Определение № 5051 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4691/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 431 от 04.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 170/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта му по насрещния иск по чл. 109 ЗС, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 260267 от 17.04.2022 г. по гр. д. № 6838/2018 г. на Пловдивския районен съд в частта по насрещния иск с правна квалификация чл. 109 ЗС и вместо това е осъдил касатора да преустанови неправомерните си действия, с които пречи на ищеца Г. А. К. да упражнява пълноценно правото си на собственост върху втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в дворно място, находящо се в [населено място], обл. П., съставляващо парцел *-* от кв. 32 по плана на селото и на 1/2 ид. част от дворното място, като премахне незаконно изградената южна тераса на нивото на първия жилищен етаж на сградата. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните по делото са братя, като по силата на договори за дарение от своите родители К. К. е придобил правото на собственост върху 1/2 ид. част от дворно място с площ 853 кв. м, съставляващо парцел *-* от кв. 32 по плана на [населено място], обл. П., ведно с целия първи етаж от построената в него на 81 кв. м двуетажна жилищна сграда, състоящ се от две стаи, кухня, хол, входно антре, баня с тоалетна и две тераси, със самостоятелен вход от източната страна на сградата, а Г. К. притежава другата 1/2 ид. част от дворното място, с право на реално ползване на южната му половина, както и на втория жилищен етаж от сградата. Така обособените дялове за реално ползване на дворното място са с отделни входове откъм улицата. За първия етаж на сградата има вход от изток и от запад, а за втория етаж- вход от юг. В заключението на приетите по делото съдебно-технически експертизи е посочено, че от южната страна на жилищната сграда на нивото на първия жилищен етаж има изградена без съответните строителни книжа тераса, плочата на която е подпряна с три бетонови колони, фундирани в земята. Съдът е приел, че тази тераса е изградена след придобиване на собствеността от страна на ответника върху първи жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, тъй като в представения по делото нот. акт № 153/1982 г., обективиращ договора за дарение, от който той черпи права, е налице подробно описание на разпределението на помещенията и две тераси, а според заключението на вещото лице и представените по делото конструктивни проекти сградата е била одобрена с по две тераси на всеки етаж - източна и западна. За изграждане на процесната тераса няма наличен и представен проект, нито същата е изградена със съгласието на Г. К.. От показанията на свидетелите М. К. и А. К., съответно съпруга и дъщеря на ищеца, е установено, че изградената от ответника южна тераса, присъединена към жилището му на първия етаж, затруднява и ограничава ползването от страна на ищеца и на неговото семейство на южната част от дворното място, разпределено му за реално ползване, като ограничава и достъпа до входа на жилището, находящо се на втория етаж от жилищната сграда. При тези фактически данни съдът е приел, че процесната южна тераса на първия етаж от сградата, присъединена към жилището на К. К., създава пречки за упражняване правото на собственост на Г. К. върху южната част от дворното място, разпределена му за реално ползване, и жилището, находящо се на втория жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, поради което претенцията за премахване на тази част от незаконното застрояване е приета за основателна. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. При съсобствен имот, представлява ли пречка по-голяма от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС изграждането на тераса към обект индивидуална собственост на единия съсобственик на земята и дължи ли съдът, сезиран с иск по чл. 109 ЗС, да извърши конкретна преценка и да изложи конкретни мотиви за това, дали изградената тераса пречи на другия съсобственик; 2. Във всички случаи ли незаконно пристрояване на сграда-индивидуална собственост в съсобствено място представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, с което се пречи на другия съсобственик на мястото да упражнява правото си на собственост; 3. Необходимо ли е за уважаването на иск по чл. 109 ЗС да се докаже, че действията на ответниците, изразяващи се в извършено незаконно строителство в съсобствения имот – изграждане на тераса, пречат на ищеца да упражнява правата си в него или е достатъчно да се установи, че терасата е без строителни книжа. Ответникът по жалбата Г. А. К. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените в изложението въпроси са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на данните по делото, както и на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на обжалваното решение, поради което същите не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Наред това следва да се посочи, че с ТР № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е прието, че за уважаването на иска по чл. 109 ЗС във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, че ответникът е осъществил върху собствения му имот неоснователно действие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използване на имота му по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/, като преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. В съответствие с тези указания и данните по делото решаващият съд е приел, че изградената процесна тераса излиза извън очертанията на сградата в южна посока, ограничава пространството за преминаване около сградата и ползването на южния вход, както и затруднява и ограничава ползването на южната част от дворното място, разпределено на ищеца за реално ползване. Липсва противоречие и със сочената от касатора казуална практика на ВКС /решение № 125 от 26.06.2013 г. по гр. д. № 939/2012 г., I г. о., решение № 3 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 2139/2021 г., I г. о., и др./, отнасяща са до различни от настоящата хипотези. Решаването на поставените въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва приложното поле на основанието да допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което и никакви доводи не са изложени. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1560 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,