Определение № 1435 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 732/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, чрез пълномощника му юрк. Ив. Ц., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 348/26.11.2025 г., постановено по в. т. д. № 485/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 3 граждански състав, в частта, в която е потвърдено решение № 140/13.05.2025 г., постановено по т. д. № 344/2024 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, с което е уважен предявеният от А. И. Д. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, при настъпило на 05.02.2024 г. ПТП, над сумата от 15000 лв. до присъдения размер от 30000 лв., ведно със законната лихва от 12.02.2024 г. до окончателното заплащане на главното парично вземане. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен над сумата от 30000 лв. до пълния му предявен размер от 40000 лв., както и в частта, в която е уважен искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 330,44 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинените при същото ПТП имуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.02.2024 г. до окончателното заплащане на главното парично вземане. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяване на въззивното решение – в обжалваната от застрахователя част, апелативният съд е нарушил материалния закон, тъй като при определяне на дължимото застрахователно обезщетение за причинените на пострадалата неимуществени вреди не са съобразени в пълна степен критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, вследствие на което е присъдено завишено по размер застрахователно обезщетение. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД - при предявен иск срещу застрахователя?” и 2. „При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия за справедлив размер на обезщетение от 30000 лв. в полза на ищцата А. И. Д. въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя - съгласно чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми?” (по двата въпроса се твърди противоречие както със задължителната, така и с казуалната практика на ВКС – т. 11 от ППВС 4/1968 г.; решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 387/2008 г. на II т. о.; решение № 95/24.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 916/2011 г. на I т. о.; решение 103/2.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2181/2019 г., I т. о.; решение № 240/15.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 518/2019 г., I т. о.; решение № 157/11.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 3638/2014 г., I т. о.; решение № 42 на ВКС по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о.; решение № 42 на ВКС по т. д. № 799/2011 г., II т. о.; решение № 36 на ВКС по т. д. № 2366/2013 г., II т. о., решение № 197 на ВКС по гр. д. № 7364/2013 г., III г. о.; решение № 217 на ВКС по гр. д. № 61/2010 г., IV г. о. и решение № 146 на ВКС по т. д. № 2687/2014 г., II т. о.). Касаторът счита, че правният отговор по тези два правни въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е взел предвид, че справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както е изяснено в ППВС № 4/1968 г., представлява точния паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от увреденото лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които ги съпътстват. С оглед спецификата на отговорността по чл. 45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта на увредения, общественото му положение. При определяне на размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите. Съобразявайки показанията на разпитаните свидетели, апелативният съд е приел за установено, че непосредствено след настъпване на процесното ПТП ищцата била приета в Бърза помощ – изглеждала безпомощна, стресирана, имала кръв по лицето, а коленете й били одрани, болял я кръстът, била с голям хематом, носът ѝ бил ударен. Възстановяването в домашни условия било изключително трудно, като около една седмица ищцата се нуждаела изключително от чужда помощ за нуждите си от първа необходимост, била стресирана и уплашена, изпитвала силни болки. Впоследствие пострадалата чувствала неудобства, несигурност, често получавала замайвания, докато преди инцидента е била активна жена. От приетата СМЕ също се изяснявало, че ищцата е претърпяла описаните увреждания, като счупването на опашната кост е с период на възстановяване около 1 месец (това увреждане се съпровожда с болки, когато човек стои на седалището си; всеки седеж на пострадалата е свързан с болезненост, а в ежедневието това се случва често; счупеният фрагмент е незараснал, не може да зарасне и не може да се фиксира с метални импланти); счупване на носните кости представлява разстройство на здравето, като срокът за възстановяване е около 30 дни; хематомът на челото с последвало гнойно възпаление е разстройство на здравето и възстановяването е около 30 дни; охлузванията причиняват страдание, което трае около 1-2 седмици. Счупването на носните кости е лекувано чрез тампонада. Счупването на опашната кост не се лекува, а гнойното възпаление на хематома е лекувано оперативно. Приложено е и медикаментозно лечение. При съобразяване на конкретния обем преживени болки и страдания от ищцата и продължителността на оздравителния процес въззивният съд е обосновал правното съждение, че справедлив паричен еквивалент на понесените и понасяните от А. Д. страдания възлиза на сумата от 30000 лв. При определяне на този размер на обезщетението е преценена възрастта на ищцата към момента на ПТП - на 78 години (на тази възраст всякакви телесни увреждания имат по-тежки последици), обстоятелството, че преди инцидента тя е била активна, имала е самостоятелен начин на живот, а след процесното ПТП се нуждае от чужда помощ. Съобразена е и прогнозата за пълно възстановяване от уврежданията, както и факта, че счупване на опашната кост не може да се възстанови и винаги се съпровожда с болки, когато човек стои на седалището си. Апелативният съд е приел за неоснователни правните доводи на въззивника за прекомерност на присъдения размер на застрахователно обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди, като е изяснил, че прилагането на принципа за справедливост изисква съвкупна и конкретна преценка на релевантните обстоятелства при всеки конкретен случай – както характера и вида на увреждането, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им (при съобразяване на констатациите от заключението на СМЕ за невъзстановимостта на увреждането - счупване на опашната кост), така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането. Разглеждайки своевременно наведеното от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от твърдяното противоправно поведение на пострадалата, въззивният съд го е счел за неоснователно. Приел е за установено, че на 05.02.2024 г. в светлата част на денонощието, около 14,20 ч. в [населено място], в междублоковото пространство се движи на заден ход, в посока от изток на запад, лек автомобил „Инфинити К X 56“, управляван от Д. В. В.. В същото време пострадалата е предприела пресичане на платното за движение в посока от юг на север, като на около 2,80-2,90 м. южно от северната граница на платното за движение и около 1,85 м. източно от ориентира е настъпил удар между автомобила и пешеходеца. Ищцата е изминала 7,20 м. от началото на платното за движение до мястото на удара. За автомобила ударът е в задните леви състави, а за пострадалата в поясно-опашната област на тялото ѝ. В резултат на удара пешеходката е изпаднала зад автомобила с лице към настилката. В участъка на процесното ПТП не е имало пешеходен тротоар, който да се използва, като в близост не са били обособени места за пресичане на пешеходци. Липсват данни за внезапно изскачане/навлизане на ищцата на платното за движение. Следователно, при движението на лекия автомобил на заден ход тя не е имала техническа възможност да предотврати ПТП - единствената възможна пътна ситуация, при която не би настъпил пътният инцидент, би била, в случай че пешеходецът не е предприел пресичане на платното за движение в междублоковото пространство. От техническа гледна точка единствената причина за настъпване на ПТП са субективните действия на водача на л. а. „Инфинити“, който, преди да започне движението назад, не се е убедил, че пътят зад автомобила е свободен и по време на движението си назад не е наблюдавал непрекъснато пътя зад автомобила – той е имал техническа възможност да възприеме движещата се зад автомобила пешеходка в дясното странично огледало и в огледалото за обратно виждане. А съгласно правната норма, уредена в чл. 40 ЗДвП, преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението и по време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности. Следователно, поведението на пострадалата обективно не е способствало за настъпване на вредоносния резултат или да го е улеснило. Тъй като в близост до нея не е имало пешеходна пътека, тя не е нарушила правилата, регламентирани в чл. 113, ал. 2 ЗДвП, във вр. с ал. 1 и чл. 114 ЗДвП (да е навлязла внезапно на пътното платно), поради което неоснователно се явява релевираното от застрахователя правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. При съвпадане на правните изводи с тези, обосновани от първоинстанционния съд, обжалваното решение – в обжалваната му част, е потвърдено. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Вторият (процесуалноправният) въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото, които обосновават възникването на предявеното притезателно право за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие на настъпване на процесното застрахователно събитие. Те са свързани с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между фактите и явленията в обективната действителност, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителната, чийто израз представляват тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. При определяне на размера на застрахователното обезщетение апелативният съд е съобразил начина на извършването на противоправното деяние, претърпените от пострадалата болки и страдания, вследствие на причинените ѝ травматични увреждания, периода за пълното възстановяване, нейната възраст, причинените ѝ неудобства и дискомфорт при социални контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие - началото на 2024 г. Изяснил е, че съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е обусловено от преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Приел е, че съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие - началото на 2024 г., и наложилите се морални норми в обществото, самия механизъм на причиняване на увреждането, респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания (счупването на опашната кост с период на възстановяване около 1 месец, като всеки седеж на пострадалата е свързан с болезненост; този фрагмент е незараснал, не може да зарасне и не може да се фиксира с метални импланти; счупване на носните кости с период на възстановяване около 30 дни; хематом на челото с последвало гнойно възпаление – период на възстановяването около 30 дни; охлузванията), на пострадала – на 78 годишна възраст при настъпване на процесното застрахователно събитие (на тази възраст всякакви телесни увреждания имат по-тежки последици), справедливото застрахователно обезщетение за причинените болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП възлиза на сумата от 30000 лв. При съобразяване на фактическите изводи, до които е достигнала САТЕ, апелативният съд се произнесъл по релевираното материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, като е обосновал фактическото съждение, че от техническа гледна точка единствената причина за настъпване на ПТП са субективните действия на водача на л. а. „Инфинити“, който, преди да започне движението назад, не се е убедил, че пътят зад автомобила е свободен и по време на движението си назад не е наблюдавал непрекъснато пътя зад автомобила – той е имал техническа възможност да възприеме движещата се зад автомобила пешеходка в дясното странично огледало и в огледалото за обратно виждане. А съгласно правната норма, уредена в чл. 40 ЗДвП, преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението и по време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности. Следователно, поведението на пострадалата обективно не е способствало за настъпване на вредоносния резултат или да го е улеснило. Тъй като в близост до нея не е имало пешеходна пътека, тя не е нарушила правилата, регламентирани в чл. 113, ал. 2 ЗДвП, във вр. с ал. 1 и чл. 114 ЗДвП (да е навлязла внезапно на пътното платно), поради което въззивният съд е приел за неоснователно наведеното от застрахователя правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият (материалноправният) въпрос е свързан с критериите за справедливост, от които съдът трябва да се ръководи при определяне на справедливото заместващо обезщетение за причинени на пострадал неимуществени вреди. Те отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на правния спор, но не е породена специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост”. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на заместващото обезщетение, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства (приети за установени в процеса на доказване), така и значението им за присъдения размер. При определяне на обема на имуществената отговорност на застрахователя за причинените на пострадалите при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД. Следователно, съобразено е и общественото разбиране за справедливост към момента на настъпването на вредоносния резултат – началото на 2024 г., отчитайки конкретните икономически условия в страната и практиката на съдилищата при сходни случаи. По същество с поставените от застрахователя правни въпроси се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение, но по него касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а е едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При всяка настъпила травматична увреда, причинена от преживяно ПТП, неблагоприятните неимуществени последици са различни, поради което при определяне на заместващото обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди трябва да се следват задължителните за правосъдните орани тълкувателни разяснения при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., които са приложени от въззивния съд. При формирана задължителна и казуална практика на ВКС не е обоснована и допълнителната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените от касатора въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 1073,71 евро с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение