Определение № 592 от 07.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 54/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 1319 от 01.11.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2081/2023 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2573 от 06.06.2023 год., постановено по гр. дело № 11865/2022 год. по описа на Районен съд – Пловдив, е уважен предявения от П. К. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на поддържане на незаконно обвинение по досъдебно производство № 263/2021 год. по описа на 05 РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр. пр. № 10673/2021 год. по описа на РП – Пловдив, за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.02.2022 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. В случая не било налице бездействие от страна на РП – Пловдив, тъй като за разкриване на обективната истина по делото била назначена тричленна съдебно-химическа експертиза и наказателното производство не можело да бъде прекратено преди изготвяне на заключението на вещото лице. Въззивният съд не бил отчел, че обвинението не било за тежко умишлено престъпление и че през по-голямата част от времето, през което ищецът бил привлечен като обвиняем, спрямо него била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Претенцията била и недоказана. Несъмнено ищецът бил претърпял вреди, но техният характер и интензитет били такива, че не обосновавали присъждането на обезщетение в размер на 6 000 лв. Този размер не съответствал на съществуващата в страната икономическа обстановка и практиката на съдилищата в подобни случаи. Следвало да се има предвид и че съдебното минало и наличието на предходни осъждания, включително за същото престъпление, следвало да бъдат отчетени в много по-голяма степен при преценката на личността на ищеца, която ведно с начина му на живот, интереси, средата му, трудовата биография, обуславяли интензитета на усещането за накърнено лично достойнство и чувство за справедливост. Когато едно лице било осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не можело да бъде сравнен с тези на лице, по отношение на което се повдигало обвинение за първи път. В случая ищецът бил двукратно осъждан и не бил реабилитиран, което обстоятелство можело да бъде установено от всеки потенциален работодател и да послужи като по-сериозна пречка за сключване на трудов или граждански договор в сравнение с воденото срещу него процесно наказателно производство. Освен това въззивният съд не бил съобразил, че наказателното производство било с фактическа и правна сложност, като било приключило в досъдебната му фаза, а извършените процесуални действия не били много. Показанията на разпитаната свидетелка по делото, която била заинтересована, били твърде общи и въз основа на тях не се установявали твърдените вреди. Твърденията на ищеца за настъпило влошаване на здравословното му състояние се опровергавали от доказателствата по делото. Причинените му вреди не били по-големи и специфични в сравнение с обичайните такива. Не била налице причинна връзка между незаконното обвинение и част от претендираните вреди. Въззивният съд не бил изложил мотиви за икономическата база, въз основа на която бил увеличил определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ Относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение? 2/ Относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ? 3/ При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата? 4/ За задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта при определянето на основание чл. 2, ал. 1, т, 3 ЗОДОВ на обезщетение за претърпени неимуществени вреди? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год. – т. ІІ,1 Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 год., ОСГК — т.11; Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК – т. 19, решение № 123 от 23.06.2013 год. на ВКС по гр.дело № 254/2014 год., III г. о., ГК, решение № 113 от 02.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3483/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 358 от 06.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2026/2014 год., ІV г. о., ГК, решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 140 от 14.12.2017 год. на ВКС по гр. дело № 919/2017 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 200 от 16.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1019/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 419 от 18.06.2009 год. на ВКС по гр. дело № 1359/2008 год., ІІ г. о., ГК, решение № 458 от 16.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 3484/2015 год., ІV г. о., ГК, решение № 104 от 25.06.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2782/2017 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 113 от 02.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3483/2016 год., ІV г. о., ГК и решение № 60 от 14.05.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2324/2018 год., ІV г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба П. К. Д. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че досъдебно производство № 263/2021 год. по описа на 05-то РУ при ОД на МВР – Пловдив, пр.пр. № 10673/2021 год. по описа на РП – Пловдив било образувано срещу ищеца на 02.09.2021 год. по повод съобщение за извършено престъплението чл. 343б, ал. 3 НК. На същата дата ищецът бил задържан по реда на ЗМВР за 24 часа, като по административен ред му било иззето свидетелството за управление на МПС. На 03.09.2021 год. ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, бил разпитан в това процесуално качество и бил задържан за 72 часа, като било внесено искане за вземане на постоянна мярка „задържане под стража“ по реда на чл. 64 НПК, което било уважено с определение № 4569 от 06.09.2021 год. по описа на РС - Пловдив. Така постановеното определение било обжалвано и потвърдено с определение № 620 от 14.09.2021 год. на ОС – Пловдив. На 29.09.2021 год. ищецът бил освободен, като му била наложена мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 10.02.2022 год. процесното наказателно производство било прекратено поради липса на престъпление. На 21.02.2022 год. на ищеца било издадено удостоверение от РП – Пловдив, което да му послужи пред сектор „Пътна полиция" – Пловдив за връщане на свидетелството му за управление на МПС. Въззивният е кредитирал заключението на вещите лица по комплексната съдебно-медицинска експертиза, въз основа на което е приел за установено, че ищецът страда от инсулинозависим захарен диабет, без усложнение и се лекува с посочените инсулинови препарати, като според представените по делото експертни решения от 2019 год. и 2021 год. ищецът бил съответно с определена 60 % трайно намалена роботоспособност за срок от три години поради общо заболяване „Захарен диабет ИЗТ КДС – диабетна полиневропатия“ и с определена пожизнено 71 % трайно намалена роботоспособност поради общо заболяване Захарен диабет ИЗТ КДС – диабетна полиневропатия и ангиопатия. Ангипатия ретине деабетика“. При ищеца било налице хронично усложнение, като влошаването на контролна захар на диабета можело да бъде и спонтанно, вследствие на диетични грешки, приложение на инсулин, инфекции, т.е касаело се за многофакторен анализ. Остри усложнения на захарния диабет като хипергликемия и кетоацидоза изобщо не били налице в случая. Според проведените психологични изследвания, при ищеца била установена умерена степен на анхедония и тревожност. Лица, които проявявали анхедония, не успяватли да изпитват удоволствие, не успявали да се ангажират или не намирали енергия за преживяванията в живота си. Ищецът бил тревожна личност, а тревожността като психичен проблем или тенденция била обвързана с диабета, като физически проблем. Ищецът не страдал от психично разстройство. При него се касаело за преживяна ситуационна криза. Въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на А. Д. – майка на ищеца, които е ценил при преценката им /в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК/, въззивният съд е приел за установено, че от десет години ищецът бил диагностициран със заболяване диабетен тип 1, инсулинозависим. На ищеца била извършена проверка за употреба на наркотични вещества, като той бил задържан за 24 часа, а впоследствие – за 72 часа. Прекарал 27 дни в ареста докато излязат резултатите от взетата кръвна проба. През този период ищецът се сринал психически, плачел по телефона всеки ден, оплаквал се от главоболие, загуба на сън и изтръпване на крайниците. Не можел да се храни съобразно нужната с оглед заболяването му диета, а и се налагало да моли за инсулин, който не винаги получавал навреме. Приятелката му, с която живеели на семейни начала, също постоянно плачела и се сринала психически. След като излезли резултатите от експертизата за наркотици, ищецът се поуспокоил, но останал затворен в себе си, избягвал контакти с приятели и роднини и продължавал да вдига кръвно, което не било нормално за неговата възраст. Преди образуване на процесното досъдебно производство ищецът работил, като разнасял вечер храна по домовете, но след като му отнели свидетелството за управление на МПС, станал изцяло зависим финансово от майка си и от приятелката си. След като излезли резултатите и от тричленната експертиза, ищецът подал искане по прокуратурата да му върнат свидетелството за управление на МПС, но получил отказ. Същото му било върнато едва след влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство и издаването на удостоверение за това на 21.02.2022 год. Ищецът бил осъждан на два пъти и лежал в затвора, включително за същото престъпление и всеки престой в ареста му се отразявал зле, най-вече във връзка със заболяването му. Във връзка със спорния между страните въпрос за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е изложил съображения, че наличието на предходни осъждания /вкл. такива с прилагане на наказание „лишаване от свобода“/, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, наложените мерки на процесуална принуда са фактори, които следва да се отчитат при определяне на размера на обезщетението. Посочил е, че според съдебната практика, в случаи на други осъждания, интензивността на негативните преживявания е занижена в сравнение с лица, които инцидентно са станали обект на наказателно преследване. Ищецът бил осъждан и бил търпял наказание лишаване от свобода – факт, който правилно бил взет предвид от районния съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По повод процесното обвинение ищецът бил задържан за 24 часа, а впоследствие бил търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“. Прокуратурата обаче не носела отговорност за претърпените от ищеца болки и страдания от 24-часовото му задържане, тъй като същото било осъществено по реда на ЗМВР, по инициатива на органите на полицията и без каквото и да било участие на прокурор. Същевременно прокуратурата отговаряла завредите от задържането за 72 часа и наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ищеца въззивният съд е счел, че отнемането на свидетелството за правоуправление не представлява действие, извършено в рамките на воденото срещу него наказателно производство. Това действие било част от проведена отделно от това производство административнонаказателна процедура, в рамките на която бил съставен акт за установяване на административно нарушение, т.е. същото нямало връзка с незаконното обвинение. Административно-наказателното производство и наказателното производство били самостоятелни такива – първото било образувано с акт за установяване на административно нарушение и именно в неговите рамки, от компетентния административен орган, било отнето свидетелството за управление на МПС. Това свидетелство не било иззето по реда на НПК и не било приложено като веществено доказателство по образуваното наказателно производство. Следователно ответникът не бил компетентен да се разпорежда как и кога съответното свидетелство за управление да бъде върнато на правоимащия. От друга страна връщането на свидетелството за правоуправление било в пряка зависимост от развитието на наказателното производство. В този смисъл за основателно е счетено оплакването на ищеца, че за периода от 02.11.2021 год. /датата, на която било изготвено заключението по химическата експертиза/ до 10.02.2021 год. /датата, на която било издадено постановлението за прекратяване на наказателното производство/, вредите, свързани с отнетото свидетелство за управление на МПС били в причинна връзка и с бездействието на прокуратурата да предприеме незабавни действия по прекратяване на досъдебното производство. Налице бил период от повече от три месеца, в който прокуратурата неоснователно бездействала. Едва след прекратяване на наказателното производство, прокуратурата издала на 21.02.2022 год. в полза на ищеца удостоверение, което да му послужи пред сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив за получаване на свидетелството. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че ищецът работи като шофьор и невъзможността да реализира трудов доход и да се издържа, се отразила негативно на неговото емоционално състояние и психика. Той разчитал на майка си и приятелката си да поемат разходите му, което било довело до непрестанен стрес и напрежение. Подобно неудобство неминуемо могло да доведе до промяна в ритъма на живот и чувство на безизходица. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника по чл. 5 от ЗОДОВ, като е посочил, че тази правна норма визира такова виновно поведение на пострадалия, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е., когато с недобросъвестното си поведение и действията си по време на наказателното преследване пострадалият е създал предпоставки за повдигане и поддържане на обвинение за деяние, което не е престъпно, въвел е органите в заблуждение относно характера на деянието, направил е неистински признания, прикрил е обстоятелства, забавил е производството и други подобни, целящи да се опорочи разследването или то да бъде забавено и удължено. В случая ответникът, чиято била доказателствената тежест, не бил установил, че ищецът със собствените си действия бил причинил или увеличил увреждането си. Напротив, ищецът бил съдействал на съответните органи – изявил бил готовност да се извърши експертиза на кръв и урина. Въззивният съд е посочил, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва да бъдат взети предвид характера и степента на увреждането; начина и обстоятелствата, при които е получено; вредоносните последици; продължителност и степен на интензитет; възраст на увредения; обществено и социално положение; продължителността на наказателното производство – общо и в отделните му фази; характера на обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т.ч. дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес, постановена ли е осъдителна присъда в някоя от инстанциите; броя и вида на извършените процесуални действия с участието на пострадалия; вида и тежестта на наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението/осъждането; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването и пр.; личността на увредения; данните за предишни осъждания; начина му на живот и обичайната среда; отражението на обвинението върху физическото здраве, психиката, контактите и социалния живот на ищеца, на положението му в обществото, работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички обстоятелства, които имат отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Наред с тези обстоятелства, трябва да бъдат съобразени и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Освен отчетените от първоинстанционния съд обстоятелства, а именно: сравнително кратките срокове, в които наказателното производство било приключило; въпреки наличието на експертиза, която не била установила наличието на наркотични вещества, била назначена тройна такава, което удължило периода, през който ищецът бил търпял негативни последици от незаконното обвинение; спрямо него била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”; обременено съдебно минало на ищеца и липсата на пряка причинно-следствена връзка между влошаването на здравословното му състояние и незаконното обвинение, въззивният съд е изтъкнал, че за периода на наказателното преследване ищецът имал отрицателни изживявания от незаконното обвинение – то ограничавало възможността му да води обичайния си начин на живот и му се било отразило емоционално негативно. От друга страна, от процесното обвинение ищецът не бил изпитал моралното страдание на неосъждан човек, нито бил уронен престижът му в обществото. Наказателното производство не било разгласено публично чрез медиите, а макар да се установявало влошаване на здравето на ищеца по време на и в причинна връзка със задържането под стража, то следвало да се отчете неговата 60 % трайно намалена работоспособност, при която престоят му в ареста бил по-тежък/по-труден в сравнение с обикновеното. Трябвало да бъдат отчетени и възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинение – 25 год., т.е. той бил в активна трудоспособна възраст и етап от личностното си развитие; несвовременното прекратяване на наказателното производство след изготвяне на последната експертиза и периодът, през който ищецът бил лишен от възможността да упражнява законното си право да управлява МПС, а от там и да реализира трудов доход. Тази несигурност за осигуряване на издръжка неминуемо била причинила допълнителен стрес и психически дискомфорт. В обобщение и отчитайки установените по делото критерии, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е формирал извода, че паричният еквивалент на претърпените вреди, съобразен и със социалноикономическите условия в страната в годината на увреждането, е в размер на 6 000 лв. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 3 000 лв. до размера от 6 000 лв., която претенция е уважена, ведно със законната лихва, считано от 18.02.2022 год. до окончателното изплащане. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора въпроси, които обобщени и уточнени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., се свеждат до следния въпрос: При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение, следва ли съдът да обсъди всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, включително обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост, както и да извърши и да отрази в мотивите на решението своята преценка относно тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, покриват общото и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите са от значение за изхода от спора и е необходима проверка за разрешаването им от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. задължителната такава, по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 52 ЗЗД /цитирана от касатора/. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд