пострадалата, с което се интервенира както върху правото на собственост на лицето, така и върху правото му на независимо придвижване; продължителността на упражнената процесуална принуда - 9 месеца и 16 дни, като не се е стигнало до повдигане на обвинение и до внасяне на делото в съда; незначителният брой на извършените с участие на ищцата процесуални действия – снети са обяснения, присъствала е при извършване на огледа; спрямо нея не е налагана мярка за процесуална принуда. От друга страна са съобразени и установените по делото факти, че незаконосъобразното преследване се е отразило на живота на ищцата – тя е изпитвала срам и унижение пред познатите си, тъй като населеното място, където живее е малко и в селото се разбрало за обвинението. Настъпила е социална изолация, не искала да излиза и да напуска дома си, да се лекува и да се храни, пропушила е. Претърпяла е сериозен стрес, безпокойство и социална изолация. Изложени са съображения, че по делото не са доказани търпени морални вреди по-големи от обичайните в резултат от задържане на ищцата за 24 часа, респ. за наличие на заболяване и влошаване на здравословното ѝ състояние, в причинна връзка с процесното наказателно производство. В тази връзка е съобразено, че липсват приложена заповед за задържане на лицето за 24 часа, а такава не е налична и в материалите по досъдебното производство. При кредитиране на заключението на съдебно - медицинската експертиза, събрана във въззивното производство, съдът е направил извод, че ищцата не страда от неврологично заболяване, доколкото не са установени органични причини за появилия се тремор и същият не е повлиян от назначената по повод на случая медикаментозна терапия. Треперенето в лявата ръка е прието да не е в причинна връзка с незаконното обвинение, доколкото датира от преди образуването на наказателното производство, като лечебните препарати са приемани от нея в края на лятото и началото на есента през 2023 г. Не са установени и медицински изследвания, консултации, хоспитализации, предписани терапии или други, след датата 23.11.2023 г., от които да се направи извод за влошаване на състоянието на ищцата и засилване на вече констатирания тремор. Застъпил е становището, че показанията на разпитания свидетел (майка на ищцата) относно подобрение в ръката от медикаментите и засилване на тремора след инцидента, не могат да бъдат кредитирани безкритично, доколкото същата не разполага с медицински познания, а и в тази част показанията ѝ не кореспондират със заключенията и на вещите лица, анализирали медицинската документация, че медикаментозната терапия не е оказала клиничен ефект. С оглед установения от преди тремор на лявата ръка, доминантна при ищцата, апелативният съд е приел, че не може да се обоснове и извода за единствена пряка причинна връзка между прекъсването на образованието ѝ и воденото наказателно производство. При тези съображения и при приложение на правилото по чл. 52 ЗЗД е направен решаващ извод, че сумата от 3 000 лв. би било справедливо и достатъчно обезщетение за засегнатите в случая нематериални блага. Като последица от частичното уважаване на предявения иск втората инстанция е изчислила и присъдила в полза на ищцата разноски, вкл. като е намалила тези, присъдени от първостепенния съд до 530 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят правни въпроси с твърдения да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – т. е. хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и на т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Какви са критериите за определяне на обезщетението на моралните вреди съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД?“;

2. „Наличието на заболяване, екзацербация (обостряне) и ексцес на заболяването, може ли да бъде доказано с всякакви доказателствени средства, включително свидетелски показания или може да бъде установено единствено със съдебно-медицинска експертиза, когато симптомите могат да бъдат забелязани без да са необходими специални познания в сферата на медицината, тъй като имат външни проявления?“;

3. „Необходимо ли е да се установи точното наименование на заболяването, за да се докажат причинени неимуществени вреди, ако са установени симптомите на това заболяване и вредите от тях?“;

4. „Ако съвременната медицина/лекуващите лекари/назначените вещи лица не могат да установят точната причина или вида на заболяването, но лицето има неблагоприятни симптоми и страда от тях, означава ли това, че лицето не страда от никакво заболяване и че не следва да му се заплати обезщетение за неимуществените вреди, които са причинени от симптомите?“.

Поддържа се, че по първото питане въззивното решение в обжалваната му част противоречи на ППВС № 4/23.12.1968 г. и съдебната практика, намерила израз в решение № 227 от 12.09.2011 г. по т. д. № 1020/2009 г., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. и решение № 4 от 03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г., всички по описа на II т.о. на ВКС. Сочи се отклонение и със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, без това твърдение да се отнася към конкретно питане. Останалите въпроси се повдигат за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Иска се достъп до касация и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част.

Настоящият състав на ВКС счита, че липсват предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Първият поставен въпрос осъществява обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславя изхода по конкретното дело, изводим е от решаващата воля на въззивния съд и е поставен в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросът обаче не удовлетворява допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване, това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил, че воденото наказателно преследване не е било за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; че с предприетите мерки на държавна принуда е допусната прекомерна намеса в правата на уличеното лице, в т. ч. налагането на принудителни административни мерки и отнемане на свидетелство за управление на МПС; че периодът на упражнената наказателна репресия срещу ищцата е 9 месеца и 16 дни, без обаче да е повдигнато обвинение и делото да е внесено в съда; че извършените с участието на пострадалата процесуални действия са незначителен брой; че спрямо нея не е налагана мярка за процесуална принуда. От друга страна, решаващият състав е взел предвид, че процесното наказателно преследване се е отразило на живота на ищцата – настъпила е социална изолация, нямала е желание да излиза, да се лекува и храни, както и възрастта на ищцата към момента на инцидента - 22 г., а и обстоятелството, че същата не е била осъждана. Недоказаността на твърденията за по-големи от обичайните вреди, обусловени от задържането на ищцата за 24 часа и от влошаване на здравословното ѝ състояние, мотивирано е изведена от анализа на събраните по делото доказателства. Ето защо, въззивното решение в обжалваната му част е в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС по чл. 52 ЗЗД, което изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се изтъкне и следното. Съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, са предмет на последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С нея еднопосочно се приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваната част от решението, съобразил е горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Несъгласието на страната с крайния извод на съда, вкл. по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на обжалването, а единствено е оплакване срещу правилността на въззивният съдебен акт, която обаче се проверява при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК).

Предвид формулировката на останалите питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а представляват изложение на тезата на касатора относно неправилна преценка от страна на въззивния съд на доказателствата във връзка с твърденията за заболяване на ищцата и влошаване на здравословното ѝ състояние вследствие на наказателното преследване. По същността си питанията съставляват оплакване за неправилност на обжалваното решение и се явяват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Въпросите относно правилността на въззивното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства не удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за допускане на касационен контрол. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

С оглед на изложените по – горе решаващи съображения, въззивният съдебен акт в обжалваната му част не може да бъде допуснат до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената съдебна практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на V г. о.,