Определение № 112 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4649/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от И. М. И., чрез адв. Ч. Д., против постановеното в производство по иск по чл. 49 ЗЗД решение № 212 от 27.02.2024 год. по въззивно гр. д. № 1558/2023 год. по описа на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено решението от 09.03.2023 год. по гр. д. № 16430/2019 год. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен искът на касатора против „Алианц Банк България“ АД за присъждане на сумата 30 000 лева /частично от общ размер на претенцията 160 000 лева/, представляваща имуществена вреда, настъпила в резултат на противоправното поведение на служители при ответника във връзка с осъществена на занижени цени публична продан на ипотекиран от него имот в обезпечение на сключен между страните договор за кредит „жилище“ от 07.04.2008 год. Касационната жалба е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, в съответствие с изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и с приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което следва да се разгледа по реда на чл. 288 ГПК. Доводите на касатора са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол се цитират хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответникът „Алианц Банк Бъглария“ АД не взема становище по жалбата. Като се запозна с материалите по делото и доводите на касатора, за да се произнесе, настоящият състав на ВКС, Второ г. о., съобразява следното: Съдът е приел за разглеждане частичен иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди. Въведените от ищеца правопораждащи отговорността юридически факти са свързани с изпълнението на възникналите между него и ответната банка договорни отношения по повод изтеглен ипотечен кредит, неизпълнението на който станало повод за провеждането на принудително изпълнение върху ипотекирания недвижим имот. Като противоправно поведение на ответника се сочи бездействието на ангажираните при него длъжностни лица, които не оспорили занижената оценка на имуществото и по този начин ощетили длъжника, тъй като имотът му не бил продаден на разумна цена, а голяма част от задълженията му останала непогасена. При формиране на решаващите си съображения по така очертания предмет на спора въззивният съд приел, че липсва спор между страните относно съществуването на вземанията на взискателя по проведеното принудително изпълнение за главница, лихви и неустойки в общ размер на 260 739,85 лева, за които са издадени заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр. д. № 38827/2016 год. по описа на Софийския районен съд. Съобразил е, че пазарната стойност на изнесения на публична продан имот е остойностена от вещите лица в размер на 138 700 лева. След преценка на представените доказателства, в това число и приложеното дело на частния съдебен изпълнител, е обосновал изводът, че към извършване на проданта са спазени изискванията на действащите към този момент редакции на разпоредбите на чл. 485 и чл. 486 ГПК /обн. ДВ, бр. 50 от 2015 год./ – публичната продан е била надлежно разгласена, по нея са постъпили две наддавателни предложения и имотът е възложен срещу предложената по-висока цена от 105 000 лева при дадена данъчна оценка в размер на 61 400,80 лева. С оглед на това и предвид липсата на процесуална възможност за взискателя да оспорва оценката в изпълнителното производство към датата на проданта, респ. процедурата по нейното провеждане, съдебният състав е мотивирал извод, че няма как да се говори за противоправно бездействие от страна на служители на ответника, вследствие на което да са настъпили вреди за ищеца. Разяснил е още, че останалата част от наведените от последния доводи не следва да се обсъждат, тъй като нарушението на Директива 2014/17, задължаваща държавите-членки да въведат процедури и мерки за защита на потребителите по повод обезпечаване на правата им в изпълнително производство, биха били материални предпоставки за ангажиране отговорността на Държавата, чието задължение е да осигури правото на ЕС - арг. от чл. 4, пар. 3 ДФЕС, без обаче същите да имат отношение към материалната легитимация на банката - ответник по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД. При тези мотиви и с оглед обхвата на производството по повдигнатия правен спор настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Съображенията за това са следните: По първия формулиран въпрос: „ Представлява ли служебно задължение на съда да се произнесе по приложените договори за ипотечен кредит за наличието на неравноправни клаузи в ипотечния договор? “ – твърди се същият да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практика на Съда на ЕС в решения по дела C-600/19, C-693/19, C-831/19, C-725/19, C-869/19, а както и в противоречие с решение № 146 от 1.11.2017 год. на ВКС по т. д. № 2615/2016 год., I т. о. и посочените в него други решения на касационната инстанция. Цитираната съдебна практика в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК е неотносима с оглед предмета на производството по конкретно предявения иск. Същият има за предмет установяването на неправомерни действия или бездействия от страна на служители на ответното дружество, които да обосновават ангажиране на обективната му отговорност по смисъла на чл. 49 ЗЗД за осъществен деликт от лица, за които той отговаря по силата на изрична законова разпоредба. Касае се за вид извъндоговорна отговорност, която възниква при наличието на сложен фактически състав, и която по дефиниция не може да черпи своето основание от действителността /в частност неравноправността/ на конкретни разпоредби от сключен между страните в производството договор. Тези доводи и твърдения на ищеца касаят съществуването и размера на паричното задължение, станало повод за провеждане на производството по чл. 417 и сл. ГПК. С тях ищецът е могъл да се защитава срещу предявеното вземане по реда и съгласно правилата, предвидени в гл. XXXVII на ГПК, но те не са и не могат да бъдат предмет на настоящото производство. Абсолютно същите аргументи важат и по отношение на втория и третия от въпросите към изложението на касатора: „ Следва ли в договора за ипотечен кредит да бъде индивидуално уговорена клаузата, че длъжникът отговаря с цялото си имущество съобразно разпоредбата на чл. 133 ЗЗД? “ и „ Ако отговора на този въпрос е положителен и тази клауза не е индивидуално уговорена, може ли да породи правни последици за длъжника като се има предвид разпоредбата на чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП? “. Тези въпроси не са обсъждани от съдебните инстанции, постановили решения по предмета на спора и отговорът им е изцяло неотносим към изхода по конкретното дело, поради което същите не удовлетворяват общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Четвъртият поставен въпрос е както следва: „ Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани във въззивната жалба оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, обусловил изхода на спора? “. Твърди се по отношение на него да е налице противоречие с практиката на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и представени своевременно доказателства и релевирани своевременно възражения на страните, както и техните доводи съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред въззивния съд факти - чл. 269 ГПК. Цитирани са решение № 134 от 30.12.2013 год. на ВКС по т. д. № 34/2013 год., II т. о., решение № 75 от 20.06.2016 год. на ВКС по т. д. № 1608/2015 год., II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 год. на ВКС по т. д. № 3768/2014 год., II т. о. и др. Въпросът е обуславящ, но в случая по отношение на него не е обоснована поддържаната допълнителна предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В разглежданата хипотеза въззивният съд е посочил решаващите си съображения по предмета на спора, като се е аргументирал изрично защо не се произнася по част от поддържаните доводи от ищеца и с това той не е нарушил трайно утвърдената съдебна практика, тъй като задълженията му по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК не обхващат обсъждането на факти, доводи и защитни тези на страните, които са ирелевантни за основателността на конкретно въведената като предмет на делото претенция. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,