Определение № 1036 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 62/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. К., чрез адв. М. Ч., срещу въззивно решение № 133 от 04.07.2022 г. по възз. гр. д. № 22/2022 г. на Окръжен съд – Кърджали в частта, с която е потвърдено решение № 178 от 05.11.2021 г. по гр. д. № 1114/2021 г. на Районен съд – Кърджали за уважаване на предявения от А. Д. А. иск по чл. 127, ал. 2 СК, като упражняването на родителските права спрямо малолетното дете А. С. К. е предоставено на майката А. Д. А., при която да е местоживеенето на детето, а по отношение на бащата С. А. К. е определен режим на лични отношения с детето и е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 270 лв., както и в частта за разноските. Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/„Съществено обстоятелство и от значение за правилното разрешаване на делото ли е мнението на детето, дадено пред социалните работници и в проведеното психологично изследване по назначена психологична експертиза, относно това при кого от двамата родители желае да бъде отглеждано и къде вкл. се чувства по-добре? Следва ли съдът да зачете, респ. да вземе в предвид желанието на детето в тази насока, изготвената по делото психологична експертиза когато защитава неговия интерес вкл. и дължи ли мотиви за това?“; 2/ „На кого от двамата родители принадлежи преимуществото при конкуренция по основните критерии залегнали в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК, а именно „морален облик“, „материални условия“, „привързаност“, „помощ от трети лица“, „полаганите до момента грижи“, задоволени потребности и др. и следва ли съдът да обсъжда всеки един от критериите поотделно или в тяхната съвкупност съобразно данните по делото?“; „Кой е най-добрият интерес на детето, който се определя в съответствие с легалната дефиниция на пар. 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД вр. чл. 59, ал. 4 СК и следва ли съдът да дава мотиви в тази насока при решаване на въпросите относно родителските права?“. Спрямо повдигнатите въпроси касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 58 от 12.02.2014 г. по гр. д. № 6073/2013 г. на IV г.о., решение № 29 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4984/2014 г. на IV г.о. и постановление № 1 от 12.12.1974 г. на Пленума на ВС. Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна по жалбата А. Д. А., чрез адв. В. Я., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел за установено, че първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на детето А. С. К.. Намерил е за безспорно, че страните са родители на малолетното дете, родено от съвместното им съжителство на 10.08.2010 г. Установено било също от приетите по делото писмени и гласни доказателства, че от около три години детето живее и се отглежда от своята майка в [населено място], а бащата живее в [населено място]. При така установените данни по делото въззивната инстанция е приела, че е в интерес на детето то да бъде отглеждано от своята майка в [населено място]. В тази връзка въззивният състав е посочил, че напълно споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. В допълнение е изложил и собствени фактически и правни изводи. От приетите писмено заключение на вещото лице Т. М. Д. по назначената във въззивното производство съдебно-психологична експертиза, както и от разпита на същата в съдебно заседание, съдът е приел за установено, че е налице привързаност и родителска връзка между А. и неговия баща, както е налице и привързаност и към неговата майка, изразяваща се в изградено емоционално-доверително отношение и към двамата родители. А. е посочил, че изпитва привързаност и към двамата, но в по-голяма степен спрямо баща си. Психологическото и емоционално състояние на детето е нормално за възрастовите клинични критерии, няма патологични прояви, които да са извън нормата. При преместването си в [населено място] е преминал през процес на адаптация. Процесът на адаптация към новата среда е бил съпроводен с проява на защитен механизъм – блокира се неговата спонтанност и действена активност по посока несигурност, плахост, нерешителност, повишаване на тревожността. Експертизата допуска, че детето преживява т. нар. конфликт на лоялност, което се отразява върху психологическото и емоционалното състояние на детето, въвлечен в този конфликт се опитва да подкрепи определена позиция, за да не възникне пореден конфликт между родителите. Детето преживява високи нива на стрес в резултат на преживявания конфликт. А. изпитва засилена емоционална реакция на тема „семейство”, придружена с психомоторна възбуда, допълнителни поведенчески индикации, които проявява при обсъждане на определена тематична насоченост. В конкретно създалата се ситуация А. съобщава предпочитания да живее в [населено място] като изброява редица причини – среда, приятели, трайни във времето удобства и изградени навици. Отбелязано е още, че вещото лице сочи, че през последните години, идвайки в Кърджали през ваканциите А. вероятно свързва престоя в града с почивка, игри, забавления. В същото време съобщавайки за това си свое желание се притеснява от реакцията на майка си да не я обиди, да не му се разсъди, което да провокира негативно отношение към него. Детето е в период на преживяване на емоционалната криза от разпада на семейството и приемане на промяната в начина му на живот и отглеждане. Отчитат се прояви на тревожност и затруднено справяне и балансиране на отношения, поставяйки го в ситуация на избор. При тези данни, въззивният състав е посочил, че заключението на вещото лице подкрепя основния извод на съда, че е в интерес на детето да остане да живее при своята майка в [населено място]. Намерил е, че предпочитанията на А. да живее при баща си са мотивирани от това, че през последните години е посещавал [населено място] през ваканциите, когато няма задължения и отговорности, а само игри и забавления. Както посочвало вещото лице в съдебно заседание пред въззивната инстанция, при А. проблемът не е толкова в града – Кърджали или П., колкото между мама или тати. Отбелязал е още, че той се разкъсва между родителите си, защото трябва да избере и е поставен в ситуация на избор. Детето е споделило с вещото лице, че когато е имало разногласие между родителите си, той се е опитвал да се съгласи и с единия и с другия родител, за да спрат да се карат. Констатирано е, че отношенията между родителите, а и в последствие съдебният процес, са довели до този емоционален срив и разкъсване на детето между двамата родители. Предвид всичко изложено, както и оглед да се съхрани емоционалното състояние на детето, съдът е преценил, че следва да се запази фактически установеното местоживеене и социална среда на А.. Отчетено е, че това би допринесло и до отпадане на тежката отговорност на детето да избира между двамата родители, да се разкъсва между тях. По отношение на режима на лични отношения и присъдената издръжка, във въззивната жалба не са били изложени конкретни доводи, но въпреки това, въззивната инстанция е посочила, че същите са обосновани и съответстващи на социалното и финансово състояние на страните. Съобразно горните изводи, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е обосновано и правилно, поради което е потвърдил същото. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението въпроси удовлетворяват общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото са обуславящи правните изводи на съда. Същите са взаимосвързани и обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос: „Кои са обстоятелствата, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса на кого да предостави упражняването на родителските права?“. Не е налице обаче специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява заявеното противоречие с посочената от страната практика на ВКС по отношение на обстоятелствата от значение за предоставяне упражняването на родителските права, както и прилагане на принципа за „най-добрия интерес на детето“. Напротив – въззивното решение е постановено изцяло в съгласие с установената съдебна практика на ВКС. Следва да се посочи, че в практиката си ВС и ВКС нееднократно са приемали, че обстоятелствата, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса на кого да предостави упражняването на родителските права са: родителските качества и способността за полагане грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя – социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата – привързаност между деца и родители и между децата, условията на живот при майката и бащата; оказване на помощ от трети лица при отглеждане и възпитание на децата; заетост на родителите и възможност да осъществяват постоянен контрол и да общуват ежедневно с децата; подход на родителите към децата; личностните и морални качества на родителите; фактически сложилите се отношения и евентуалната вреда за децата при промяната им, и всички други с оглед конкретиката на случая, в това число и че право на всяко дете и негова естествена потребност е то да общува и с двамата си родители. По тази причина, по повод мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се изхожда изключително от интереса на детето и с оглед спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата. По отношение на въпроса за значението на изрично заявената воля на детето и за задължението на съда да се съобрази с тази воля при определяне на родителя, който да упражнява родителски права относно това ненавършило пълнолетие дете, както и относно измеренията на режима на личните контакти на детето с другия родител, практиката еднозначно приема, че „мнението на близките и желанието на децата не са задължителни за съда. Те се обсъждат наред с останалите обстоятелства и макар съдът да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и/или да има контакти с другия, във всички случаи следва да се зачете…“ В този смисъл е и константна съдебна практика по въпроса за заключението на вещото лице по приетата психологическа експертиза – то се преценява поотделно и в съвкупност с всички събрани доказателства. Всички тези положения са съобразени от въззивния съд. В първоинстанционното решение са изложени подробни мотиви относно интереса на детето, то да бъде отглеждано от своята майка, към които мотиви въззивният състав е препратил и по този начин е направил свои, като отделно е изложил и самостоятелни в същата насока. Съобразена е и легалната дефиниция на понятието „най-добър интерес на детето“, съдържаща се в нормата на § 1, т. 5 ДР ЗЗДет., както и константната съдебна практика, с която е разяснено, че интересът на детето е то да се отглежда и възпитава по начин, който му осигурява нормално физическо, умствено, интелектуално, нравствено и социално развитие; който му осигурява съобразено с нуждите и наклонностите му образование и възпитание, подготвя го за живота като отговорна и самостоятелна личност, но най-вече по начин, който му осигурява адекватно упражняване и съхраняване на личните му и имуществени права и интереси. Поради изложеното не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на касационната жалба по изведения въпрос. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил никакви доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, нито е посочил конкретни актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с които смята, че обжалваното решение се намира в противоречие. По тази причина е невъзможно касационния съд да направи преценка дали е налице или не твърдяното основание за допускане на касационно обжалване с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Спрямо формулираните въпроси не е налице и поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят отново бланкетно се е позовал на това основание без да е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което отново е невъзможна преценката дали е налице или не с оглед принципа на диспозитивно начало. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, на което се позовава касаторът. Същият бланкетно се е позовал и на това основание, без да обоснове приложното му поле. Въпреки това следва да се посочи, че не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявения иск и по отношение на надлежните страни. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,