Определение № 1833 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4312/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. В. С. против решение № 535 от 28.04.2022 г. по гр.д.№ 3038/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 261686 от 10.06.2021 г. по гр. дело № 4209/2019 на РС – Пловдив. С последното е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор 56784.524.4 по КК на [населено място], находящ се на [улица], с площ от 254 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, с номер по предходен план: имот пл. № 4 от кв. 1 (330а-стар), за който е отреден парцел X.-4, ведно с построените в него жилищна сграда с идентификатор 56784.524.4. 1, със застроена площ от 98 кв.м ., на два етажа и сграда с идентификатор 56784.524.4. 2, на един етаж, със застроена площ от 18 кв.м ., с предназначение: хангар, депо, гараж, между: „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] - с квота 57/120, касатора Д. В. С. - с квота 40/120, М. В. Д. – с квота 5/120 ид.ч. А. В. М. – 5/120 ид.ч., С. К. Й. – 5/120 ид.ч. М. К. П. – 5/120 ид.ч. „БУДАС БАР“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] – 1/120 ид.ч. „МЕГАСТРОЙ 77“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] – 1/120 ид.ч. и „АКВА БЕЛЛА“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] – 1/120 ид.ч. Отхвърлен е искът за делба на същия имот по отношение на Л. В. Г., П. К. Й. и Ю. С. М.. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 79 ЗС, защото не е взето предвид извършеното неформално разпределение на обектите в делбения имот и с чл. 76 ЗН по отношение на три от сделките. Твърди се очевидна неправилност на решението относно изводите за липса на еквивалентност на договора за продажба на наследство и двата договора от 2018 г., и нарушение на процесуалните правила поради приетото от съда, че възражението за липса на еквивалентност е заявено след преклузията, като не е съобразено по-късното конституиране и на другата страна по тези сделки. Моли да се допусне касационно обжалване и да се отхвърли иска за делба по отношение на втория етаж от двуетажната жилищна сграда и Ѕ ид.ч. от дворното място и да се допусне делба на първия етаж, ведно с Ѕ ид.ч. от дворното място само между наследниците. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК, които ще се разгледат по-долу.. Ответниците по касация Л. В. Г., П. К. Й. и Ю. С. М. оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като въззивното решение не противоречи на съдебната практика на ВКС и не е очевидно неправилно. „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като по първия въпрос не е налице противоречие със съдебната практика, по втория – не е посочена съдебна практика, на която въззивното решение противоречи, а по третия въпрос, съдът правилно е приложил чл. 76 ЗН и определил квотите на съделителите, а основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК не е налице, защото нито една от хипотезите на този текст не се установява от мотивите на решението. М. В. Д., С. К. Й. и М. К. П. молят да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по наведените основания в изложението. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С н.а. № 122, том 7, дело № 1183/22.08.1930 г. В. Д. С. купува дворно место в [населено място], идентично с процесния ПИ с идентификатор 56784.524.4, в което са построени сграда с идентификатор 56784.524.4. 1, със застроена площ от 98 кв.м ., на два етажа и сграда с идентификатор 56784.524.4. 2, със застроена площ от 18 кв.м ., използвана за гараж. Безспорно е, че втория етаж съставлява самостоятелно жилище, а на първия етаж има самостоятелно жилище и магазин. В. Д. С. е починал на 14.11.1955 г. и е оставил за свои наследници преживяла съпруга М. Г. С. и низходящи - касаторът Д., ответницата Л. и М., починала на 31.07.2012 г., наследена от четирите си деца Ю., П., В. и К.. Преживялата съпруга е починала на 04.05.1989 г. и е оставила същите наследници. Синът В. е починал на 29.05.2015 г. и е оставил за свои наследници съделителите М. В. Д. и А. В. М.. Синът К. е починал на 01.02.2010 г. и е оставил за свои наследници съделителите С. К. Й. и М. К. П.. Със Заповед № СД-99/12.04.1986 г. на основание чл. 95 ЗТСУ /отм./ е отчужден имот пл. № 4 в кв. 330 за строителството на хотел от наследниците на В. С., но от писмо от 24.07.1990 г. до Д. С. се установява, че поради невъзможност да се осъществи строителството, е издадена заповед за отмяна на отчуждаването на имота. Със заповед от 05.06.1892 г. е отменено отчуждаването и на магазина, разположен в югоизточната част на жилищната сграда, който е с отделен вход, ведно с 3/10 ид.ч. от дворното място. По делото е представен договор от 15.11.1986 г., сключен между М. С. и сина й Д. В. С., по силата на който тя се е задължила да заплати на сина си сумата от 5642 лв. срещу задължението на последния да поеме цялостната издръжка и гледане до края на живота й. В договора се отбелязва, че посочената сума представлява стойността на отчуждения от М. С. процесен имот. Уговорено е, че в случай, че заповедта за отчуждаване бъде отменена по реда на чл. 109 ЗТСУ, тя се задължава в срок от един месец от влизането в сила на отмяната да прехвърли на сина си имота по нотариален ред, чрез договор за издръжка и гледане, както и че при настъпване на горното условие договора следва да се счита за предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. На 12.09.2017 г. е сключен договор за продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД с нотариална заверка на подписите на страните и вписан, с който П. К. Й., като наследник на майка си М. В. С. е продал на „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД цялото си наследство като съвкупност от права и задължения, останало му от нея за сумата 9500 лв. Синът на М. С., Ю. С. М. е прехвърлил на същото дружество своите 1/12 ид.ч. от дворното място жилищната сграда и гаража с н.а. № 123,т.ІІІ/ 02.08.2018 г. за сумата 2450 лв., при данъчна оценка 7269 лв. Дъщерята на общия наследодател Л. В. Г. е продала с н.а. № 123,т.ІІІ/ 02.08.2018 г. на същото дружество своята 1/3 ид.ч. от дворното место и от двете процесни сгради, придобити по наследство от двамата родители за сумата 9800 лв. при данъчна оценка на тази част 30279 лв. С три сделки по н.а. № 10, № 11 и № 12 и трите от 04.10.2018 г. „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД е дарило на „БУДАС БАР“ ЕООД, „МЕГАСТРОЙ 77“ ЕООД и „АКВА БЕЛЛА“ ЕООД по 1/120 ид.ч. По делото е установено, че през 2015 г., 2016 г. и 2017 г. касаторът е декларирал придобит доход от наем или от друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество в размер на 2400 лв., като платец по този доход е посочено „ГЛОБАЛ ГАРАНТ“ О.. Представени са нотариални покани от „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД до касатора Д. С. от 09.11.2017 г. и от 19.09.2018 г., с които той е уведомен за закупуването на идеални части от процесните имоти, поканен е за провеждане на преговори за доброволна делба, заявено е и искане за заплащане на съответна част от получените от имота граждански плодове за период от 5 години преди 12.09.2017 г., както и за осигуряване на възможност дружеството да ползва имотите според правата му, съгласно чл. 31 ЗС. В писмения отговор от 09.11.2017 г. С. е посочил, че никой от съсобствениците не е препятстван да ползва имота съобразно правата му, че реалното ползване на имота е разпределено между съсобствениците и всеки ползва в рамките на правата си, както и че той ползва имота в рамките на полагащата му се 1/3 ид.ч. и не разполага с достъп до другите обекти. Видно от протокол от 24.11.2017 г., представител на С. е предала на адвокат Д., представляващ ищцовото дружество „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД един брой ключ от входната врата на сграда с идентификатор 56784.524.4.1. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че през м. септември 2017 г. П. Й. е продал своята част от наследството, оставено му от майка му за сумата 9500 лв., в част от която си купил хладилник, косачка и резачка, а друга част разходил за да подържа гробовете на свои близки. Св.М. А. установява, че за имота имало отчуждаване, но той се ползвал от Д. и сестрите му и майка им, като между тях е имало уговорка Д. и майка му да живеят на втория етаж. Сестрата М. починала, а другата сестра живеела на друго место. За кратко дъщерята на една от сестрите ползвала магазина, но след това го ползвала някаква фирма. Според показанията на св. М. М., на първия етаж живеела М. поне от 1997 г. до смъртта си 2012 г., а от магазина Д. получавал наем, който разпределял на три части между него и сестрите му, а на втория етаж живеел Д. със семейството си и майка му докато била жива. В същия смисъл са и показанията на св. Т. С. – съпруга на касатора. Въззивната инстанция е приела, че е неоснователно възражението на Д. С. за придобивна давност по отношение на втория етаж от къщата и Ѕ ид.ч. от дворното място, тъй като не е доказано, че е извършена между него, майка му и двете му сестри неформална делба през 1986 г., че не е извършил действия, чрез които да демонстрира намерение за своене частите на останалите съсобственици като недопускане на останалите сънаследници в имота, което да е достигнало до знанието им, намерение като владелец да се разпореди с имота само в своя полза или такова ползване на имота, което ясно показва, че изключва владението на останалите наследници. Мотивирал се е с това, че през 1986 г. имота е отчужден и е бил държавна собственост до 1990 г., а магазина и 3/10 ид.ч. от дворното место са били държавни от преди това и до 1992 г. Установено е, че Д. С. с майка си и семейството си е живял на втория етаж, сестра му М. е живяла на първия етаж, а сестра му Л. е живяла на друг адрес. След реституцията на магазина, наемите от него са разпределяни, което е в разрез с твърдените уговорки от неформалната делба. Затова съдът е приел, че се касае по-скоро за разпределение на ползването, в какъвто смисъл е и отговора на нот. показа, даден от Д. С.. Съдът е приел, че е неотносимо към настоящия спор Решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, І г. о., защото то е посоченото при различна фактическа обстановка от тази по настоящия спор, по който не е налице хипотеза, при която всеки от наследниците да е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект от наследственото имущество със знанието и при взаимно отсъствие на противопоставяне, поради което не може да се приеме, че не са необходими други активни фактически действия, освен ползването, за превръщането на държането на чуждите идеални части във владение. За неоснователни са приети възраженията по чл. 76 ЗН, защото тази норма не се прилага за продажба на наследство и при прехвърляне на съсобственици, какъвто е случая по делото – след договора за продажба на наследство, „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД е станало съсобственик през 1917 г. и като такова е придобило идеалните части по двата договора от 2018 г. По отношение на възражението за нищожност на договора за продажба на наследство и на двата договора от 2018 г. поради противоречие с добрите нрави поради нееквивалетност на насрещните престации, съдът е приел, че то е преклудирано, съгл. чл. 342 ГПК тъй като с това възражение се оспорва правото на съделител да участва в делбата и размера на квотата, а то е заявено след първото по делото съдебна заседание. Въпреки това, въззивната инстанция е изложила и съображения за неоснователността му, като е посочила, че нищожни като противни на морала се приемат сделки, в които нееквивалентността на престациите е толкова съществена, че практически е сведена до липса на престация. В случая е налице разлики между пазарната цена на продаваните с атакуваните сделки имоти и продажната им цена, но те сами по себе си не са от естество да обосноват този най-тежък порок на сделката, защото съдържанието на договора се определя свободно от страните. Съдът е посочил, че продажбата на вещ на цена по-ниска от пазарната не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност, освен ако самите обстоятелства, при която е сключена сделката, са в противоречие с морала – едната страна се е възползвала от лекомислието, неопитността, икономическата или физическа зависимост на другата страна от нея или от трети лица, а данни по делото за подобно поведение на някоя от страните няма. За този извод се е позовал на Решение № 128 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2017 г., I г. о., ГК, По отношение на договора за продажба на наследство е посочено, и това, че той има алеаторен характер и при сключването му купувачът поема риск относно обема на наследството, включващо права и задължения. Основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се твърди по три материално правни въпроси: Първият въпрос е „в достатъчна степен ли са изявени между съсобствениците действията на своене от съсобственик при наличие на установено трайно, непрекъснато и необезпокоявано повече от десет години разпределение на ползване на отделни обекти от жилищна сграда, което всички съсобственици /сънаследници спазват без възражение или е необходима изявя и на действия на недопускане, заключване, преустановяване достъпа на другите съсобственици и инициране на спорове, кавги и скандали и други враждебни отношения“. По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, І г. о. и Определение № 60262/10.06.2021 г. по гр.д.№ 1373/2021 г. на ВКС, ІІ гр.о. Първият акт е постановен по чл. 299 ГПК, но втория е определение по чл. 288 ГПК, което не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. С цитираното решение е прието следното: “Превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт /макар, че може да съществува и такъв/. Фактическото разделяне на наследствените /съсобствените/ имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал.3 или чл. 31, ал.2 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. /В този смисъл са мотивите към т.1 от ПП-6-74/. Това е така, защото тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. При съчетаното им проявление, те установяват признаците на владението, защото са явни – възприемат се от съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Когато се упражняват в продължение на период от 10 години, предпоставките на придобивната давност, визирани в чл. 79 ЗС са реализирани. Противопоставянето и оспорването на начина на разпределение след изтичане на придобивната давност е без значение, тъй като позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобиването по давност – ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Не е необходимо отношенията между съсобствениците или сънаследниците, /които често са близки роднини/ да са се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането на идеалните части на другите във владение за себе си. Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Заключването на имота и преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него може да бъде действие на отблъскване на владението, но това не изключва възможността съсобствениците фактически да са разпределили съсобствените имоти и всеки да е започнал да владее за себе си имота, който фактически му е разпределен без кавги и разправии между тях. Сам по себе си факта на добри или лоши отношения между съсобствениците е без значение за факта на владение и не е основание по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността. Без значение са и фактите, съставляващи основания за спиране и прекъсване на давността, посочени в тези текстове, които са се проявили след изтичане на срока на придобивната давност, когато правото на собственост вече е придобито.“. В настоящия случай не се установява разпределение на обектите между съсобствениците, защото само касатора е получил самостоятелен обект, а двете му сестри са получили общо първия етаж. Майката на касатора е останала да живее със сина си, евентуално да ползва имота заедно с него. Дори да е имало подобна уговорка, то след това е имало отчуждаване, а докато имота е бил държавен /в периода 1986-1990 г., а магазина – до 1992 г./ по отношение на него е действала забраната за придобиване по давност, което е пречка и за формиране на намерение за своене. След отмяна на отчуждаването през 1990 г. и на магазина през 1992 г. се установява съвместно ползване на магазина чрез получаване на наеми от него от всички съсобственици, което сочи на реализиране на правото им по чл. 30, ал.3 ЗС. Жилищната част на първия етаж е ползвана от сестрата М. С. най-рано от 1997 г. до смъртта й през 2012 г., но след това не е ползвана от никого. В отговора на нот. покана, Д. С. в съответствие с тези отношения е посочил, че се касае за разпределение на ползването и че всеки съсобственик ползва съобразно дела си. При установената фактическа обстановка по настоящия спор не се констатира противоречие с цитираното решение, по което отговора на правният въпрос предпоставя друга, различна фактическа обстановка. По настоящият спор е установено ползване на втория етаж от Д. С. заедно с майка му, която се е задължила да му прехвърли при отмяна на отчуждаването своята идеална част, /но не е сторила това, защото е починала преди отмяна на отчуждаването, а Д. С. не е поискал обявяване на договора от 1986 г. за окончателен/. Поетото задължение от майката да прехвърли имота ако се отмени отчуждаването сочи на това, че тя е продължила да се счита собственик на идеална част от целия имот до отчуждаването и опровергава тезата за разпределение на обектите на собственост в дворното място. В настоящия казус няма разпределено ползване на всички съсобствени обекти, стопанисването им индивидуално от съсобствениците без реализиране права на съсобственик по чл. 30, ал.3 и чл. 31 ЗС, а напротив, не се установява разпределение на всички обекти между всички сънаследници, получавани са добиви от един от обектите от всички съсобственици, дъщерята на една от съсобствениците е ползвала самостоятелно магазина за кратък период от време, някои от съсобствениците са извършили разпоредителни действия с идеалната си част от целия имот, а касаторът е предоставил ключ от входната врата на къщата на пълномощник на ищцовото дружество, какъвто явно прехвърлителите му не са му предали. /Магазина има отделен вход/ Така поради това, че отговора в цитираното решение е свързан с друга хипотеза, различна от фактическата обстановка по настоящия спор, не е налице противоречие с това решение, поради което не се допуска касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Вторият въпрос - каква е правната природа и времево действие на престацията, за която се е задължила М. Г. С. към касатора с договора от 15.11.1986 г. не е правен а изисква преценка на доказателство по спора, каквато дейност не може да се извършва във фазата по селекция на касационната жалба. С този договор се прехвърля сума пари срещу задължение за издръжка и гледане, а при сбъдване на определено условия /отмяна на отчуждаването/ и предварителен договор за сключване на окончателен алеаторен договор, какъвто не е сключен, а не е поискано и обявяването му за окончателен по отношение на останалите наследници на майката. Договорът не съдържа клауза за предаване на владението. Въпросът за правната природа на такъв вид договор за настоящото делбено производство със заявено възражение за придобивна давност от поемателя няма самостоятелно значение за изхода от спора предвид останалите установени факти с гласните и писмените доказателства, включително и разменените нот. покани и отговор. Поради тези съображения, по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Следва да се посочи, че по него не е представена и съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи, а не е обосновано и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Третия въпрос е: „Имат ли транслативен ефект прехвърлителните разпореждания на сънаследниците П. К. Й. и Ю. С. М. в полза на „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“. Твърди се противоречие с Решение № 60094 от 02.11.2021 г. по гр.д.№ 3822/2020 г. на І гр.о. в частта, с която при отговора на правният въпрос е посочено: „Правно невъзможно е да е налице частична относителна недействителност на договор на основание чл. 76 ЗН – само по отношение на частта, която е било възможно да се прехвърли с договора. По аргумент от разясненията в ТР № 1 от 19.05.2004 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, правен интерес от иска по чл. 76 ЗН е налице, когато при уважаването му ще е възможно делбата да бъде извършена само между наследниците без участието на приобретателя по относително недействителната сделка. /В този смисъл – Решение № 95 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6322/2007 г., IV г. о., Решение № 60086 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3610/2020 г., II г. о./ Оспорването на акта на разпореждане на основание чл. 76 ЗН означава искане за връщане на имота в делбената маса изцяло, включително и ако сънаследника се е разпоредил с по-голяма част от тази, която е придобил по наследство“. Тази част от отговора касае последиците при установена относителна недействителност по чл. 76 ЗН. В отговора на правния въпрос в същото решение, в съответствие с приетото в т.3 от ТР № 72/1985г. на ОСГК на ВС е посочено, нормата на чл. 76 от ЗН не се прилага когато разпореждането изчерпва цялото наследство като съвкупност от права и задължения или ако обема на наследството се изчерпва само с прехвърлената вещ, респективно с прехвърлените вещи и е прехвърлена възмездно цялата наследствена квота, защото този акт на разпореждане съставлява продажба на наследството по смисъла на чл. 212 от ЗЗД. /Тази точка не е обявена за изгубила силата си с ТР № 1/2004г. на ОСГК на ВКС/. Според трайно установената съдебна практика на основание чл. 76 ЗН не са относително недействителни и сделките ако всички сънаследници са се разпоредили с наследствените си части от вещта, или разпореждането е извършено помежду им. Разпоредбата на чл. 76 ЗН визира само разпореждане с вещни права, придобити по наследство, а не се прилага и по отношение на права, които прехвърлителката притежава на друго основание. / ТР № 1/2004г. на ОСГК на ВКС, Решение № 228 от 20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 45/2011 г., II г. о., Решение № 187 от 20.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 696/2011 г., I г. о./ Поради това, че по отношение на първата сделка от 2017 г. – договора за продажба на наследство не се прилага чл. 76 ЗН, а следващите две сделки от 2018 г. са на наследници със лице, което е придобило идеална част от имота по силата на договора за продажба на наследство, нормата на чл. 76 ЗН не се прилага и за сделките от 2018 г. и формулираният въпрос по приложението на този тест не определя изхода от спора. Отделно от това приетото от съда не е в противоречие със съдебната практика, защото съдът не е приел, че частично трябва да се приложи чл. 76 ЗН, а е отрекъл приложението на тази норма към сделките от 2017 и 2018 г. в съответствие със съдебната практика. Така поради липса на общото и допълнителното основание за допускане до касация по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Очевидна неправилност се твърди защото неправилно са определени квотите, като това твърдение се свързва с неуважаването на възражението по чл. 76 ЗС по отношение на сделките от 2017 г. и 2018 г. и неуважаване на възражението за нееквивалентност. Предвид изложеното, че чл. 76 ЗН е приложен съобразно съдебната практика, не е налице очевидна неправилност поради неправилно определяне на квотите поради неправилно прилагане на чл. 76 ЗН. Очевидна неправилност се твърди и предвид приетото от съда, че възражението за нееквивалентност на престациите е заявено след преклузивния срок, като не е съобразено, че другата страна по всяка от сделките е конституирана след първото по делото съдебно заседание. Това не кореспондира на даните по делото. Л. В. Г., П. К. Й. и Ю. С. М. са конституирани с определение от 04.11.2019 г. Доклада по делото е изготвен с определение от 18.02.2020 г. Първото съдебно заседание е проведено на 24.06.2020 г., а второто – на 13.07.2020 г. В с.з. на 30.09.2020 г. пълномощникът на касатора е направил възражение за липса на еквивалетнтост в сделките от 2017 г. – продажба на наследство и двете сделки от 2018 г. Поради възражение за настъпила преклузия, а и оспорване по същество от страните по сделката, адв. Б. е заявила, че това възражение е свързано с квотите на съделителите, а и в твърдението за това, че продажбата на наследство прикрива дарение се включва и това, че престациите са нееквивалентни. Предвид изложените данни от делото, Л. В. Г., П. К. Й. и Ю. С. М. са конституирани преди първото по делото съдебно заседание, а двете възражения – първото, че договора за продажбата на наследство прикрива дарение, какъвто договор е нищожен, защото наследството е съвкупност от права и задължения, а задължения не могат да се дарят, и второто – че сделката от 2017 г. и следващите две от 2018 г. са нищожни поради противоречие с добрите нрави поради липса на еквивалетност са различни. Всяко от тях има различно основание в закона и едното не поглъща другото. Така заявеното фактическо основание за очевидна неправилност не е налице, видно от данните по делото. Отделно от изложеното, съдът е обсъдил това възражение въпреки, че е заявено след преклузивния срок, но го е преценил за неоснователно. Съображенията на съда за това кореспондират на съдебната практика: В Решение № 615 от 15.10.2010 г. гр.д. №1208/2009 г., ІІІ гр.о. изключително голямата разлика в престациите /двадесет и над двадесет пъти по - ниска цена/ е определена като критерии за нищожност на това основание В Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 4277 / 2008 г. на І гр.о.. на ВКС, съдът посочил, че следва да се съобразява свободата на договарянето в рамките на приложимите към правоотношението законови разпоредби и добрите нрави, като законодателят допуска цената на недвижимия имот да бъде по-ниска от данъчната оценка /по аргумент от уредбата в ЗМДТ/, което предполага известна нееквивалентност на насрещните престации по волята и преценката на страните, но при явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. В решение № 24/09.02.2016 по гр.д.№ 2419/2015 г. ІІІ гр.о., ВКС са определени степените на нееквивалентност и пороците, до които може да доведе всяка от тях. В това решение е посочено това, което е приел и въззивният съд, че „значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Когато престацията не е толкова незначителна, сделка би могло да е унищожаема на основание чл. 33 ЗЗД, като сключена поради крайна нужда при явно неизгодни условия.“ Подобно основание за унищожаемост на сделката не са заявили страните по нея, които участват в производството. Предвид изложеното, поради това, че твърденията за процесуални нарушения, водещи до очевидна неправилност не кореспондират на данните по делото и на мотивите на обжалваното решение, а приетото в него е в съответствие със съдебната практика, не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Ответниците по касация Л. В. Г., П. К. Й., Ю. С. М. и „ВИЕЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД претендират разноски, но не доказват да са направили такива пред настоящата инстанция. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение