Определение № 128 от 22.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 259/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото "Първа инвестиционна банка" АД против решение № 492/11.07.2022г. по т. д. № 1079/2021г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261255/18.08.2021г. по т. д. № 2501/2020г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от банката срещу „Национална електрическа компания“ ЕАД иск с правно основание чл.327 ТЗ, във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 681 607,09 лева, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба в съда /30.10.2020г./ до окончателното плащане, представляваща незаплатен остатък от продажна цена във връзка с извършена продажба на комбинирана с постигнати показатели за високоефективност електрическа енергия за м. октомври 2015г., за което е издадена фактура № 4821/31.10.2015г., което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за цесия от 27.11.2015г., сключен с „Топлофикация - Перник“ АД. Касаторът атакува въззивното решение като недопустимо, съответно като неправилно, поради нарушение на материалния закон. Твърди, че съдът в отклонение на чл.6, ал.2 ГПК, е излязъл извън предмета на търсената защита, което от своя страна е довело до произнасяне по непредявен иск. Неправилно съдът е приел, че вземанията на цедента - „Топлофикация Перник“ АД (които са прехвърлени на „Първа инвестиционна банка“ АД и са предмет на спора), от ответника „НЕК“ ЕАД са породени от единен правопораждащ факт - договор за покупка на електрическа енергия, който е с повтарящо се действие. Претедира направените разноски за трите съдебни инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, „НАЦИОНАЛНА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ“ ЕАД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8, във връзка с ал.3 ГПК в размер на 450 лева. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел за установено следното: По фактура № 4821/31.10.2015г., издадена на „НЕК“ ЕАД от „Топлофикация - Перник“ АД за продажбата на ел. енергия за м.10.2015г., произведена по комбиниран способ, в размер на 15 315 000 kWh, се дължи сумата от 2 227 597,38 лв. с вкл. ДДС, вземането по което е цедирано от „Топлофикация - Перник“ АД на ищеца с договор за цесия от 27.11.2015г. Прието е установено от представеното по делото платежно нареждане от 27.01.2016г., че със същото ответникът е наредил плащане на сумата от 3 275 695,28 лева на ищеца за сметка на „Топлофикация – Перник „ АД, като изрично е посочено, че плащането е остатък по фактура № 4783 и по процесната фактура № 4821. Видно от представено писмо (относно уведомление от „ПИБ“ АД за остатъци от главници съгласно сключени цесии) от ответника до ищеца от 31.01.17г., в отговор на писмо от 05.01.17г. от ищеца, е посочено, че дължимите суми по фактури № 4783 и № 4821 са погасени изцяло с банкови преводи от 26.01.2016г. В писмото е посочено, че претендираният от банката остатък на непогасената главница е неточен и сумата, която е посочена като погасена на 26.01.16г. е неправилна. Ответникът е уведомил ищеца, че с оглед изложеното в писмото, лихвата за забава за периода от 30.11.15г. до 27.01.16г. е в размер на 64 995,43 лева. Съдът е счел, че с това писмо ответникът е уведомил ищеца, че счита главницата по посочените две фактури за погасена изцяло и евентуално са налице несъответствия в размерите на дължимите лихви за забава. Направен е извод, че самият ищец е приел, че извършеното плащане на 27.01.2016г. по процесната фактура като погасяване на главницата може да бъде направен и от писмото на ищеца до ответника от 26.04.18г., в което е посочено, че главницата е погасена изцяло, остатъкът за погасяване е 0 лева, а броят дни на забава на плащането е 58 дни, като е посочен и размера на начислената лихва – 35 945,38 лева. Въз основа на изложеното по-горе, решаващият състав е приел, че страните са променили законоустановената последователност по чл.76, ал.2 ЗЗД. Изложени са мотиви, че с изричното посочване в платежното нареждане от 27.01.16г., че плащането е остатък по фактура № 4783 и по процесната фактура № 4821 ответникът явно е изразил, че заплаща по конкретно посоченото основание за плащане. Предвид, че това плащане не е отказано и е прието без възражения от страна ищеца, съдът е приел, че ищецът се е съгласил с получената сума да бъде погасена главницата по процесната фактура. Същото се подкрепя и от писмото от 26.04.18г. /стр.255/, където ищецът е уведомил ответника, че главницата е погасена изцяло, липсва остатък за погасяване и е налице дължима лихва за забава от 58 дни. Също така е счетено, че от заключението на назначеното по делото вещо лице /стр.319/ също се установява обстоятелството, че дължимата сума по процесната фактура № 4821/31.10.2015г. е погасена на 27.01.16г. С оглед на изложеното апелативният съд е намерил извода на първата инстанция относно погасяването на задължението поради плащане за основателно, а от там и за и законосъобразен извода за неоснователност на иска по чл. 327, ал.1 ТЗ. Въззивният състав е намерил за законосъобразно и приетото от първостепенния съд за неоснователност на направеното при евентуалност възражение за погасителна давност, тъй като приложение намира кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД. Посочено е, че задължението на ответника за изкупуване на произведената електроенергия е повтарящо се задължение, което, с оглед спецификата на производството, се осъществява ежеминутно и ежедневно в рамките на договорния срок или извън него. Задължението на ответника да заплаща цената на изкупената енергия е периодично, което в настоящия случай е обусловено от съставянето на двустранните протоколи между страните и съответно фактурирането на дължимата сума. По отношение на процесната фактура № 4821/31.10.2015г., на основание чл.303а, ал.3 ТЗ, срокът за плащане е 14 дни след получаване на фактурата, което е на 04.11.15г. - т.е. падежът на задължението е 18.11.15г., след което длъжникът е в забава. В случая, предвид че исковата молба е подадена на 30.10.20г., което е след изтичането на тригодишния срок на 18.11.18г., съдът е намерил, че искът би бил погасен по давност. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ При постановяване на съдебния акт може ли съдът да разглежда твърдения, непосочени от страните в производството по делото?; Твърди се противоречие с: решение № 227/22.04.2010г. по гр. д. № 917/ 2009г. на ВКС, решение № 323/18.05.2010г. по гр.д. № 1338/2009г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 18/23.02.2021г. по гр.д. № 2356/2020г. на 2-ро г.о. на ВКС и решение №136/17.10.2019 по т.дело № 2673/2018 на 2-ро т.о. на ВКС.; 2/ Изискването за „дългосрочни договори“ за изкупуване на електрическа енергия при регулирани цени, съгласно чл.93а, ал.1 ЗЕ (редакция ДВ, бр. 59/2013г.) представлява ли изискване на писмена форма на самите договори и в случай на положителен отговор - формата за доказване или за действителност представлява?; 3/ Какъв е срокът на погасителната давност, с която се погасяват вземанията на производителите на електрическа енергия от общественият доставчик, когато между страните няма подписан писмен договор?; 4/ Обхващат ли се задълженията за заплащане на цената на закупената електрическа енергия но договорите за продажба на електрическа енергия, сключени между производител и обществен доставчик, когато между страните няма подписан писмен договор, под понятието „периодично плащане“?; 5/ Когато страните се намират в „трайни търговско отношения“ по изкупуване на електрическа енергия и договорът е сключен при условията на чл.292 ТЗ, сключеният но този начин договор за еднократно или за периодично изпълнение представлява?; 6/ Възможно ли е да се приеме даден договор, сключен при условията на чл.292 ТЗ като договор за периодично изпълнение или вземането по такъв договор да се приеме за периодично плащане?“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, чл.280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, по отношение на обжалваното решение не е налице соченото основание по чл. 280, ал.2, предл. 2-ро ГПК, във връзка с което е поставен и първи въпрос. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд не и изложил мотиви, че вземанията към ответника са възникнали от един и същ правопораждащ факт – договор от 25.11.12г. за продажба на ел. енергия – комбинирано производство. Апелативният съд изрично е посочил, че вземането е по фактура № 4821/31.10.2015г., издадена на „НЕК“ ЕАД от „Топлофикация - Перник“ АД за продажбата на ел. енергия за м.10.2015г. На второ място, всички останали въпроси на ищеца са поставени във връзка с отношенията във връзка с изкупуването на ел. енергия, с оглед обосноваване на твърдението му, че вземанията за цената на ел. енергията не са периодични, поради което приложение намира не 3-годишния, а 5-годишния давностен срок, като липсва въпрос за приложението на чл. 76, ал.2 ЗЗД, който именно е ключов за изхода на спора, тъй като въззивният съд е извел неоснователността на иска от несъществуване на претендираното вземане, поради погасяването му чрез плащане, при извършването на което страните са променили законоустановената последователност по чл.76, ал.2 ЗЗД. Мотивите на съда, че вземането би било погасено, поради изтичане на 3-годишна давност преди завеждане на исковата молба, биха били от значение за изхода на спора, само ако вземането за главницата съществува, което е отречено от решаващия състав и във връзка с който извод няма поставен въпрос. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че въпросите на касатора, не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като сами по сами по себе си не могат да обусловят промяна на изхода на спора, доколкото те не обхващат решаващия мотив на съда за погасяване чрез плащане на главницата при променена от страните последователност на погасяването на главницата и законната лихва по чл.76, ал.2 ЗЗД. На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на делото, на ответника по касацията следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева, на основание чл. 78, ал.8, вр. ал.3 ГПК. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд