Определение № 372 от 14.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 883/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба от ответника в производството „Еко клима 11“ ЕООД седалище гр.Бургас, чрез пълномощник адв.И. Т., срещу въззивното решение № 111 от 12.11.2021 г., постановено по в.гр.д. № 346/2021 г. на Апелативен съд-Бургас. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане същото да бъде отменено и вместо това искът да бъде отхвърлен, евентуално да бъде отменено решението и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава наличието на основание за допускане касационно обжалване, претендира се и присъждане на разноски за цялото производство. Ответната страна по касационната жалба - ищци в производството К. Х. В., Х. Х. В., и Н. И. В. чрез пълномощник адв.Б. Х., оспорват жалбата с писмен отговор като неоснователна поради липсата на сочените основания за допускане касационно обжалване, тъй като считат, че не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Претендират присъждане на разноски за касационното производство. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 160/13.05.21г. по гр.д.№ 2730/2020г. по описа на Окръжен съд-Бургас, с което е осъдено ответното дружество „Еко Клима 11“ ЕООД да предаде на ищците К. Х. В., Х. Х. В., и Н. И. В. държането на търговски обект „Временен базар“ с площ от 197 кв.м., с идентификатор ****, изграден в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица], като е указано на първоинстанционния съд след връщане на делото да осъществи процедура по поправка на очевидна фактическа грешка на решението си съгласно т.2А от ТР № 4/2016 г. по т.д.№ 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и са определени и дължимите разноски в полза на ищците. Правният спор е породен от твърдение на ищците, че те са собственици на процесния търговски обект по наследяване от общия им наследодател Х. В. като негови деца и преживяла съпруга, като търговският обект е бил собственост на Х. В. по приращение като построен през 1993 г. върху недвижим имот, индивидуална собственост на последния по време на брака му с ищцата Н. И. В., а ответното дружество не е негов собственик, а наемател, и не го е придобил по давност. Ответното дружество противопоставя с отговора на исковата молба възражение за придобиване имота по давност, започнала да тече за ответника от 2007 г., като присъединява към него и владението на праводателя си ЕТ „Венус-11-Г. И.“ от 1994 г. с твърдението, че още от построяването на спорната постройка и издаване на разрешението за ползването й през 1994 г. същата е стопанисвана от ЕТ „Венус-11-Г. И.“ – осъществил и построяването й, със съзнанието на собственик, като такова отношение като собственик е имал и правоприемника „Еко Клима 11“ ЕООД от 2007 г. нататък. Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че ищците са доказали правото си на собственост върху процесния обект като наследници на едноличния собственик на дворно място Х. В., върху което място през 1993г. е построен този обект от трето лице ЕТ „Венус-11-Г. И.“, на което трето лице не е била учредена съответна суперфиция, при което построения обект е станал еднолична собственост на Х. В., респ. правото на собственост е преминало към законните му наследници - ищци в производството. Заявеното чрез възражение конкуриращо право на собственост на ответника, основано на придобивна давност, е счетено за неоснователно въз основа на преценка на доказателствата, от които е направен извод, че ответната страна е била само наемател на спорната постройка и съгласно мотивите на ТР № 1/06.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС като държател на постройката не се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС. Прието е, че съгласно чл.154 ал.1 ГПК ответникът носи доказателствената тежест да установи при условие на пълно и главно доказване, че наемният договор е за част от имота/ без спорната постройка/ или че е изменил намерението си от такова на държател за друг, в такова на владелец, считащ имота за свой, каквото доказване на промяна в намерението да се държи вещта като своя, демонстрирана към нейния действителен и известен собственик Х. В., не е установено по делото. Счетено е, че решението от 2020 г. по воденото друго дело по спор за собственост между ответника и трето за спора лице /по гр.д. №1492/20 г. на ОС – Бургас, с което уважен иска на настоящия ответник срещу „Ди М Груп“ЕООД 2020 г. за собственост на основание придобивна давност на процесната сграда/ няма сила на присъдено нещо спрямо Х. В. или наследниците му като неучаствали в това друго съдебно дело, както и че снабдяването на ответното дружество с нотариален акт за собственост №185, нот.д. № 478/20 г. от 26.10.20 г. на Бургаски нотариус въз основа на решението по горното дело, и демонстриране на този нотар. акт на наследниците на Х. В., е поставяло начало на завладяване на чуждата сграда от ответното дружество, но изтеклото време от издаване на този нотариален акт до завеждането на иска (24.11.20 г.), е недостатъчно, за да превърне недобросъвестния владелец в собственик. По отношение на спора за предмета на наемното правоотношение между ответника и Х. В., при липсата на спор за съществуването на неформално наемно отношение между Х. В. и праводателя на ответника, а в последствие и с ответника, въззивният съд е приел, че с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК е недопустимо със свидетелски показания да се доказва съдържанието на облигационното правоотношение по неформален договор с месечна цена 1200 лв., и при липсата на писмени доказателства-счетоводни документи за плащане на наема на Х. В., и е приел за недоказано възражението на ответника, че наемният договор с Х. В. имал за предмет само дворното място. За формиране на извода, че наемният договор се е отнасял и за процесната постройка, въззивният съд се е позовал и на установено по делото извънсъдебно поведение на ответника по плащане на наем на покойния Х. В. и след като последният е прехвърли децата си през 2009г. всичките си права върху терена и защото, въпреки наличието на наемно отношение и към м. октомври 2020г., дружеството е спряло плащането на наем изцяло, поради снабдяването си с титул за собственост върху сградата-констативен нотариален акт, макар страните никога да не са спорили, че теренът под нея е съсобствен с ответното дружество (съсобствеността е приета за възникнала с решението поради прехвърляне от Х. В. на ответното дружество на 218,304/303,20 ид.ч. от правото на собственост на дворното място с нот.акт 142, т.VІ, рег. № 7175, н.д. 1054 от 23.12.05г. на Бургаски нотариус). Въззивният съд е приел, че едва във въззивното производство въззивникът-ответник е въвел възражение, че има правно основание да се намира в спорната постройка, защото сключеният с другата страна наемен договор продължавал действието си, както и възражение за деривативно придобивно основание на спорната постройка-чрез сделката, прехвърляща му през 2005г. ид.части от терена, с което поради статута си на временна постройка и правната си несамостоятелност, в патримониума му е преминала и следващата собствеността на земята постройка, макар да не била описана в договора, за които нови възражения е счетено да е настъпила процесуална преклузия и въззивният съд няма задължението да ги обсъжда. Установил е още въззивния съд липса на установителен диспозитив, произнасящ се по принадлежността на спорното по делото право на собственост, което съгласно мотивите на т.2А от ТР 4/14.03.2016 год.по ТД №4/14г. на ОСГК на ВКС представлява явна фактическа грешка, поправима по предвидения в чл.247 от ГПК процесуален ред, за което е дал и указание с въззивното решение след връщане на делото в първата инстанция. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника, са поставени следните въпроси, сочени като такива от значение за изхода на спора и решени в противоречие с посочена практика на ВКС и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, ако по въпросите няма съдебна практика – основания по чл.280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК: 1) За приложението на установената в чл.69 ЗС оборима презумпция –противоречие с Решение № 60173/15.12.2021 г. по гр.д. № 1431/2021 г. на ВКС, 2) Следва ли да бъде манифестирано завладяването и намерението за своене пред действителния собственик и когато не се касае за завладяване на чужди идеални части, тоест не е имало съсобственост ? – противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. на ВКС, ОСГК, 3) 3.1 За необходимостта от даване на указания от въззивния съд за предприемане от страните на съответните процесуални действия във връзка с обосновани оплаквания във въззивната жалба относно непълнота на доклада по чл. 146 ГПК на първата инстанция. – противоречие с т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, 3.2 Дължи ли съдът даването на указания в доклада си по чл. 146 ГПК за включените в предмета на доказване факти, основани на установената в чл. 69 ЗС презумпция, и за разпределяне на доказателствената тежест за тях? - противоречие с Решение № 31/08.02.2016 г. по гр.д. № 4539/2015 г. на ВКС 4) 4.1. Относно приложимостта на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за предмета и смисъла на постигнатите договорености, когато страните не спорят за наличието на договорно отношение между тях - противоречие с Решение № 244/21.01.2020 г. по гр.д. № 983/2019 г. на ВКС. 4.2.Относно възможността за доказване със свидетелски показания на договор за наем с уговорена месечна наемна цена под 5000лв., но с годишен сбор на наемните вноски над 5000лв. – поради липсата на съдебна практика на ВКС се сочи основание по този подвъпрос при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 5) За възможността за уважаване на иск по чл. 108 ЗС относно предаване на владението/държането на имота, когато е установено, че ответникът държи имота на валидно правно основание, произтичащо от сключен с ищеца облигационен договор, но без да има въведено от ответника защитно възражение в този смисъл, и следва ли съдът служебно да следи за отсъствието на тази отрицателна процесуална предпоставка по чл. 108 ЗС, изразяваща се в държане на имота от ответника на правно основание, противопоставимо на собственика - противоречие с ТР № 4/14.03.2016 г. на ВКС, ОСГК, 6) Какъв следва да бъде обхвата на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал? - противоречие с Решение № 216/04.01.2011г. на ВКС по т.д. № 87/2010г., II т.о., ТК. Твърди се още и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Поставените от касатора въпроси по т.1, т.2 и т.3 касаят приложимостта на установената в разпоредбата на чл. 69 ЗС презумпция и разпределянето на доказателствената тежест за оборването й, но не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите изводи на въззивния съд, формирани въз основа на преценка на събраните доказателства, са за прието за установено по делото, че осъществявана от ответника фактическа власт върху спорната постройка е на основание договор за наем, при което ответникът е държател на същата и не се ползва от презумпцията на чл.69 от ЗС, и не е доказал ответника по делото, че е манифестирал пред собственика Х. В. завладяването на имота, както и че ответникът не е успял да докаже по делото, че наемният договор е имал за предмет само наем на земята, но не и на спорната постройка, съгласно разпределената между страните доказателствена тежест, направено с доклада на първоинстанционния съд. Тези изводи на въззивния съд не сочат противоречие с установената съдебна практика по поставените въпроси, която установена съдебна практика е обобщена в посочените от касатора тълкувателни решения на ВКС и е намерила израз и в двете решения на ВКС по конкретни дела, нито тези изводи са в противоречие със съдебната практика по разпределение на доказателствената тежест, която доказателствена тежест в случая – когато всяка от насрещните страни разполага с титул за собственост върху процесния имот, се разпределя между страните съобразно твърденията им според разрешението, дадено в мотивите на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. С последното тълкувателно решение се указва, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределянето на доказателствената тежест при оспорване се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, в която насока са и дадените в случая указания на страните с доклада на първоинстанционния съд. Не е налице и противоречие и с ТР № 1/2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, което макар да разглежда отношенията между съсобственици, изхожда от същите решения относно прилагането на презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между собственика и владелеца според основанието, на което е започнало упражняването на фактическата власт върху вещта. Не е налице основание за допускане касационно обжалване по поставения от касатора четвърти въпрос, доколкото изводът на въззивния съд за предмета на наемния договор като обхващащ само спорната постройка, е обоснован не на свидетелските показания за предмета на наемния договор, а с преценка на цялостното поведение на ответника. Оценено е поведението на ответника по плащане наем на Х. В. и след като последният е прехвърлил на децата си през 2009 г. притежаваните от него ид.ч. от терена и преустановяване плащане на наем въобще след м.октомври 2020 г., когато ответникът се е снабдил с констативния нотариален акт за собственост върху спорната постройка, въпреки че никога не е имало спор между В. и ответника, че терена е съсобствен между тях от 2005 г. Ето защо формулирания от касатора четвърти въпрос /с два подвъпроса/ за допустимостта на свидетелски показания за установяване на релевантни за делото факти, не са формирали решаващата воля на съда, при което тези два подвъпроса не могат да се определят като обуславящи изхода на делото и касационно обжалване по тях не може да се допусне, вкл. и при условието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по втория подвъпрос. Петият въпрос има характеристиката на правен въпрос от значение за изхода на делото, защото въззивният съд е счел за основателна и осъдителната част на претенцията с иска по чл.108 ЗС, наред с приетата за основателна установителна част относно правото на собственост на ищците. Този извод на въззивния съд е обоснован с приетата недопустимост на направеното от ответника едва с въззивната жалба възражение за наличие на правно основание да държи имота - валиден наемен договор, което възражение е различно от заявеното с отговора на исковата молба възражение да придобито право на собственост по давностно владение. С отговора на въпроса, разгледан в т.2А от ТР № 4/14.03.2016 г. по т.д.№ 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, се дават указания на съдилищата по правилното приложение на чл.108 ЗС и съдържанието на искането към съда с този иск, свързано с процесуалния въпрос за диспозитива на съдебното решение по иска по чл.108 ЗС- установителна и осъдителна част, но не се дава отговор изцяло на поставения от касатора въпроса длъжен ли е съда да установява служебно наличие на противопоставимо на собственика-ищец право на ответника да държи имота на основание облигационен договор, и без такова възражение да е наведено от ответника, поради което настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационното обжалване по него в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разглеждането му би допринесло за развитието на правото, и не е посочена от страните, нито се и не се установява съдебна практика по този въпрос. Релевираното от касатора основание за допускане касационно обжалване по шестия въпрос не е налице по отношение на въпроса за обхвата на извършваната от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал. В съответствие с постоянната практика на ВКС, изложена и в посоченото от касатора Решение № 216/04.01.2011г. на ВКС по т.д. № 87/2010г., II т.о., ТК, въззивният съд е обсъдил всички доводи на страните и доказателствата по делото, също и липсата на писмени доказателства за предмета на наемния договор, въз основа на които е формирал правни и фактически изводи относно характера на установената от ответника фактическа власт върху постройката като държане до 2020 г. Доводът на касатора за липсата на преценка по чл.172 от ГПК по отношение показанията на един от ангажираните от ищеца свидетели по съществото си представлява оплакване за необоснованост и съществено процесуално нарушение от въззивния съд и излиза извън предмета на проверката за допускане на касационно обжалване по смисъла на посоченото ТР № 1/2010 г. в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК