Определение № 34 от 21.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1013/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 вр.с чл.250 ГПК. С определение № 60568 от 2.07.21г.по гр.дело № 1013/21г.състав на Трето г.о. на ВКС не е допуснал касационно обжалване на решение № 751 от 17.07.20г.по гр.дело № 526/20г.на Пловдивския окръжен съд по жалби на Върховния касационен съд на РБългария и К. Д. Г.. В срок е постъпила и касационна жалба вх.№ 261493/9.09.20г. от Административен съд – Варна срещу въззивното решение,по която ВКС е пропуснал да се произнесе, който пропуск следва да бъде отстранен по реда на чл.250 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните правни въпроси:1. Относно разумния срок за разглеждане и решаване на делото по смисъла на чл.6 § 1 от КЗПЧОС,в производство по оспорване на наложена принудителна административна мярка по чл.171 т.5 б.“б“ ЗДвП – преместване на паркирано пътно превозно средство без значението на неговия собственик или упълномощения от него водач; 2. Относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди след извършване на преценка за всички установени по делото релевантни,обективно съществуващи конкретни обстоятелства,както и на тяхното значение,като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост,при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди,настъпили в нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 § 1 от КЗПЧОС. В отговор по чл.287 ГПК ответникът по жалбата К. Д. Г. счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на Административен съд Варна. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел,че са налице предпоставките на чл.2б ал.1 ЗОДОВ за да се ангажира солидарната отговорност на ответниците за вредите,причинени на ищеца К. Г. в резултат на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на производството по адм.дело № 3348/12г.по описа на Административен съд – Варна,което е продължило извън рамките на разумния срок - образувано е на 3.09.12г.и приключило с окончателен съдебен акт на 31.07.17г.Съдът е изложил съображения,че фактическата сложност на делото е минимална, като предмет на правния спор е била единствено преценката за законосъобразност на наложена ПАМ „преместване на ППС“ на основание чл.171 т.5 б.“б“ от ЗДвП,както и материалния интерес,тъй като жалбоподателят К.Г. е оттеглил исковата си претенция за репариране на причинени от ответника имуществени вреди в размер на 56 лв.Независимо от липсата на фактическа и правна сложност, развитието на производството се е усложнило и е продължило 4 години,10 месеца и 28 дни.Тази прекомерна продължителност се дължала на поведението на компетентните съдебни органи,които не са положили необходимите усилия за ускоряването му ,а делото е препращано между съдилищата, забавяне на насрочването и многократно оставяне на исковата молба без движение,продължителен период до постановяване на съдебните актове.Според въззивния съд основната причина за забавяне на производството е поведението на първоинстанционните съдилища – РС-Варна и АС-Варна и възникналия помежду им спор за подсъдност, довел до забавяне на производството с 2 години,2 месеца и 20 дни, - от 20.09.12г. – с прекратяване на производството от АС - Варна и изпращането му по подсъдност на РС – Варна, до 10.12.14г.,когато спорът за подсъдност е окончателно решен от петчленния състав на ВКС и ВАС.Съдът е констатирал забава и при постановяване на съдебните актове от ВАС по адм.дело № 2647/17г.и от смесения петчленен състав на ВКС и ВАС по ч.гр.дело № 30/14г.Посочено е,че срокът на произнасяне на съдилищата е превишил 3-месечния разумен срок,което обосновава извод нарушение по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС. От свидетелските показания е прието за установено,че неразумната продължителност на производството е причинила на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психо-емоционални изживявания, притеснения за развитие на производството и от неговия евентуален неблагоприятен изход, накърняване чувството му на справедливост и на доверието му в правораздавателната система. Изхождайки от критериите за справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 от ЗЗД въззивният съд е намерил,че сумата от 1000 лв е достатъчна да репарира претърпените от ищеца вреди от морален характер. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по въпроса:“ Относно разумния срок за разглеждане и решаване на делото по смисъла на чл.6 § 1 от КЗПЧОС,в производство по оспорване на наложена принудителна административна мярка по чл.171 т.5 б.“б“ ЗДвП – преместване на паркирано пътно превозно средство без значението на неговия собственик или упълномощения от него водач“. Този въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС,обективирана в решение № 72 от 18.05.17г.по гр.дело № 3619/16г.на Трето г.о, решение №66 от 2.04.15г.по гр.дело № 5813/14г.на Трето г.о.,в които е разяснено,че нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6 § 1 от ЕКЗПЧ. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧ, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б ал.2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценя съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата се получат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. От жалбоподателя не може да се изисква да сътрудничи активно за ускоряване на производство, което може да доведе до неговото осъждане, а за преценката на поведението на компетентните органи - голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството. Принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне.В решение № 306 от /18г.по гр.дело № 4482/17г.на Четвърто г.о. на ВКС е посочено,че доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор. При постановяване на решението си въззивния съд се е съобразил с посочените критерии, като е подходил конкретно към установените по делото факти и в този смисъл не се е отклонил от посочената практика. Въпросът :“ Относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди след извършване на преценка за всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 § 1 от КЗПЧОС“ също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата следва да пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на конкретното дело в разумен срок. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е отчел релевантните критерии и правните му изводи изцяло кореспондират на установената съдебна практика. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано, е въпрос по съществото на касационната жалба. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика,или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото,когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв.По поставените въпроси има трайно установена практика на ВКС,част от която е цитирана по-горе. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на Административен съд – Варна. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.