Определение № 10952 от 13.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 10595/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ж. Докторова против определение № 9167 от 03.10.2023 г. по адм. дело № 8873/2023 г. на Върховния административен съд, с което е: 1) разделено производството по жалбата на Ж. Докторова срещу волеизявление на главен секретар на Министерския съвет, обективирано в писмо изх. № 23-00-214 от 14.07.2023 г., като в тази част делото е изпратено по подсъдност на Административен съд – Варна; 2) оставена без разглеждане жалбата на Ж. Докторова срещу мълчалив отказ на Министерския съвет на Република България за тълкуване на норма от Правилника за прилагане на Закона за социалното подпомагане; 3) прекратено производството по делото. С жалбата се изразява недоволство срещу определението, тъй като жалбоподателката е поискала тричленният състав да прогласи нищожност на отказа, обективиран в писмо на главния секретар на Министерския съвет поради материална некомпетентност. Моли да се отмени обжалваното определение. Ответникът – Министерският съвет, чрез пълномощника правен съветник А. Георгиева, в писмен отговор, представен в срока по чл. 232 от АПК, изразява становище за недопустимост на частната жалба, в частта, с която делото е изпратено по подсъдност на Административен съд – Варна и за неоснователна в останалата част. Моли за оставяне в сила на обжалваното определение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, намира частната жалба за недопустима в частта, с която се оспорва изпращането на делото по подсъдност на Административен съд – Варна. С обжалваното определение жалбата по отношение на писмото на главния секретар на Министерския съвет, на основание чл. 133, ал. 1 от АПК, е изпратена по подсъдност на Административен съд – Варна. За да достигне до този резултат, съдът е приел, че тричленният състав на Върховния административен съд не се явява компетентния по степен съд, който да разгледа и да се произнесе по въпросите, касаещи допустимостта, респ. основателността на жалбата по отношение акта (писмото) на главния секретар на Министерския съвет, тъй като съобразно изричното правило на чл. 132, ал. 2 от АПК нито според автора, нито според съдържанието му, атакуваното волеизявление не попада в някоя от хипотезите на точки от 1 до 8. При това положение е прието, че компетентен да разгледа оспорването в тази част е съответният административен съд по общото правило на чл. 133, ал. 1 от АПК, като в случая това е Административен съд – Варна. Настоящият съдебен състав счита, че атакуваното определение не подлежи на обжалване, защото не е от категорията на определенията, визирани от законодателя в чл. 229, ал. 1, т. 1 и т. 2 от АПК. В случая то не прегражда по-нататъшното развитие на съдебното производството, тъй като същото продължава пред Административен съд - Варна, а също и в АПК изрично не е предвидено за тази категория определения обжалваемост с частна жалба. Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 135, ал. 8 от АПК, съобразно която определенията, постановени по спорове за подсъдност, не подлежат на обжалване. В конкретната хипотеза, само съдът, на който е препратено делото за разглеждане, ако счита, че спорът е извън местната или родовата му подсъдност, разполага с възможността да повдигне препирня за подсъдност. Предвидената необжалваемост на актовете обхваща, както определенията на съставите по чл. 135, ал. 3 ал. 4 и ал. 5 от АПК, с които се решават повдигнатите спорове, така и актовете по чл. 135, ал. 2, ал. 6 и ал. 7 от АПК, какъвто е процесния. Предвид изложеното, на основание чл. 215, т. 4 от АПК, частната жалба срещу определение № 9167 от 03.10.2023 г. по адм. дело № 8873/2023 г. на Върховния административен съд, с което е разделено производството по жалбата на Ж. Докторова и волеизявление на главен секретар на Министерския съвет, обективирано в писмо изх. № 23-00-214 от 14.07.2023 г. е изпратено по подсъдност на Административен съд – Варна, като недопустима, следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати в тази част. Частната жалба в частта, с която се оспорва оставянето без разглеждане на жалбата на Ж. Докторова срещу мълчалив отказ на Министерския съвет на Република България за тълкуване на норма от Правилника за прилагане на Закона за социалното подпомагане и производството по делото е прекратено, е допустима, но неоснователна. В конкретния случай искането за тълкуване на чл. 10, ал. 1, т. 2 от Правилника за прилагане на Закона за социалното подпомагане (ППЗСП) е изпратено на Министерския съвет по компетентност с определение № 6070 от 07.06.2023 г. по адм. дело № 4276/2023 г. на Върховния административен съд. С обжалваното пред настоящата инстанция определение, жалбата по отношение на мълчаливия отказ е приета за недопустима, поради липса на формиран мълчалив отказ. За да достигне до този извод, тричленният състав на Върховния административен съд е приел, че извършването на задължително автентично тълкуване на нормативен акт от органа, който го е издал, има за последица създаването в правния мир на тълкувателна/и правна норма/и. Поради това и законодателят е посочил (чл. 51, ал. 2 от ЗНА), че тълкуването се обнародва, респ. разгласява по реда, по който е обнародван или разгласен тълкуваният акт, а за действието му се прилага предходния чл. 50 от ЗНА. Предвид липсата на задължение за тълкуване на нормативен акт по искане на негов адресат, съдът е обосновал извод, че липсва формиран мълчалив отказ на Министерския съвет по искането на Докторова за тълкуване на правна норма от издаден от него нормативен акт, поради което на основание чл. 159, т. 1 от АПК, жалбата е оставена без разглеждане, като недопустима, а съдебното производство е прекратено. Тези изводи на съда са правилни. Настоящият състав счита, че искането за тълкуване на чл. 10, ал. 1, т. 2 от ППЗСП, подадено на основание чл. 51 от ЗНА не представлява искане за издаване на административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, поради което не е налице мълчалив отказ по смисъла на чл. 58 от АПК. Мълчалив отказ може да има само при наличие на законова регламентация задължаваща органа да се произнесе с административен акт. ЗНА урежда реда за подготовката, издаването и прилагането на нормативните актове. Тълкуването е уредено в разпоредбите на Глава V – чл. 46 – чл. 51 от ЗНА и се отнася за тълкуване по прилагане на нормативни актове. В тези разпоредби не е предвидена възможност физически или юридически лица да искат тълкуване на нормативен акт във връзка с конкретен казус, какъвто е настоящият случай. Посочената разпоредба на чл. 51 от ЗНА не създава задължение за органа, издал акта да го тълкува, а посочва, че тълкуването на акта от органа, който го е издал е задължително за прилагане. За да е налице мълчалив отказ следва компетентният административен орган да е задължен по силата на законовата регламентация да се произнесе в предвидения срок. При липса на произнасяне е налице мълчалив отказ. Съгласно разпоредбата на чл. 58, ал. 1 от АПК непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ да се издаде актът. Мълчаливият отказ е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Същият подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, като следва да се има предвид, че не всяко бездействие на администрацията е мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК. Мълчалив отказ е налице само тогава, когато искането до административния орган се отнася до издаване на индивидуален административен акт или до отказ на административния орган да извърши или да се въздържи от определено действие, т. е. когато органът има задължение да се произнесе по направеното искане. Задължението и правомощието на административния орган трябва да е нормативно предвидено, т. е. искането за издаване на претендирания административен акт следва също да е допустимо, тъй като само тогава се засягат права и интереси на заинтересованата от издаването му страна. При липсата на задължение за произнасяне или за извършване на действие или въздържане от действие, не може да се формира и мълчалив отказ. След като това не е налице, то липсва и годен предмет на съдебно обжалване, поради което и жалбата е недопустима. С оглед изложеното, правилно тричленният състав на Върховния административен съд е приел, че липсва предмет на оспорване, поради което жалбата, с която е сезиран е недопустима в частта срещу мълчаливия отказ на Министерския съвет да тълкува чл. 10, ал. 1, т. 2 от ППЗСП, и правилно същата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Искането на ответника по частна жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява неоснователно, доколкото липсва упълномощаване за осъществяване на процесуално представителство за Министерския съвет от правен съветник А. Георгиева за настоящата инстанция. В представеното на стр. 5 от адм. дело № 8873/2023 г. на Върховния административен съд пълномощно е предвидено процесуално представителство и защита пред Комисията за защита от дискриминация, а не пред съд. По изложените съображения, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,