Определение № 2552 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 903/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕРРАН ЕООД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 25 от 20.01.2025 г. по в. т. д. № 396/2025 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено в обжалваната част решение № 159/11.04.2025 г. по т. д. № 215/2024 г. на Пловдивския окръжен съд, а именно - за осъждане на касатора да върне на САМОСТОЯТЕЛНА МЕДИКО–ДИАГНОСТИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ МЕДИЦЕЛ ЕООД сумата 111 280 лв., предоставена като заемни средства в периода януари 2022 г. – декември 2023 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 05.04.2024 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се правят оплаквания за наличието на основанията по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК за обезсилване или отмяна на обжалваното въззивно решение като недопустимо (т. к. съдът е подменил основанието на иска) и неправилно - постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, за което се излагат подробни съображения. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси: „ 1. Погасяват ли се автоматично облигационните задължения от предварителен договор (в частност задължението за осигуряване на финансиране на строеж), които не са елемент от фактическия състав на вещното прехвърляне, със сключването на окончателен договор под формата на нотариален акт, ако в последния те не са изрично включени, но и не са изрично отменени?; 2. Налице ли е плащане без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, когато първичен счетоводен документ (фактура) сочи като основание сделка с имот - без форма, но между същите страни съществува валидно облигационно правоотношение (договор за строителство и финансиране), което обуславя плащането на сума - реално съществуващ дълг и то в по-голям размер, респективно - фактурата създава ли, или само обективира договорни отношения?; 3. Допустимо ли е първоинстанционният / въззивният съд да откаже събиране на доказателство като „новооткрито“ по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, когато страната удостовери, че документът се е намирал / владян от и у трето лице, което е отсъствало от страната, и страната обективно не е знаела за неговото местонахождение, поради което не е била във възможност да го представи в първа инстанция, респективно - представлява ли отказът да се направи това съществено процесуално нарушение?; 4. Допустимо ли е въззивният съд да откаже събиране на доказателство като „новонастъпило / нововъзникнало“ по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, след като страната удостовери, че фактът / документът – предмет на следствено дело № 315/2025 г. по описа на СлО при ОП – Пловдив за 2025 г. за извършени престъпни деяния – подробно изложени в процесната жалба – екземпляр от която е представена в хода на това производство, да бъдат събрани доказателства относно престъпни деяния, посочени в тази жалба, и поради което не е била във възможност да го представи в първа инстанция, респективно - представлява ли отказът да се направи това съществено процесуално нарушение?; 5. Длъжен ли е съдът да се съобрази и зачете факта и ефекта на извършено извънсъдебно прихващане, в случая извършено в хода на процеса – с Акт за прихващане от 07.01.2025 г., връчен на управителя на СМДЛ – МЕДИЦЕЛ ЕООД чрез ЧСИ Ст. Г., рег. № 825, Пловдив – до размера на по-малкото вземане, срещу вземането на ищеца, за сумата 178 397.44 лв., предмет на иска по т. д. № 215/2024 г. по описа на ОС – Пловдив – по аргумент на разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, което прихващане е правен факт, съществуващ в правния мир към датата на постановяване на акта, в т. ч. и към днешна дата, и този правен факт не е оборен или отрицан по реда на закона с нарочен акт?; 6. Представлява ли фактурата, в която е посочено основание „прехвърляне на собственост“, абсолютно доказателство за правното основание на плащането или съдът следва да изследва действителните отношения между страните (чл. 20 ЗЗД), когато са налице данни за други облигационни връзки (финансиране, кредитиране)?; 7. Може ли съдът да обоснове решението си с нищожност на договор поради противоречие със закона или липса на основание - несъществуващ договор, без тази нищожност да е била въведена като спорна от страните, респективно - доказана, и без съдът да е дал указания, че ще се произнесе по този въпрос?; 8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, свързани с наличието на друго правоотношение (задължение за финансиране по договор от 01.11.2016 г., включително факта на солидарна задълженост), което изключва тезата за липса на основание, по банкови кредити, като изведе свои самостоятелни, изрични и ясни фактически констатации и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на решението?“. В писмен отговор, депозиран в срока по чл. 287 ГПК, ответникът по касация, чрез процесуален пълномощник, изразява подробно становище за липса на основанията за достъп до касация, релевирани от касатора, както и за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. За да се произнесе в атакувания смисъл, съставът на въззивния съд е приел, че е сезиран с: главен иск от САМОСТОЯТЕЛНА МЕДИКО – ДИАГНОСТИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ МЕДИЦЕЛ ЕООД против ЕРРАН ЕООД с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и втори евентуален по чл. 59 ЗЗД. Твърденията в исковата молба се свеждат до следното: Дружеството ищец е създадено преди повече от 15 години, а дейността му е лабораторни изследвания в създадени за целта лаборатории. От своя страна ответното дружество е създадено през 2015 г., към който момент управителите на двете дружества са живеели на семейни начала. За извършваното от ответника строителство и необходимостта от финансирането му страните са договорили ищецът да му предоставя периодично финансови средства, като с оглед личните отношения между двамата управители не е сключен писмен договор между страните. В изпълнение на уговореното ищецът твърди, че през периода 01.2022 г. – 12.2023 г. е предоставил в заем сумата общо от 178 397.44 лв. с посочени в исковата молба дати на плащане, като въпреки неговото настояване, ответникът не е върнал заетите суми, което довело и до влошаване на отношенията им, като на 25.01.2024 г. ищецът отправил писмена покана до ответника, получена на 29.01.2024 г., но изпълнение не последвало. Претендира се ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца посочената сума, представляваща предоставени заемни средства в периода януари 2022 г. – декември 2023 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска; евентуално и в случай, че не се установи наличието на заемно правоотношение, се претендира връщане на същата сума като получена от ответника без основание; а при отхвърляне на главния и евентуалния иск се моли сумата да бъде възстановена на ищеца в общата хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. При разглеждането на исковите претенции въззивният съд на първо място е съобразил, че писменият отговор на исковата молба е депозиран извън срока по чл. 367, ал. 1 ГПК. Ответникът оспорва, че между страните съществува договор за заем, както и останалите изложени в исковата молба фактически твърдения за предоставяне, респективно получаване на средства, които следва да върне. Моли исковете да бъдат отхвърлени, а ако се установи вземане в полза на ищеца заявява, че същото е погасено с извършено прихващане в хода на процеса, материалноправният ефект от което е настъпил на 07.01.2025 г. За установяване предоставянето на процесните суми ищецът е представил неоспорени от ответника справки от „УниКредит Булбанк“ АД, от които е видно, че банковата сметка на ответника е заверена с постъпили наредени от ищеца суми с основание „по договор“, както следва: 7 000 лв. на 19.05.2022 г.; 6 300 лв. на 20.06.2022 г.; 4 000 лв. на 20.07.2022 г.; 4 700 лв. на 25.08.2022 г.; 7 300 лв. на 21.09.2022 г.; 5 600 лв. на 25.10.2022 г.; 2 000 лв. на 21.11.2022 г.; 1 000 лв. на 20.12.2022 г.; 6 500 лв. на 20.01.2023 г.; 100 лв. на 25.01.2023 г.; 1 000 лв. на 20.02.2023 г.; 5 800 лв. на 20.03.2023 г.; 4 000 лв. на 27.04.2023 г.; 5 400 лв. на 26.05.2023 г.; 4 800 лв. на 26.06.2023 г.; 5 600 лв. на 31.07.2023 г.; 2 000 лв. на 10.08.2023 г.; 5 600 лв. на 25.08.2023 г.; 220 лв. на 28.08.2023 г.; 500 лв. на 27.09.2023 г. и 160 лв. на 29.09.2023 г. За следващите преводи е вписано основание „заемни средства“, а наредените суми са както следва: 6 200 лв. на 24.10.2023 г., 13 000 лв. на 27.11.2023 г., 12 500 лв. на 20.12.2023 г. Горните обстоятелства се установяват и от данните в представената електронна разпечатка на платежните нареждания, с които ищецът е наредил банковите преводи към ответника. От заключението по съдебно-счетоводна експертиза, кредитирано от въззивния съд, е прието за установено, че предоставените суми от общо 111 280 лв. са осчетоводени като заемни средства както в счетоводството на ищеца, така и в това, водено от ответника. Експертът е категоричен, че счетоводните записвания в двете счетоводства си съответстват, поради което и е направил извод, че счетоводствата на двете страни са редовно водени по отношение на тези записи. При така установеното и при съобразяване на отправената покана от 21.01.2024 г., връчена на ответника на 25.01.2024 г. от ЧСИ А. А., с която той е поканен да върне паричната сума, без данни това да е сторено, въззивният съд е заключил, че предявеният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е доказан по основание и по размер до сумата от 111 280 лв., в който смисъл е и приетото от решаващия окръжен съд. Съдът е счел за неоснователни възраженията на жалбоподателя – настоящ касатор, че не е установено основанието, на което са преведени сумите, както и че същото не е договор за заем, а съществувалите между страните отношения, предмет на договор от 01.11.2016 г. Посочил е, че този договор не е приет като писмено доказателство по делото, тъй като е представен извън законоустановения за това срок. Но дори да се приеме, че договорът е част от писмените материали по делото, за което нормативно признати основания липсват, то задължението на учредителя на правата на строеж е за финансиране на строителството на сградата, което е приключило през 2019 г., видно от приложеното удостоверение за въвеждане на обекта в експлоатация, или далеч преди 2022 г., когато са предоставяни процесните средства, поради което не може да се приеме, че с превода им е финансиран строеж, реализиран три години преди това. За неоснователно е намерено и следващото подържано с жалбата възражение - че вземането на ищеца е погасено чрез извънсъдебно прихващане, материалноправните последици на което са настъпили в хода на процеса и са погасили вземането на ищеца. Активните вземания, които са предмет на заявеното от ответника извънсъдебно прихващане, са оспорени от ищеца, поради което и не може да се приеме, че са ликвидни и безспорни и по тази причина не могат да се приемат и за изискуеми. С предявеното изявление за прихващане не са настъпили последиците на прихващането и насрещните вземания не са се погасили до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията на чл. 103 ЗЗД. За да стане това е необходимо твърдяното от ответника насрещно право да бъде съдебно потвърдено, но предвид изрично заявеното от пълномощника на ответника, че не навежда процесуално възражение за прихващане, а се позовава на настъпили материалноправни последици на същото извънсъдебно, съдът е счел, че не дължи произнасяне. По предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема следното: Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично и ясно формулиран от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него, а именно – въпросът да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС; въпросът да е решен в противоречие с актове на КС на РБ или на СЕС; въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая първите два въпроса от изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не удовлетворяват общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК – да имат значение за изхода на спора по конкретното дело. Същите не са част от предмета на спора, с който съдът е приел, че е сезиран, не са обсъждани от него и не са обусловили решаващата му правна воля за обжалвания краен резултат. Третият въпрос не покрива условието на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касае изцяло правилността на преценката на въззивния съдебен състав по чл. 266 ГПК да не приеме представено с въззивната жалба писмено доказателство - договор между страните по делото - след събиране на гласни доказателства относно времето и начина на откриването му. Четвъртият въпрос също не отговаря на изискването да има правен характер поради пълната му неяснота, евентуално – доколкото е свързан с приложението на чл. 266 ГПК – за него важи изложеното по-горе, а именно, че представлява въпрос относно законосъобразността на процесуалните действия на въззивния съд по събиране на доказателства, която стои извън предмета на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Относим пряко към обосноваността, процесуалната и материална законосъобразност, но на изводите на въззивния съд в частта относно извършеното извънсъдебно прихващане, е и поставеният пети въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед на което той също не удовлетворява общото основание за достъп до касационен контрол. Шестият въпрос не съставлява надлежен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като фактура с основание „прехвърляне на собственост“ не е обсъждана в обжалваното решение. Това важи и за формулирания седми въпрос – въззивният съд не е приемал нищожност на какъвто и да било договор поради противоречие със закона или поради липса на основание и не се е произнасял по подобен въпрос. Последният въпрос също не притежава нужното значение за постановения краен резултат по делото. Той е свързан с липсата на обсъждане на доказателства, каквито не са приети по делото, и на доводите във връзка с тях, но това е станало по причина, че възраженията на касатора срещу основателността на иска не са били заявени в срока за отговор на исковата молба и същите са счетени от двете съдебни инстанции за преклудирани. С оглед горното липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, като поради неудовлетворяване на общия селективен критерий за достъп до касация съдът не дължи произнасяне по допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Неоснователно е и позоваването на самостоятелните основания на чл. 280, ал. 2 ГПК за селектиране на касационната жалба – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. При служебната проверка във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК настоящият съдебен състав не констатира пороци, които биха могли да доведат до недопустимост на обжалвания съдебен акт. Обжалваното решение не може да се квалифицира и като очевидно неправилно, тъй като от съдържанието му не е видно същото да е постановено при превратно приложение на закона – в неговия обратен смисъл, или при допуснато грубо противоречие на правилата на формалната логика. Поради неустановяване на приложното поле на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение