Определение № 2114 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2950/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. М. срещу решение № 406 от 16.04.2024 г. по в.гр.д.№ 2108 от 2023 г. на Варненския окръжен съд, ГО, II състав в следните негови части:

• частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 141 от 05.06.2023 г. по гр.д. № 1796 от 2021 г. на Районен съд- Провадия, поправено с решение № 231 от 23.08.2023 г. за уважаване на предявените от Х. Н. А. срещу А. И. М. искове с правно основание чл.108 ЗС за установяване на правото на собственост на ищцата и осъждане на ответницата да й предаде следните два имота: дворно място с площ от 900 кв.м., съставляващо УПИ *, кв.* по плана на [населено място], [община], област В., с описани в решението граници, ведно с построените в това дворно място жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 80 кв.м., гараж със застроена площ от 16 кв.м. и стопанска постройка на един етаж, както и дворно място с площ от 790 кв.м., съставляващо УПИ *** в кв.1 по плана на [населено място], с описани в решението граници и

• частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на констативни нотариални актове № 123 от 28.10.2016 г. и № 124 от 28.10.2016 г. по отношение на приетото в тях, че А. И. М. е собственик на гореописаните два УПИ, ведно с построените в първия УПИ сгради.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваните му части е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на относимите процесуални и материалноправни норми- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставени са следните въпроси:

1. Как се преценяват противоречивите показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Как следва да се прилага установената в чл.69 ЗС оборима презумпция ? По този въпрос се сочи противоречие също с решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал ?

4. При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 108 от 10.07.2013 г. по гр.д.№ 814 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о.

5. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания, както и да подложи на самостоятелна преценка доказателствата по делото ? По този въпрос и по третия поставен въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 216 от 04.01.2011 г. по т.д.№ 87 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 478 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 382 от 21.01.2016 г. по гр.д.№ 2056 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр.д.№ 4578 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

6. В случай като процесния, когато действителният собственик на имота през последните 20 години не е посещавал страната и не се е интересувал от имота, по какъв начин би следвало владелецът да направи достояние на собственика намерението си за своене на имота ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 17 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 2923 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 70 от 16.07.2017 г. по гр.д.№ 3991 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о.

Ответницата по жалбата Х. Н. А. не взема становище.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявените ревандикационни искове и за уважаване на искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на констативните нотариални актове на ответницата, въззивният съд е приел за установено, че ищцата Х. Н. А. се легитимира като собственик на двата претендирани имота: 1. на дворното място с площ от 900 кв.м., съставляващо УПИ *, кв.* по плана на [населено място], [община], област В., ведно с построените в това дворно място жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 80 кв.м., гараж със застроена площ от 16 кв.м. и стопанска постройка на един етаж, на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 32 от 03.03.1977 г. и по наследство от купувача по този нотариален акт Н. Х. К. /на когото, видно от удостоверение за наследници от 24.09.2021 г. Х. А. е останала единствен наследник след смъртта на майка си Ц. К. през 2020 г./ и 2. на дворното място с площ от 790 кв.м., съставляващо УПИ * кв.* по плана на [населено място], на основание договор за покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 163 от 27.05.1987 г.

За неоснователно е прието възражението на ответницата, че заедно със съпруга й М. Ж. М. са придобили процесните два имота на основание давностно владение, осъществявано непрекъснато през периода от 2001 г. до 2016 г. След преценка и обсъждане на събраните по делото свидетелски показания въззивният съд е приел, че ответницата и съпругът й действително са живеели и ползвали процесните имоти от 2001 г. до 2016 г. /като от 2019 г. до предявяване на иска са заплащали и данъците за тях/, но са били допуснати в имотите от собственика Х. А., тоест били са държатели, а не владелци на имотите. Макар, че през 2001 г. А. заминала за САЩ и не се е връщала в страната, тя продължила да се интересува за имотите си чрез своите деца, които посещавали селото и се интересували как ответницата и съпругът й се грижат за тях. Ответницата и съпругът й не са демонстрирали намерение да придобият имотите до 2016 г., когато са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост. А от 2016 г. до датата на предявяване на иска през 2021 г. не бил изтекъл необходимият съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок за придобиването им по давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касаторката основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното:

По първия поставен въпрос /Как се преценяват противоречивите показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК ?/ в посоченото от касаторката решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че при преценката на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречия и да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. Определени факти могат да се приемат за доказани, само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления. В хипотезата на чл.172 ГПК е възможна заинтересованост на свидетелите. Към показанията на тези свидетели съдът следва да подходи със засилена критичност, като обаче не съществува забрана въз основа на показанията на такива свидетели да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересована или такива, които вредят на противната страна. Приетото в обжалваното въззивно решение не противоречи, а изцяло съответства на практиката на ВКС по този въпрос: В него съдът е обсъдил конкретно показанията и на четиримата разпитани по делото свидетели- Д. Д., К. М., Ж. Ж. и В. Д.. Посочил е, че в показанията им има противоречия и е изложил изрични мотиви защо кредитира показанията на свидетелите Д. и М., а не кредитира тези на свидетелите Ж. и Д.. При преценка на показанията на свидетеля Ж. Ж., съдът е отчел пряката заинтересованост на този свидетел от изхода на делото, като наследник на починалия съпруг на ответницата, който заедно с нея се е снабдил с констативните нотариални актове за собственост, издадени през 2016 г. Освен това, е посочил, че показанията на този свидетел са неубедителни, нелогични и противоречиви: същият е изложил как е помагал на родителите си при обработването на имотите и поддръжката на сградите, а нямал логично обяснение как родителите му са се настанили и са започнали да живеят там. Съдът е посочил, че счита за абсурдни обясненията на този свидетел, че родителите му започнали да живеят в [населено място], защото са харесали имотите на ищцата, но свидетелят не знае дали са ги купили. Отчел е, че показанията на свидетеля, че не познава ищцата и родителите й, изцяло противоречат на показанията на останалите свидетели, от които ясно и безпротиворечиво се установявало, че именно познанството на Х. и Ж. /който е бил учител на децата й/ е довело до допускането на ответницата и на съпруга й в имотите на ищцата. Що се отнася до показанията на свидетелката В. Д. съдът е отчел факта, че свидетелката е работела като търговски представител във фирмата на сина на ответницата и свидетел по делото Ж. Ж.. Относно показанията на тази свидетелка съдът също е изложил съображения защо не следва да бъдат кредитирани- защото противоречат както на писмените, така и на гласните доказателства по делото. Макар да е била разпитана като свидетел при издаването на констативните нотариални актове за собственост на ответницата и нейния съпруг през 2016 г. /обстоятелство, което е безспорно установено от приложените нотариални дела/, пред съда свидетелката отричала да е ходила при нотариус, за да свидетелства, че ответницата и съпругът й владеят имотите. Освен това, Д. свидетелствала затова, че не знае, че освен застроеното дворно място ответницата и съпругът й са владяли още едно незастроено място. Показанията й противоречали и на установеното от останалите свидетели Д. и М., които като съседи на имотите имали преки и непосредствени впечатления. Поради гореизложеното не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по първия поставен въпрос.

Доколкото по въпроса има константна и непротиворечива практика на ВКС /включително посочената от самата касаторка/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика, не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса.

По втория поставен въпрос /Как следва да се прилага установената в чл.69 ЗС оборима презумпция ?/ също не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По този въпрос, напълно в съответствие с практиката на ВКС /ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, посоченото от касаторката решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о. и много други решения на ВКС/, в обжалваното решение по същество е прието, че когато от събраните по делото доказателства се установи, че фактическата власт върху имота е била установена не против волята на собственика, а по договорка с него, презумпцията за владение по чл.69 ЗС следва да се счита за оборена. Доколкото и по този въпрос има константна и непротиворечива практика на ВКС /посочената по-горе/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика, не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса.

По третия и петия поставени въпроси /Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал ? и Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания, както и да подложи на самостоятелна преценка доказателствата по делото ?/ също не се констатира противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 216 от 04.01.2011 г. по т.д.№ 87 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр.д.№ 478 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 382 от 21.01.2016г. по гр.д.№ 2056 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр.д.№ 4578 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд в решението си е обсъдил и подложил на самостоятелна преценка всички относими към спора доказателства и се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея. Взел е предвид и довода на ответницата във въззивната й жалба за неправилност на първоинстанционното решение в частта му за кредитиране на показанията на свидетеля Д., без да се отчита неговата евентуална заинтересованост от изхода на делото. Във връзка с този довод във въззивната жалба съдът е отчел безспорно установения факт, че понастоящем свидетелят Д. ползва една от стопанските постройки в едно от спорните дворни места, но е счел, че това не сочи на заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. За да кредитира показанията на този свидетел, въззивният съд е взел предвид, че свидетелят е роден в [населено място] и живее в съседство на имотите, че познава както ищцата и нейния баща, така и ответницата и съпруга й, че има преки и непосредствени впечатления за процесните имоти през последните повече от 25 години и че показанията му са обективни и непротиворечиви. Въззивният съд не е основал решението си само на избрани от него доказателства /свидетелски показания/, а е взел предвид всички събрани по делото доказателства, като ги е обсъдил в тяхната съвкупност. Преценил е достоверността на показанията на всеки от разпитаните по делото свидетели, предвид евентуалната заинтересованост на свидетелите, преките им впечатления от имотите и съответствието им или противоречието им с останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства. В този смисъл не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по третия поставен въпрос. Доколкото и по този въпрос има константна и непротиворечива практика на ВКС /посочената по-горе/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика, не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса.

Четвъртият поставен въпрос /При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства?/ не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- не е обусловил изводите на съда във въззивното решение: Видно от решението, съдът не е изложил мотиви относно това дали в доклада на първоинстанционния съд има пропуски или недостатъци. С оглед разпоредбата на чл.269 ГПК, обаче не е и бил длъжен да се произнася по този въпрос, тъй като във въззивната жалба не се съдържа довод за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с доклада, което би било основание за неправилност на решението.

По шестия поставен въпрос /В случай като процесния, когато действителният собственик на имота през последните 20 години не е посещавал страната и не се е интересувал от имота, по какъв начин би следвало владелецът да направи достояние на собственика намерението си за своене на имота ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочените решения на ВКС- решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 17 от 01.03.2017г. по гр.д.№ 2923 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 70 от 16.07.2017 г. по гр.д.№ 3991 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. В тях е прието, че е обективно невъзможно държателят да манифестира промяната на намерението си за своене на имота по отношение на собственик, когото той въобще не познава и с когото не се намира в никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието, например когато собственикът е с неизвестно местоживеене, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към собствения си имот. Прието е още, че в тези случаи, за да се приеме, че държателят е станал владелец на имота, достатъчно е да е манифестирал намерението си за своене на този имот пред всички. В конкретния случай не е налице такава хипотеза: по делото е доказано и съответно е прието за установено от съда, че ответницата е била допусната в процесните имоти именно от ищцата; че въпреки че от 2001 г. живее в чужбина, ищцата се е интересувала от имотите си чрез децата й, които посещавали селото и че до 2016 г., когато са се снабдили с констативните нотариални актове за собственост, ответницата и съпругът й не са манифестирали пред никого намерение за своене на имотите. Поради това, съответства на практиката на ВКС приетото от въззивния съд, че в конкретния случай не се касае за обективна невъзможност владелецът да манифестира пред собственика промяната на намерението си за своене на процесните имоти.

Решението не е и очевидно неправилно, както твърди касаторката. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд в обжалваните му части: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение