Определение № 275 от 20.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1789/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Ж., [населено място], против решение № 88/13.04.2020г. по в. т. д. № 88/2020г. на Апелативен съд –Варна, с което е потвърдено решение № 165/09.12.2019г. по т .д. № 146/2019г. на Окръжен съд – Добрич. С последното касаторът е осъден да заплати на „ТОНИ АУТО“ ЕООД, на основание чл.200 ЗЗД, вр. чл.318 и сл. ТЗ, сумата от 64 000 лева, представляваща неплатена цена по договор за търговска продажба, ведно със законната лихва, начиная от датата на предявяване на иска -15.07.2019г. до окончателното й изплащане, както и разноските по делото. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че направените възражения в отговора на исковата молба са били неясни, но неяснотата е онстранена в допълнителния отговор преди доклада по чл. 146 ГПК, в който обаче не са отразени твърденията за прехвърляне на процесното вземане, нито е разпределена доказателствената тежест във връзка с твърдението за сключен договор за цесия, поради което не е настъпила прекрузия за страната да твърди нови факти и обстоятелства и да сочи нови доказателства. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ТОНИ АУТО“ ЕООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на направените за настоящото производство разноски, като представя списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. От фактическа страна е установено, че на 16.12.2016г. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот „ТОНИ АУТО“ ЕООД, представлявано от управителя С. И. Ж., продава на С. И. Ж. като купувач описаните в нотариалния акт недвижими имоти за цена в размер на 64 000 лева, която сума купувачът се задължава да изплати по банков път чрез поемане на кредитните задължения на продавача към „Търговска банка Д“ след подписването на договора. По делото не е установовено изпълнение на задължението на купувача за плащането на цената по договора за покупко-продажба съгласно уговорения начин. Решаващият съставът на Апелативен съд – Варна е намерил за неоснователно оплакването в жалбата във връзка с възражението на ответника за цедиране на вземането - предмет на иска на трето лице, тъй като възражението, като несвоевременно направено - едва с допълнителния отговор на допълнителната искова молба, е преклудирано. Приел е за неоснователно и оплакването в жалбата относно квалификацията на иска. Въпреки, че е счел за правилна квалификацията на иска като такъв по чл.200 ЗЗД, а не като такъв по чл.327 ТЗ, е заключил, че това не е довело до разглеждане на различен иск от предявения такъв, нито се е отразило на правилността на решението. Аргументирал се е, че процесният договор за покупко-продажба по нотариален акт №142/16.12.2016г. няма за предмет покупка на недвижим имот с цел продажба и ищецът не я е извършил по занятие /по предмета си на дейност/, т.е. в търговско качество, в който случай сделката следва да се счита гражданска, а не търговска. Също така са изложени съображения, че разпоредбата на чл.79 ЗЗД не сочи конкретното правно основание на иска, а съдържа общите правила на закона в случай на неизпълнение. Преди да се произнесе по оплакването в жалбата, че в договора било уговорено купувачът да поеме кредитните задължения на продавача към „Търговска банка Д“, а такива продавачът нямал, като ищецът признал този факт в т. 4 от допълнителната си искова молба, съдът се е съобразил със следното: В края на чл.1 от договора между страните по нотариален акт №142/16.12.2016 г. страните недвусмислено са договорили, че съгласуваната от тях пазарна цена за продадените имоти е 64 000 лева, която сума купувачът се задължава да изплати по банков път чрез поемане на кредитните задължения на продавача към „Търговска банка Д“ след подписване на договора. От една страна, страните са приели, че цената на продадените недвижими имоти е 64 000 лева, от друга страна - че тя се дължи от купувача на продавача, а от трета страна са уговорили заплащането й по банков път и начин на изпълнение - чрез поемане дълга на продавача от кредитно правотношение с „Търговска банка Д“. Решаващият състав е счел, че тези уговорки изключват оспорване дали продавачът е имал кредитни задължения към посочената банка към момента на сделката. Към момента на исковата молба той може и да е нямал вече задължения, или защото сам е погасил дълга си, или защото друго трето лице го е погасило вместо него. Намерил е този въпрос за несъотносим към предмета на спора, като това е и по същество позицията на ищеца по т. 4 от допълнителната му искова молба, като няма направено с нея признание, че дълг на ищеца към банката не е съществувал към датата на сделката. Решаващият съд е намерил за относим въпросът, дали ответникът е погасил кредитни задължения на ищеца към посочената банка до размера на сумата 64 000 лева, а ако го е сторил частично или изобщо не го е сторил, дали е заплатил остатъка или цялата сума по банков път на самия ищец. За да намери искът за основателен, апелативният съд е достигнал до извода, че ответникът не доказва извършени плащания в такъв общ размер в която и да е от двете хипотези и съответно не е изпълнил договорното си задължение да заплати дължимата продажна цена от 64 000 лева за продадените му от ищеца недвижими имоти В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е съдът да изясни всички релевантни обстоятелства по делото, а именно да установи на какви доказателства почива възражението на ответника, че не дължи сумата от 64 000 лева, като даде указания за поясняване на твърдения факт? /сочи противоречие с решение № 107/13.07.2016г. по т. д. № 764/2015г. на I т. о. на ВКС/; 2/ Предвид наведените от ответника твърдения за липса на банкови задължения на фирмата–продавач и за евентуална симулативност на сделката, длъжен ли е бил съдът да установи възможно и реално ли е било облигационното задължение, поето от ответника С. Ж. по договора за покупко-продажба, с оглед липсата на задължения на продавача към „Търговска банка“ АД?; 3/ Следва ли да се даде тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД от съда на облигационното задължение, поето от ответника С. И. Ж., по отношение на банковите задължения на фирмата–ищец, с оглед евентуална симулативност и въобще липса на такива към датата на сделката? /сочи противоречие с решение № 215/12.10.2015 по гр. д. № 49/2015 на ВКС/; 4/ Длъжен ли е въззивният съд при направено с въззивната жалба твърдение за нарушения на чл.146, ал.2 ГПК да даде указания на страните за уточняване на доказваните обстоятелства?; 5/ Счита ли се преклудирано правото на ответника да сочи нови доказателства с допълнителния отговор на искова молба, с оглед правната възможност, която дава чл.373, ал.3 ГПК?; Допустимо ли е в допълнителния отговор и преди доклада по делото, ответникът да представи допълнителни писмени доказателства и направи възражение с уточнение на факти по делото? /сочи противоречие с решение № 163/17.01.2012 по т. д. № 965/2010 на I т. о. на ВКС и решение № 15/16.02.2017 по гр. д. № 60077/2016 на II г. о. на ВКС/“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл. 280, ал.2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, касаторът не сочи факти, въз основа на които обосновава твърдението си за недопустимост на решението, а при служебната проверка на съда не се констатира да е налице поддържаната вероятна недопустимост на решението. На второ място, липсва основание за допускане на решението до касационен контрол и по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед следното: Пети въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се основава на невярното твърдение на касатора, че наведените с отговора на исковата молба възражения са неясни, поради което, според него, те само са били пояснени с допълнителния отговор. С допълнителния отговор жалбоподателят – ответник по иска е посочил нови обстоятелства и възражения /наличие на договор за цесия, с който ищецът е прехвърлил вземането на трето лице/, които не са въведени с отговора на исковата молба. В последния са били направени три възражения: за липсва задължение за плащане към продавача, тъй като е договорено поемане от купувача на кредитни задължентия на продавача към банка; за наличие на договор за прехвърляне от ответника на дружествените му дялове в ищцовото дружество; и че към момента на завеждане на делото продавачът вече няма кредитни задължения към банката. Ето защо, въпросът, свързан с уточняване на факти по делото с допълнителния отговор на исковата молба, е неотносим за изхода на спора. Такъв е и въпросът за преклузията на нови доказателства, тъй като основанието за недопускането на доказателствата е различно - тяхната неотносимост, предвид прекрузията на възраженията, във връзка с които се иска допускането на доказателствата. Въпроси №1-4 също не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, доколкото не е имало, нито необходимост от уточняване на твърдяните в отговора на исковата молба обстоятелства, на които се основават възраженията на касатора, нито се е твърдяло наличие на симулативност на сделката, нито е прието от въззивния съд, че е налице нарушение на чл.146, ал.2 ГПК, като съдът следва да укаже на страните, че не сочат доказателства само във връзка с надлежно въведени от тях факти в процеса, но няма задължение да указва на страните кои факти да въведат в процеса. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав не обсъжда наведените допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. На трето място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно пък би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице наведените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 2450 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд