Определение № 909 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2603/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ЕАД [населено място], представлявано от изпълнителните директори И. и М., чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 27 от 24.01.2023г. по в.гр.д. № 569/2022г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 153 от 26.04.2022г по т.д.№ 115/2021г. на Окръжен съд Варна в обжалваната част, с която „ДаллБогг: Живот и Здраве“ЕАД е осъдено да заплати на Я. П. П. от [населено място] обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 4.05.2017г., причинено виновно от водача на л.а. “Фолксваген Голф“, с рег. [рег.номер на МПС], за горницата над 10 000лв. до присъдените 25 000лв., на основание чл.432 КЗ и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: В изложението към касационната си жалба, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните три въпроса, които са свързани с определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди, както следва: 1. За да е справедлив посочения размер следва ли съдът да съобрази само изчерпателно посочените в исковата молба телесни увреждания и психологически последици?, 2. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно размера на обезщетението на неимуществени вреди спрямо характера на травматичните увреждания от ПТП, длъжен ли е въззивният съд да обсъди – въз основа на въведените оплаквания – всички събрани относими доказателства и доводи на жалбоподателя, както и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи съответните норми? и 3. Следва ли мотивите на въззивния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички възражения и доводи на страните и обосновани мотиви – защо съдът счита доводите и възраженията за несъотносими? Независимо, че касаторът се позова на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, цитира и съдебна практика, съдържаща се в решения по гр.д.№ 1625/2012г., т.д.№ 121/2021г.на І т.о. и по гр.д.№ 60304/2016г., което е постановено по въпрос, касаещ приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, какъвто в настоящето изложение не е бил поставян. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Я. П. П., чрез процесуалния представител адвокат Х., с който се оспорва както допустимостта на жалбата, така и нейната основателност. Изложени са доводи и по съществото на спора. Претендира направени разноски, без да представя доказателства за реално извършване на такива. При постановяване на акта си въззивният съд е посочил, че се произнася във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, които касаят приложението на чл.52 ЗЗД. Мотивирал е извода си за справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди в конкретния случай със следните мотиви: В резултат на произшествието, на пострадалият е причинено счупване на десен глезен – долна дистална част на малкия пищял, без разместване на фрагменти, голям мекотъканен отток. Бил е с гипсова имобилизация за срок от 35 дни, изключваща възможността за движение с десния крак. Възстановяването е продължило два месеца. Ищецът е бил ученик и полученото травматично увреждане е било тежко за него. Известно време не е посещавал училище, после е трябвало баща му да го носи до училище, за да завърши учебната година. След възстановяването, се е страхувал от последващо увреждане и е прекратил тренировките си по футбол. В училище се е нуждаел от помощта на съучениците си. Психологически тежко е преживял случилото се. Депресирал се е, не е искал да излиза, живеел е със спомена от инцидента. Претърпените във физически, емоционален и психологически план болки и страдания не са били само по време на деянието, а са продължили и впоследствие. Към момента е налице пълно физическо възстановяване на възможността за движение, но не е и психологическо. В мотивите си съдът е разгледал и направеното възражение за съпричиняване, което е преценил като неоснователно, пред вид липса на проведено от страна на настоящия касатор доказване за наличие на причинна връзка между вредите и поведението на пострадалия. Според съда – са останали недоказани възраженията за допуснато от пострадалия нарушение на разпоредбите на чл.20 и чл.21, ал.1 от Закона за движение по пътищата. За недоказано е прието наличието на противоправно поведение от страна на пострадалият, който управлявайки мотоциклет не е могъл да очаква, че водачът на лекият автомобил, който е причинил ПТП - при единична плътна линия, забраняваща застъпването и пресичането, неправилно и рязко ще предприеме извършване на маневра за ляв завой /за да навлезе в крайпътен склад/, при което е последвал удар с движещият се зад него мотоциклетист. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният акт не следва да се допуска до касационно обжалване, доколкото никой от поставените въпроси /които са от значение за изхода на спора/, не може да се определи като такъв, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, съобразно указанията дадени с т.4 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото по поставените въпроси е налице многобройна, трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. По първия въпрос: Справедлив размер на обезщетението на неимуществени вреди не е този, който е съобразен само с посочените в исковата молба телесни увреждания и психологически последици, а този който е определен от съда след преценка на всички конкретно установени релевантни обстоятелства, въз основа на ангажираните по делото доказателства. Съгласно т.11 от Постановление № 4/23.12.1968г.на ППВС и последвалата практика, съдът определя дължимото обезщетение след като в мотивите си съобрази обстоятелствата, които обуславят причиняването на вредите и значението, което имат за размера, какъвто в случая е бил и подходът на въззивния съд. Вторият и третият поставени въпроси са свързани с изпълнение от страна на въззивния съд на задълженията по чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. При спор относно фактите съдът в мотивите си обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В случая въззивният съд е сторил точно това. Той е обсъдил изложените от страните доводи, установил е механизма на настъпване на произшествието (ПТП), обсъдил е възраженията, включително и относно поведението на пострадалия и затова дали е налице допуснато от него нарушение по ЗДвП и съобразно това е извел правните си изводи. Касаторът – по същество – оспорва правилността им, но подобна проверка в производството по допустимост, касационната инстанция не извършва. Не е налице и противоречие на въззивиня акт с посочените от касатора решения /гр.д.№ 1625/2012г. и т.д.№ 121/2021г.на І т.о./, доколкото те са постановени при различна фактическа обстановка и при несъвпадащи с релевантните за настоящия случай обстоятелства. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение