Определение № 199 от 20.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1425/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 410/29.11.2023 г. по в. гр. д. № 88/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 260020/12.10.2022 г. по гр. д. № 1320/2020 г. на Районния съд - Пещера, с което е отхвърлен предявеният от П. Г. Н. и Т. С. Начева срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, иск за приемане за установено, че ответната страна не е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски в размер на 2 371,00 лева, а по сметка на районния съд - 70,00 лева, съставляващи доплащане за възнаграждение на вещо лице; решението е постановено при участието на трети лица - помагачи на страната на ищците В. Л. В., Т. И. В. и Д. Н. Говедарска.

Касационна жалба срещу въззивното решение с оплаквания за неправилност - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, са подали ищците П. Г. Н. и Т. С. Начева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

1. Следва ли държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, като ответник по предявения отрицателен установителен иск, при осъществяване на пълно и главно доказване да противопостави на ищците всички основания, по силата на които държавата е придобила правото на собственост върху процесния имот, в т. ч. да индивидуализира претендираната част от ПИ с идентификатор [№].

Касаторите са обосновали този въпрос с довода, че по делото няма доказателства процесният имот - част от ПИ с идентификатор [№]9, да е собственост на държавата, а върху скиците, представени по делото, Службата по ГКК - П. е отбелязала, че държавата не притежава идеални части и че целият имот има за собственик П. Н. с ид. ч. 1:1. Сочат, че не са представени доказателства за индивидуализацията на частта от ПИ с идентификатор [№], претендирана от държавата; тази част не е индивидуализирана и от експертизата по гр. д. № 38/2011 г., както и от двете експертизи, приети от първоинстанционния съд, а твърденията, че процесният имот бил гора-балталък, не съставлявали такава индивидуализация; дори да се приеме, че процесният имот е част от ПИ с идентификатор [№], не е установено да е извършена делба по реда на чл. 66 ППЗДС вр. чл. 36 ЗС.

2. Допустим ли е косвен съдебен контрол върху влязлото в сила решение № 2300А/18.05.2005 г. на ОСЗГ - Б. с приложена към него скица и удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ, постановено по влязлото в сила решение на Районен съд - Пещера на основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ.

Според касаторите неправилно решаващият съд е приел, че решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ не препятства косвения съдебен контрол по смисъла на ТР № 5/14.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, в което не се посочвало, че то има приложение само по отношение на решенията по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Позовават се на частта от мотивите към ТР № 2/25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВКС, в която се посочва: „Възможно е искът по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ да има за предмет установяване правото на собственост“, като добавят, че този предмет се припокрива с предмета на жалбата по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ при постановен отказ за възстановяване поради недоказано право на собственост на заявителя преди внасянето му в ТКЗС, и считат, че в настоящия случай с влязлото в сила решение по гр. д. № 364/2004 г. е установено, че ищците са собственици на процесния имот и имат право да им бъде възстановена собствеността.

3. Допустимо ли е урбанизирана територия да се възприема като част от държавния горски фонд.

Като се позовават на определението „гора“ по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за горите от 1958 г. (отм.), касаторите сочат, че в противоречие с посочената разпоредба въззивният съд е приел, че е допустимо урбанизирана територия, каквато е селищното образувание „Дълбок дол-Цигов чарк-Конрастената“ при язовир „Б.“, да съставлява горски фонд, като изцяло погрешно било становището на съда, че поради липса на осъществена процедура за промяна на предназначението посоченото образувание е горски фонд.

Като подвъпрос е поставено питането: Може ли да се прилагат разпоредбите на Закона за горите (ЗГ) от 1997 г. за урбанизирани територии с утвърдени РЗП и ОГП, влязъл в сила на 29.12.1997 г., т. е. допустимо ли е обратно действие на законовите норми на чл. 14-14г ЗГ от 1997 г. по отношение на процесната урбанизирана територия с утвърден ОГП през 1973 г. и утвърдени кадастрални, застроителни и регулационни планове през 1980 г., одобрени съгласно действащото законодателство в този период за устройство на територията по ЗТСУ.

Въпросът е обоснован с тезата на касаторите, че въззивният съд е нарушил забраната за обратно действие на законовите норми - в случая на ЗГ от 1997 г. (отм.), както и не е направил разлика между липсата на административна процедура по чл. 14-14г ЗГ от 1997 г. (отм.) за промяна на предназначението на част от горския фонд от гора в урбанизирана територия и реално променено предназначение на територията, тъй като не можело вече урбанизирана територия да се променя последващо в гора.

4. Има ли обвързваща сила диспозитивът на влязлото в сила решение на Районния съд - Пещера по гр. д. № 364/2004 г., с което е признато на праводателите на ищците правото на собственост и правото на възстановяване на собствеността върху процесния имот, за решаващия състав на ПРС, постановил решението по гр. д. № 1320/2020 г., и за въззивния съд, постановил обжалваното решение по гр. д. № 88/2023 г.

Касаторите твърдят, че въззивният съд е пренебрегнал задължителната за съдилищата сила на влезлите в сила съдебни решения, в случая на влязлото в сила решение по гр. д. № 364/2004 г., с което е установено, че процесният имот е земеделска земя, съставляваща културен вид ливада, собственост на Н. П. - наследодател на праводателите на ищците, на които е възстановено правото на собственост с решение на ОСЗГ- Б. № 2300А/18.05.2005 г.

5. Допустимо ли е решаващият съд да пренебрегне доказателствената сила на официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, който е представен като писмено доказателство с исковата молба и е приет от съда.

Според касаторите това е писмо № 450/12.04.2013 г. на директора на ГС - Р. до ищеца П. Н., според което процесният имот не попада в територията на държавния горски фонд, стопанисван от посоченото горско стопанство.

Като подвъпрос е формулирано питането: Допустимо ли е да се изключи от доказателствения материал СГЕ на вещото лице Е. М., към която е приложена скица и описание на отразените в нея имоти, попадащи в ГФ, и същите са приети като неразделна част от диспозитива на решението по гр. д. № 38/2011 г., приподписани от съдебните състави на ПРС и ПОС.

Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като към изложението прилагат копия от ТР № 2/25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВС и ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.

От ответника по касация - ответник по делото, представляван в производството пред ВКС от Й. Х. - гл. юрк. на Регионалната дирекция по горите - П., е постъпил писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. От третите лица-помагачи не е постъпил писмен отговор.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

За да приеме, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустим, а исковата молба е редовна, въззивният съд се е позовал на влязлото в сила определение № 278/17.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 363/2023 г. на Апелативния съд - П.. Исковата претенция е приета за допустима, доколкото с уточненията на иска се твърди, че държавата е призната за собственик на част с площ от 4 093 кв. м. от ПИ с идентификатор 02837.503.369, въз основа на което е инициирала промяна на кадастралната карта и обособяването на посочената част в самостоятелен поземлен имот с идентификатор [№]. Съдебното признание на правото на собственост и последвалите действия обосновават наличието на правен спор, с които реално са засегнати правата на ищците.

По делото е установено, че с влязло в сила решение № 127/09.12.2004 г. по гр. д. № 364/2004 г. на Районния съд - Пещера, в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, е признато правото на наследниците на Н. П. - Л. Д. П., П. Н. П. и Д. Н. П., да възстановят правото си върху ливада от 5,190 дка, находяща се в местността „Цигов чарк“ в землището на [населено място], при посочени съседи. Въз основа на това решение е постановено решение № 2300А/18.05.2005 г. на ОСЗГ - Б., с което е възстановено правото на собственост на наследниците на П. върху ливада от 4,756 дка, седма категория, по кадастрален план от 1980 г. в населено място на курорт „Язовир Б.“, местността „Цигов чарк“, и попадащ в кв. 23, УПИ [№]-Индивидуално и обществено вилно застрояване, с пл. № 1901.

Впоследствие посочените наследници на П. са се снабдили с н. а. № 52, том VI, рег. № 9132, н. д. № 929/09.11.2005 г., а с н. а. № 65, том VI, рег. № 7206, н. д. № 372/11.11.2005 г. Л. Д. П. и П. Н. П. са продали на Д. Н. Говедарска 1/6 ид. ч., а на В. Л. В. - 3/6 ид. ч. от имота.

Ищците, сега касатори, са придобили имота в режим на съпружеска имуществена общност, чрез договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 134, том IV, рег. № 5555, н. д. № 675/26.06.2008 г., с В. Л. В., Т. И. В., Д. Н. Говедарска и А. Д. Говедарски.

През 2011 г. е възникнал спор за собственост между [община] и държавата по отношение на имоти, част от държавния горски фонд, сред които попада и имотът, придобит от ищците. С влязло в сила решение № 427/31.07.2013 г. по гр. д. № 38/2011 г. на Районния съд - Пещера, потвърдено с решение № 614/21.12.2013 г. по в. гр. д. № 899/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 261/12.06.2014 г. по гр. д. № 2597/2014 г. на ВКС, II-ро г. о., е прието за установено по отношение на общината, че държавата, чрез Министерството на земеделието и храните, е собственик на недвижими имоти, един от които е имот в отдел 194, част от подотдел И, идентичен с имоти от масив 02837.503, както и части от имоти, сред които имот 369, съгласно скица на вещо лице, приподписана от съда. Като категорично установено от данните по делото въззивният съд е приел, че сред имотите, за които е прието, че са собственост на държавата, попада и имотът, върху който претендират права ищците. Съдът е посочил, че последните не са обвързани от влязлото в сила решение по гр. д. № 38/2011 г., тъй като не са участвали в това производство, но съдебният акт представлява писмено доказателство, чиято доказателствена сила не може бъде отречена и пренебрегната.

Съобразявайки вида на предявения иск - отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е посочил, че в това производство ответникът следва да докаже отричаното от ищеца право, поради което е обсъдил доказателствата, на които държавата като ответник се позовава, за да обоснове своите права върху имота, съответно - да отрече правата на ищците.

В тази насока въззивният съд е обсъдил влязло в сила решение № 234/1886 г. по гр. д. № 54/1884 г. на Т.-Пазарджишкия окръжен съд, с което е установено, че спор за собственост между общините Р. и Б. е решен в полза на Община - Р., през 1907 г. е извършен въвод, видно от въводителен протокол от 12.07.1907 г. по изп. д. № 1170/1907 г. С решение по гр. д. № 509/1928 г. на Пловдивския апелативен съд е признато правото на изключително ползване на жителите на Р. върху горите и жителите на Б. са осъдени да се въздържат от препятстване жителите на Р. да ползват гората. От дефинитивен стопански план на Раковскатата общинска гора, съставен през 1930 г., утвърден с Указ № 129/26.07.1930 г. (обн. ДВ, бр. 103 от 1930 г.), е видно, че горите са предоставени като „балталъци“ от старо време на жителите на Р. за общо ползване. С протокол от 02.10.1941 г., издаден по реда на чл. 20 от Закона за горите, Ракитовската общинска гора е включена в горското стопанство. Въз основа на съставения протокол е издадено Постановление № 19727/07.11.1941 г. (обн. ДВ, бр. 17 от 1942 г.) на Министерството на земеделието и държавните имоти.

Въззивният съд е проследил правния статут на горите, уреден от няколко закона, приети за времето до национализацията със Закона за стопанисване и ползване на горите от 1948 г., като е разграничил двата вида правомощия на общините и е посочил, че същинското право на собственост е това на частна общинска собственост, а спрямо балталъците е налице ограничено вещно право на ползване, като държавата си запазва правото на собственост върху тях. Същите са от категорията обществени гори по смисъла на чл. 1, ал. 2 ЗГ от 1925 г.

По-нататък въззивният съд е обсъдил представените по делото писмени доказателства и заключения на лесотехническа и геодезическа експертизи (не е обсъдил заключението на вещото лице М. като дадено по друго дело - гр. д. № 38/2011 г.), от които е установено, че в отдел 194 „и“ на имот пл. № 000100, попадащ в териториалния обхват на ДГС „Р.“, не е посочено да има земеделска земя, като имот от същия отдел е идентичен с част от имот с идентификатор [№] с площ 4 756 кв. м., който в момента не съществува, а е разделен на основание решението по гр. д. № 38/2011 г. по искане на ЮЦДП ТП ДГС „Р.“ на два имота: единият с идентификатор [№]8 с площ 663 кв. м., който не попада в чертите на отдел 194, подотдел „и“, а другият с идентификатор [№] с площ 4 093 кв. м., който попада в посочения отдел. Няма данни за проведени процедури в съответствие с чл. 14 ЗГ за промяна на предназначението на земите в обхвата на имот пл. № 000100. През годините са изпращани писма от [община] до съответните ведомства по управление на горите, в които са формулирани различни искания за промяна на предназначението на имоти и безвъзмездно предоставяне на земи от държавния горски и селскостопански фонд, но няма данни такива процедури да са започвани. Няма данни и за извършени разпоредителни сделки от страна на държавата със земите в обхвата на имот пл. № 000100. Имот с идентификатор [№] е урбанизиран и не попада в държавния горски, както и в селскостопанския, фонд, а имот с идентификатор [№] е в границите на държавния горски фонд. Имот с идентификатор [№] е идентичен с имот пл. № 1901 от кв. 23 от кадастралния и регулационен план на к. к. „Язовир Б.“ от 1990 г., възстановен със заповед № 106/11.11.2005 г. на кмета на [община] на основание § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, съответно идентичен с имота, продаден на ищеца П. Н. с н. а. № 68/26.06.2008 г., отразен като УПИ [№] хотел, ИВС и търговия в кв. 23.

Въз основа на тези данни въззивният съд е заключил, че имот с идентификатор [№] с площ 4 093 кв. м., предмет на спора, попада в държавния горски фонд и не е извършвана промяна на предназначението му.

От правна страна въззивният съд е приел, че в случая държавата не е обвързана от решенията, с които са възстановени правата на праводателите на ищците от страна на ОСЗГ - Б.. Решението по гр. д. № 364/2004 г. по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ не е постановено в производство, в което е упражнен пряк съдебен контрол върху административен акт, като не е налице идентичност по предмет с производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. С него се признава правото на ищеца да възстанови собствеността си върху земеделска земя, като е необходимо да се постанови последващо решение на органа по поземлената собственост, в което, при спазване изискванията на ЗСПЗЗ, да се определят земите, върху които собствеността се възстановява, придружено със скица. Като се позовал на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, съдът е посочил, че държавата, като страна в гражданскоправен спор за собственост, произхождаща от реституция по ЗСПЗЗ или ЗВСВГЗГФ, не е обвързана от непроверения по съдебен ред административен акт и е допустимо по нейно искане или възражение упражняването на косвен съдебен контрол, включително и по материалната законосъобразност на акта.

В тази насока въззивният съд е приел, че спорният имот никога не е бил земеделска земя, а бидейки балталък, попада в държавния горски фонд, предмет е на произнасяне с влязлото в сила решение по гр. д. № 38/2011 г., в което е признато, че се касае за имот, собственост на държавата. Този извод не се оборва от данните в писмо изх. № 450/22.04.2013 г. на директора на ТП ДГС „Р.“, тъй като същото няма обвързваща материална доказателствена стойност, доколкото представлява становище на орган без меродавна компетентност по въпроса, засягащ изявлението му; директорите на държавните горски стопанства нямат такива правомощия нито съгласно Закона за горите, нито съгласно Правилника за устройството и дейността на държавните горски стопанства, издаден от министъра на земеделието и храните. Понятието „балталък“ е било легално дефинирано последователно в приеманите през годините закони за горите - ЗГ от 1897 г. (отм.), ЗГ от 1904 г. (отм.), ЗГ от 1922 г. (отм.), ЗГ от 1925 г. (отм.), като описателно е посочено, че „балталъците“ представляват гори, които са били отстъпени от древно време на някой град или село - първоначално на населението му, а впоследствие на общината, в качеството й на юридическо лице. Общините като гражданско-правни субекти притежават по отношение гора - „балталък“ единствено „вечното право на ползване“, т. е. статутът на тези гори е бил на вещи, извадени от гражданския оборот. Спрямо тях общините притежават ограничено вещно право на ползване, като държавата си запазва правото на собственост върху тях. Съгласно Закона за стопанисване и ползване на горите от 1948 г. горите са национализирани и са станали държавна собственост. По отношение на тях не са извършени разпоредителни сделки, ergo държавата не е загубила правото си на собственост. В подкрепа на този извод въззивният съд се е позовал и на писмо, изходящо от [община], в което е формулирано искане за безвъзмедно предоставяне на общината на земи от държавния горски фонд и за започване на процедура по изключване на територии от този фонд. Обстоятелството, че неправилно спорният имот е включен в устройствения план на курорта през 1980 г., не променя принадлежността на правото на собственост и не е в състояние да доведе до трансформация на собствеността, доколкото не се установява собственикът да е предприел разпоредителни действия с имота. Доколкото за възстановяването на собственост върху гори и земи, включени в държавния горски фонд, е налице специален закон - ЗВСВГЗГФ, въззивният съд е посочил, че съгласно § 5 от ПЗР на ЗВСВГЗГФ в редакция, действаща към момента възстановяването в разглеждания случай (ДВ, бр. 36 от 30.04.2004 г.), по реда на този закон не се възстановява вещното право на ползване върху горите и земите от горския фонд, а върху балталъците общините притежават ограничено вещно право на ползване, поради което държавата си запазва собствеността върху тях. Съдът е посочил и това, че спорният имот не представлява и такъв, който да е загубил характера си на земеделска земя, но да подлежи на реституция по този закон съобразно чл. 10, ал. 9 ЗСПЗЗ, поради което изрично е изключен като обект на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ съобразно разпоредбата на чл. 2, т. 2 ЗСПЗЗ. А след като имотът не е подлежал на реституция по реда на закона, по който е извършена - ЗСПЗЗ, то праводателите на ищците не са могли да прехвърлят собствеността, доколкото държавата не е изгубила правото си на собственост върху него. Изповяданите нотариални актове нямат вещно-транслативен ефект, тъй като праводателят не може да прехвърли права, които няма.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Съгласно константната практика на съдилищата при иск за собственост на недвижим имот индивидуализацията на имота се извършва според заснемането му по действащия план, както и с данните от кадастралната карта, ако такава е одобрена за съответното населено място, и включва посочване на вид, местонахождение, граници, актуален градоустройствен статут, площ, идентификатор на имота (решение № 324/19.01.2012 г. по гр. д. № 1488/2010 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 74/22.03.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на ВКС, I-во г. о., решение №7/16.02.2022 г. по гр. д. № 1884/2021 г. на ВКС, II-ро г. о., и др.). Индивидуализацията се установява чрез изслушване на съдебно-технически експертизи, свидетелски показания и други относими доказателства и доказателствени средства (решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, I-во г. о.). С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е обсъдил писмените доказателства и заключенията на приетите по делото лесотехническа и геодезическа експертизи, и не е взел предвид заключението на вещото лице, депозирано по друго дело (гр. д. № 38/2011 г.), тъй като същото не представлява надлежно доказателство в настоящото производство, както се приема трайно и последователно в съдебната практика на ВС и ВКС, изградена на принципите за публичност и непосредственост на съдебното дирене - чл. 11 ГПК (решение № 66/12.03.2015 г. по гр. д. № 5839/2014 г. на ВКС, IV-то г. о.); изложил е съображения въз основа на кои доказателства приема, че спорният имот попада в държавния горски фонд и защо този извод не се опровергава от данните в документ (писмо 450/22. 04.2013 г.), който не притежава обвързваща съда материална доказателствена сила. Не притежават такава доказателствена сила и изготвените от СГКК скици, данните в които съдът следва да прецени в съвкупност с всички останали доказателства. А въпросът дали ответникът по отрицателния установителен иск е провел пълно и главно доказване по релевантните факти касае съществото на спора и правилността на въззивното решение, която не е част от дейността на касационната инстанция в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Що се отнася до приложението на чл. 66 ППЗДС вр. чл. 36 ЗС следва да се посочи, че въззивният съд не е приел ПИ с идентификатор 02837.503.369 преди разделянето му да е бил съсобствен между две или повече лица, за да е необходимо извършването на делба като предпоставка ответникът по делото да се легитимира за собственик на спорния ПИ с идентификатор 02837.503.1139. Ето защо не може да се приеме, че по първия поставен въпрос за индивидуализацията на спорния по делото имот, както и по свързания с него пети въпрос, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по частта от първия въпрос, свързана с противопоставеното от ответника придобивно основание. Тя би имала значение при последващ процес между същите страни при положение, че с влязло в сила решение отрицателният установителен иск е уважен. Тогава ще се приложи разрешението, дадено в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, претендираното от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. Хипотезата, пред която страните по настоящото дело обаче са изправени, не е такава, поради което по тази част от въпроса също не може да се допусне касационно обжалване.

С т. 3 на ТР № 2/25.06.1996 г. по гр. д. № 281996 г. на ОСГК на ВС е прието, че предмет на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е правото на възстановяване на собствеността върху земеделските земи. При поставянето на втория правен въпрос касаторите се позовават само на тази част от мотивите към тълкувателния акт, според която: „Възможно е чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ да има за предмет установяване правото на собственост…“, като изваждат посочения цитат от контекста на цялото изречение, продължаващо с израза: „…само за част от земеделските земи, за които не е поискано в срока по алинея първа възстановяването“. Неправилно поддържат, че предметът на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ се припокрива с предмета на жалбата по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Изхождайки от така мотивираното неправилно становище, застъпват тезата, че постановеното в случая решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ по гр. д. № 364/2004 г. препятства косвения съдебен контрол по смисъла на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, който въззивният съд е упражнил върху решение № 2300А/18.05.2005 г. на ОСЗГ. Касаторите неправилно интерпретират и предмета на тълкувателния акт от 2013 г. Решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ не е решение на административен съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, което да е задължително за държавата и органите й, стопанисващи горите и земите от държавния горски фонд, което да прави недопустимо упражняването на косвен съдебен контрол за материална незаконосъобразност върху акта на ОСЗГ за възстановяване правото на собственост на праводателите на касаторите, какъвто в разглеждания случай въззивният съд е упражнил. Поради липса на противоречие с практиката на ВКС касационно обжалване по втория поставен въпрос не може да бъде допуснато.

При поставянето на третия правен въпрос касаторите изхождат от предпоставка, която не се установява от данните по делото, а именно, че спорният поземлен имот е част от урбанизирана територия, която последващо е променена в гора. Обратно на твърдяното, въззивният съд е приел, че спорният имот никога не е бил земеделска земя, а представлява гора - „балталък“, която е държавна собственост, и никога не е губил характеристиката си на имот - част от държавния горски фонд, поради което неправилно е включен в границите на селищно образувание. Като поставен в несъответствие с мотивите към обжалваното решение, въпросът не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Този извод не се променя от довода, че въззивният съд неправилно се бил позовал на разпоредбите на чл. 14 - чл. 14г ЗГ от 1997 г. (отм.), още повече, че съгласно чл. 14, ал. 4 ЗГ от 1997 г. (отм.) и след влизането в сила на подробен устройствен план, предвиждащ изграждането на обект от вида на посочените в разпоредбата, от който момент съответните гори и земи от горския фонд се считат изключени и с променено предназначение, същите остават публична държавна или общинска собственост.

Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Влязлото в сила решение по гр. д. № 364/2004 г. е постановено в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ с предмет иск на праводателите на ищците срещу ОСЗГ за признаване правото на възстановяване на собствеността върху земеделска земя. Напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че това решение не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на ответника по настоящото дело, тъй като същият не е страна в производството, по което то е постановено, поради което и е непротивопоставимо на събраните по делото доказателства за това дали имотът е земеделска земя или е земя от държавния горски фонд и като такава - държавна собственост. Ето защо по четвъртия поставен въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид направеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото в касационната инстанция в размер на 300 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.