Определение № 1726 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2101/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Т. В. и И. Т. Х., чрез адв. Б. П. от АК - Бургас, срещу определение № 418/21.03.2023 г., постановено по в.ч.гр.д. № 230/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено определение № 381/09.02.2023 г. постановено по гр.д. № 325/2023 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е прекратено производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение, иска се неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Поддържа се, че прекратявайки производството по делото, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като страната е тази, която определя обема на търсената защита. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК жалбоподателите сочат наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят следния правен въпрос: „Длъжен ли е ищецът да посочи в исковата молба правната квалификация на обстоятелствата, на които се основава искането му. Това ограничава ли правото на защита на ответника в производството и основание ли е за прекратяване на производството по делото“, за който твърдят, че е разрешен в противоречие с решение № 60312/12.08.2022 г. по гр. д. № 512/2021 г. на IV г. о. на ВКС. Твърди се също, че определението е очевидно неправилно - чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. От ответника по частната касационна жалба не е постъпил писмен отговор. По допустимостта на частната касационната жалба Върховният касационен съд намира следното: Предмет на въззивното определение е първоинстанционно определение, с което с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е прекратено производството по делото по искова молба, с която са били предявени установителни искове за дължимост на вземания на двамата касатори - М. Т. В. и И. Т. Х. срещу Н. К. М.. В исковата молба /съгласно уточненията направени от ищците с допълнителна искова молба вх.№3206/04.02.2023 г., по указанията на съда, / двамата касатори са поискали да бъде признато за установено, че ответникът им дължи общо сумата от 5743,20 лв., представляваща неизплатена част от получена от ответника, в качеството му на техен пълномощник, цена по два договор за покупко-продажба на съсобствените им земеделски земи, без да посочат квоти или да претендират цялата сума за всяка една от тях. Това означава, че са претендирали установяването на разделна дължимост на всяка една от тях по една втора част от общата сума, тоест- по 2 871,60 лв. Това е цената на субективно съединените от двете ищци на основание чл. 215, т. 2 от ГПК искове, която определя съответната подсъдност и другите процесуални последици, тъй като всеки един от предявените искове е отделен - със самостоятелно правно основание и размер. В този случай въззивното определение на основание чл. 274 ал.4, вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване, тъй като предмет на делото са искове с цена под 5 000 лв. Ето защо частната касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото следва да бъде прекратено. Предвид на горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение