Определение № 50452 от 25.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1495/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 вр. ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „I.C.B.C“ S.r.o, със седалище в Република Чехия, представлявано от адв. Б. П., срещу определение № 21 от 14.01.2022г. по в.т.д. № 118/2021г. на САС, 3 състав, с което на основание чл.248 ГПК е изменено и допълнено постановеното по делото решение № 645 от 29.10.2021г. в частта за разноските, като дружеството е осъдено да заплати на „Кремио“ АД допълнително адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 820,78 лева и разноските за заплатена държавна такса по касационната жалба в размер на 722,22 лева. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е постановено при съществено процесуално нарушение, тъй като, противно на приетото от въззивния съд, не му е бил връчен препис от искането на насрещната страна „Кремио“ АД за изменение на решението в частта за разноските и по този начин е било накърнено правото му на защита. Поради това намира, че обжалваното определение следва да бъде обезсилено и да му бъде дадена възможност да вземе становище по направеното искане. Твърди още, че ищецът е завел неоснователно установителен иск в противоречие с действащото европейско право и едва след изрично постановеното от състава на ВКС е изменил иска си в осъдителен, въпреки че правото му е преклудирано. С оглед на това намира за недопустимо да бъде уважено искането му за присъждане на разноски за първа инстанция въпреки неправилното предявяване на исковата претенция, наложило последващите правни действия по обжалване. Ответникът „Кремио“ ЕАД оспорва частната жалба. Намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поддържа, че дори и да е допуснато процесуално нарушение, то не се е отразило на решаващите изводи на съда. Сочи още, че при наличие на противоречива съдебна практика и разрешаване на въпроса относно характера на иска по чл.626 ГПК в хода на процеса не може да се говори за неправилно предявен иск, но дори и да е било така, посоченото обстоятелство няма отношение към присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в съответната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Предмет на обжалване е постановено от въззивния съд определение по чл.248 ГПК, поради което частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК и произнасянето по нея не е предпоставено от обосноваване на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че с решението си, след отмяна на първоинстанционното решение, е уважил предявените искове за сумата 21 809,78 евро, равностойни на 42 656.22 лева, като ги е отхвърлил за разликата до пълния предявен размер от 27 488.80 евро, равностойни на 53 763.42 лева. Приел е, че с оглед изхода на спора и представените доказателства за действително заплащане на адвокатско възнаграждение по водене на делото пред първата инстанция в общ размер на 3606 лева, дължимата на ищеца част от него съразмерно на уважените искове възлиза на 2861 лева. С оглед на това е присъдил на ищеца разликата между тази сума и присъдената с решението сума от 2040.22 лева, възлизаща на 820.78 лева. Констатирал е още, че с решението си е пропуснал да се произнесе по присъждане на държавната такса, заплатена от молителя в касационното производство. Изложил е съображения, че доколкото с отмененото въззивно решение първоинстанционното решение е било обезсилено изцяло, на ищеца следва да бъде присъдена част от заплатената по касационната жалба срещу него държавна такса, вкл. и тази за произнасяне по допускането на касационно обжалване, в общ размер от 910.29 лева, възлизаща на 722.22 лева. Обжалваното определение е правилно. Действително при разглеждане на подадената от „Кремио“ ЕАД молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските въззивния съд е допуснал процесуално нарушение, като не е връчил на ответника „I.C.B.C“ S.r.o препис от нея за изразяване на становище. Това нарушение обаче не е основание за отмяна на постановеното определение, тъй като ответникът разполага с възможността да релевира възраженията си срещу направеното искане с частната жалба срещу определението. Съгласно ТР № 6 от 15.01.2019г. по т.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Възможността делото да бъде попълвано с нови факти и доказателства пред въззивната инстанция без ограничения е основен белег на пълното (същинско) въззивно обжалване, позволяващо да бъдат коригирани не само грешките, допуснати от съда, но и тези, допуснати от страните. Поради това в производството по чл.274, ал.2 ГПК по обжалване на постановеното от въззивния съд определение по чл.248 ГПК частният жалбоподател може да реализира защитата си срещу направеното искане, като съдът е длъжен служебно да провери всички правно релевантни факти, да прецени събраните доказателства и да разреши въпросите, включени в предмета на производството. Настоящият състав, като съобразява изхода на спора, намира, че на ищеца „Кремио“ ЕАД следва да бъдат присъдени направените в първоинстанционното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от иска. Тъй като заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е в размер на 3606 лева, при уважени до общ размер 21 809,78 лева искове и обща цена на същите 27 488,80 лева следва да му се присъдят разноски в размер на 2 861,02 лева, в какъвто смисъл е и обжалваното определение. На основание чл. 294, ал.2 вр. чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъде присъдена и част от заплатената за касационната инстанция държавна такса в общ размер 909,10 лева съобразно уважената част от иска, какъвто е и изводът на въззивния съд. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че на ищеца не следва да се присъждат разноски поради първоначалното предявяване с исковата молба на установителен, вместо на осъдителен иск, наложило разглеждането на делото от ВКС. Действително с исковата си молба ищецът е предявил установителни искове, като с оглед дадените с решение № 129 от 02.02.2021г. по т.д. № 2697/2019г. на ВКС, ТК, I т.о. указания при второто разглеждане на делото във въззивната инстанция е отстранил констатираната нередовност на исковата молба и е уточнил, че предявените искове са осъдителни. Независимо от това, с оглед основателността на предявените искове, уточнени съобразно предвидената в ГПК процедура по отстраняване на нередовност на исковата молба, и съгласно чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право да претендира от ответника направените по делото разноски. По изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,