Определение № 2252 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1270/2025 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. Г. П., чрез адв. П. К., срещу определение № 306 от 05.03.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 87/2025 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено определение № 3081 от 07.11.2024 г., постановено по гр. д. № 4952/2024 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, за прекратяване на производството по делото и изпращане на същото по подсъдност на Административен съд – Стара Загора. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия и уточняване на петитума на исковата молба. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът при разглеждане и решаване на въпроса за подсъдността /подведомствеността/ на предявените искове, да изясни волята на ищеца като даде указания за уточняване на петитума на исковата молба?“ – сочи се противоречие с приетото в определение № 2864 от 05.10.2023 г. по ч. гр. д. № 2637/2023 г. на II г.о. на ВКС; 2/ „В кои случаи е налице „явна неподведомственост“ на спора и има ли гражданският съд ограничения да дава указания за отстраняване на нередовности или съдът следва да изясни волята на ищеца и тогава да прецени дали делото е подсъдно нему?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че жалбоподателят И. Г. П. е подал пред Районен съд – Стара Загора искова молба, озаглавена „жалба“, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, в която се твърди, че ответникът отказва да издаде на ищеца копие от личната му карта, което му е нужно за неговото пенсиониране във Франция, както и за екстрадирането му в същата държава; че ищецът моли съда да установи правото му да притежава копие от лична карта, да осъди ответника да му предостави такова, както и да му заплати сумата от 5000 лева – обезщетение за забавено издаване на копие от лична карта. От правна страна въззивният състав е приел, че на основание чл. 203, ал. 1 АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на АПК. Позовал се е и на чл. 204, ал. 4 АПК, съгласно който незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Въззивният съд е съобразил и разясненията, дадени с т. 8 от Тълкувателно постановление № 2/19.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, съгласно които делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода, са подсъдни на административните съдилища. Изложил е съображения, че дейността на администрацията на затворите при или по повод изпълнение на наказанията е свързана с упражняване на държавна принуда, като тази дейност е административна и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл. 1 ЗОДОВ. При тези мотиви въззивната инстанция е формирала извод, че съобразно посочените в исковата молба правопораждащи юридически факти, петитум и страни, то изводите на районния съд, че в случая се касае за предявен срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ иск за обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, който следва да бъде разгледан от административен съд, са правилни. Приел е, че така предявеният иск е съединен с оспорване на твърдяно неоснователно бездействие от страна на същия административен орган, поради което на основание чл. 128, т. 4 и т. 6 АПК подведомствеността на спора на гражданския съд е изключена, като претенциите на жалбоподателя следва да бъдат разгледани по реда на глава ХІ и глава XV от АПК, от Административен съд – Стара Загора. В допълнение, спрямо наведените от жалбоподателя доводи, е изтъкнал, че при явна неподведомственост на спора, каквато е констатирал в случая, гражданският съд няма законно основание да оставя исковата молба без движение и да дава указания за отстраняване на нередовности. Посочил е, че въпросите, свързани с необходимостта от конкретизация на заявените претенции, следва да бъдат разрешени от компетентния административен съд. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща – поставен от касатора правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил решаващите му правни изводи и допълнителна – някоя от посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 на горецитираното ТР обуславящият изхода на делото правен въпрос, следва да е формулиран от касатора в изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, не е в правомощията на касационния съд сам да извежда въпроса, разрешен от въззивния съд от значение за крайния изход на спора. В конкретния случай поставените от частния жалбоподател въпроси са формулирани общотеоретично и същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на жалбоподателя, че заявените от самия него искови претенции не са достатъчно конкретизирани, поради което и исковата му молба е нередовна. В случая съдът не е формирал извод за нередовност на исковата молба, а единствено в отговор на релевираните в жалбата доводи в тази насока е пояснил, че съдът, който е компетентен да разгледа исковете е този, който е компетентен да се произнесе и по редовността на сезирането. Освен това следва да се отбележи, че в случая не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото цитираното определение на ВКС, постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване, е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл. 280 ГПК, а същото е произнесено и при различна фактическа обстановка, в хипотеза на прекратяване на производството по делото, тъй като страната не е изпълнила указанията на съда за отстраняване нередовности на исковата молба, поради което е неотносимо към настоящия случай. От друга страна, наличието на съдебна практика по поставеното питане, изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното, поставените въпроси не са от естество да обусловят допускане на касационното обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,