Определение № 50529 от 30.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1020/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“АД срещу решение №27/12.08.2022 г., поправено с решение №363/12.06.2023г. по т.д.№1082/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №900975/11.08.2021г. по т.д.№74/20г. на Окръжен съд Благоевград в частта, с която предявеният от „Юробанк България“АД против Г. А. Н. и И. Й. Н. иск с правно основание чл.430 ТЗ е отхвърлен като неоснователен за разликата над 57 869,61 лв. до претендирания размер от 92 725,19 лв. главница и за разликата над 290,61 лв. до претендирания размер от 10 133,74 лв. наказателна лихва. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, като се твърди,че въззивният състав не е обсъдил наведените в жалбата на банката възражения и доводи относно изводите на първата инстанция за наличие на забранен от закона анатоцизъм, каквито уговорки в договора, според касатора, липсват. Твърди се,че лихвата в случая е капитализирана в интерес на двете страни по договора и тази възможност за банката е изрично предвидена с разпоредбите на Наредба №9/03.04.2008г., без да се прави разграничение в качеството на длъжника. Неправилен, според касатора, е и изводът на въззивния съд, с който е отрекъл функционалната свързаност между кредитополучателите и собственото им търговско дружество, като се е ограничил до клаузите на договора за кредит, без да обсъди останалите доказателства по делото в тяхната съвкупност. Сочи се като напълно игнорирано от състава на апелативния съд оплакването във въззивната жалба,че е възприет вариант от заключението на експертизата, при който върху дълга за целия период е начислена лихва в размер на1,5%, без да бъде съобразено,че първоначално уговореният размер на лихва е 6,9%, а лихвата от 1,5% е уговорено да се начислява само през първата година от срока за издължаване.Доколкото задължението за наказателна лихва е поставено в зависимост от приложимия към момента процент възнаградителна такава, касаторът счита,че дължимият й размер не съответства на присъдения с решението. Поддържа се искане за отмяна на решението на Софийски апелативен съд. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.Твърди,че обжалваното решение е очевидно неправилно, която очевидна неправилност обосновава с доводи, че в противоречие с изложените от него мотиви въззивният съд е възприел направените от вещото лице изчисления на лихвата в процент,несъответен на уговорения за периода на договора, който е определяем по ясен и прозрачен начин. Предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът счита за осъществена с въпроса, който счита за разрешен от въззивния съд: Представлява ли извършената капитализация неравноправна клауза от допълнителните споразумения при положение,че същата цели да защити интереса и на двете страни,а именно – просроченият кредит да не бъде обявен за предсрочно изискуем, да бъде върнат в редовност и кредитополучателите да могат редовно да го обслужват? Според касатора даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е в противоречие с решение №1001/05.07.99г. по гр.д.№357/99г. на V г.о. на ВКС, решение №66/29.07.19г. по т.д.№1504/18г. на ІІ т.о. на ВКС и ТР №3/27.03.2019г. по тълк.д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се в изложението,че относно изследването на функционалната свързаност на кредитополучателите физически лица със собственото им дружество „Пирамидите-05“ООД решението е постановено в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решенията му по дела С-74/15, С-348/14 и С-110/14. Като значими за развитието на правото касаторът формулира въпросите: Попада ли в обхвата на служебната проверка на съда дали е налице функционална свързаност между физическите лица кредитополучатели и контролирано от тях дружество при използването на средствата по кредита,като е направено възражение в тази насока? Какво обхваща тази проверка и как се разпределя доказателствената тежест между страните? Следва ли например кредитополучателите да докажат как са използвали получените средства, включително за какви цели се използва закупеният имот? Следва ли съдът да определи дали използването на имот за отдаване под наем или за съвместяване на жилище и офис изключва потребителската защита? Ответниците по касационната жалба Г. Н. и И. Н., в депозиран от тях писмен отговор, са оспорили наличието на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и са навели доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред него от „Юробанк България“ АД част, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено,че страните по делото са сключили договор за кредит от 25.08.2006 г., по силата на който на ответниците е предоставен кредит в размер на 115 152 лв., от които 38 810 лв. за покупка на недвижим имот и 76 342 лв. за други разплащания, със срок за погасяване 240 месеца, при фиксираната годишна лихва от 1.5% за първата година от срока, а за всяка следваща - лихвата се формира като сбор от базисния лихвен процент на банката за жилищни кредити, намален с 0.1 %, който към деня на сключването на договора е бил 7 %.Установено е,че на 04.07.07г., на 28.08.2009 г., на 7.10.2011 г., на 27.12.2012 г. и на 27.12.2013 г., страните сключили допълнителни споразумения към договора, с които съответно кредитополучателите дали съгласието си в случай на предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит, да бъдат обявени за предсрочно изискуеми и всички останали кредити, отпуснати от банката на „Пирамидите-05“ ООД,с право на банката да се удовлетвори от което и да е предоставено й обезпечение; формираните просрочия на лихвата да бъдат преоформяни служебно от банката чрез натрупване към редовната главница при определен период на облекчено погасяване на общия дълг, през който същият се олихвява с фиксирана годишна лихва, а след изтичането му непогасеният остатък от общия дълг да се олихвява с годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата БЛП на банката за жилищни кредити в лева плюс договорна лихвена надбавка, променяна с всяко допълнително споразумение. Установено е,че поради неплащане от страна на ответниците с покани, връчени им на 02.10.2019 г. по реда на чл. 46 ал. 1 от ГПК банката е обявила кредита за изцяло и предсрочно изискуем. За да се произнесе по спорните въпроси, обусловили изхода на делото пред първата инстанция с отхвърляне на част от претенциите за главница и наказателна лихва, касаещи възраженията на ответниците за нищожност на клаузи от договора, като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, както и като противоречащи на чл. 26 ал.1, вр. чл. 10 ал. 3 от ЗЗД, въззивният състав е изложил съображения за предпоставеност на правилното им разрешаване от преценката дали кредитополучателите могат да бъдат определени като потребители по смисъла на § 13 т.1 от ДРЗЗП, който закон би им предоставил закрила като такива. В тази връзка съдът е обсъдил възражението на ищеца- въззивник в производството пред него, че сумата по кредита е била предоставена за закупуване на имот, който е бил предназначен за офис на търговско дружество, в което кредитополучателите са съдружници, но е намерил същото за недоказано. Изложил е съображения,че въпреки установеното от справка по партидата на соченото от въззивника търговско дружество „Пирамидите - 05“ ООД, че ответниците са съдружници с равни дялове от капитала му, този факт не е достатъчен да бъде направен извод в поддържания от банката смисъл, а твърдението й се оборва както от липсата на уговорка в договора за кредит, че целта му е закупуване на офис за дружеството /в същия е посочено само, че кредитът се предоставя за покупка недвижим имот и за други разплащания/, така и от изявленията на кредитополучателите в молбите им за реструктуриране на ипотечния кредит, че имотът, служещ за обезпечение на изтегления кредит, се използва за основно жилище. Съдът е намерил,че не може да бъде аргумент в противен смисъл декларираното в едно от допълнителните споразумения съгласие на ответниците в случай на предсрочна изискуемост на задължението по кредита да бъдат обявени за предсрочно изискуеми и всички задължения по кредити, предоставени от банката на „Пирамидите - 05“ ООД. Въз основа на това съставът е достигнал до извода, че сумата по кредита е била предоставена на ответниците в качеството им на физически лица, че не е била предназначена и не е била използвана от тях за извършване на търговска или професионална дейност, което обуславя приложимост на разпоредбите на Глава шеста от Закона за защита на потребителите. При този извод, след извършената в съответствие със задължението по чл.7 ал. 3 от ГПК служебна проверка, съдът е преценил като неравноправни по смисъла на чл. 143 ал.2 т. 11 ЗЗП уговорките в чл.3 ал.5, чл. 6 ал. 3 и чл.12 от договора, позволяващи на банката да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Като неоснователно е счетено позоваването на въззивника на приложимост на чл. 144 ал. 3 т.1 ЗЗП, като е съобразена практиката на ВКС, с която еднозначно се възприема, че методът на изчисляване на лихвения процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори; че трябва да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва и че, когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга или методологията, създадена от банката, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП; че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, също не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144 ал. 3 т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прилагайки тези разрешения към разглеждания казус, съдът е посочил, че ищецът /при възложена нему доказателствена тежест/ не е доказал да е предоставил на ответниците предварително достатъчно конкретна информация за приложимия от банката метод за едностранна промяна в размера на лихвения процент. Като неоснователно е преценено и възражението на въззивника срещу извода на първоинстанционния съд за нищожност на основание чл. 26 ал.1, вр. чл. 10 ал. 3 от ЗЗД, на клаузите от допълнителните споразумения, предвиждащи формираните просрочия на плащанията на лихвата да се преоформят служебно от банката чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. За да се обоснове, съставът се е позовал на възприетото в решение №132/13.01.2021г. по т.д. №2195/ 2019 г. на І т.о. на ВКС, че уговорката в допълнително споразумение към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно чл. 294 ал.1 ТЗ, а преструктурирането на дълга на основание чл.13 от Наредба № 9 от 3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10 ал.3 ЗЗД. Въз основа на това е направил извод,че клаузите от допълнителните споразумения, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към главницата и поради това даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви, са нищожни като противоречащи на посочената законова норма, съгласно чл.26 ал.1 ЗЗД. При тези изводи съдът е приел,че приложение следва да намери разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и задълженията на ответниците да бъдат изчислени съобразно първоначалния погасителен план към договора за банков кредит, без да се вземат предвид измененията на лихвения процент и капитализирания размер на главницата. За да определи дължимия размер на главница и наказателна лихва, съдът е ползвал заключението на допуснатата и изслушана в производството пред първата инстанция счетоводна експертиза, според чиито изчисления, направени въз основа на първоначалния погасителен план /при съобразяване условията му за начисляване на лихва от 1,5% за първата година, а след изтичането й – 6,9%, съгласно отговора на въпрос №5 в заключението/ дължимата просрочена главница е в размер на 57 869,61 лв., а наказателната лихва за периода от 02.07.2019 г. до 25.05.2020 г. е в размер на 290,61 лв. Доколкото този му извод кореспондира с крайните изводи на първата инстанция, съставът на апелативния съд е намерил,че исковите претенции за разликата над тези суми до първоначално предявените им размери подлежат на отхвърляне, което е сторила и първата инстанция. По тези съображения е потвърдил решението на СГС в обжалваната му от „Юробанк“АД част. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Първият от формулираните от касатора въпроси не отговаря на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Освен че е от фактологичен характер, същият и не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд за нищожност на клаузите от допълнителните споразумения, предвиждащи капитализация на просрочените възнаградителни лихви, които не са основани на мотиви за неравноправността им по смисъла на ЗЗП, а, че същите противоречат чл.10 ал.3 ЗЗД, поради което са нищожността им произтича от разпоредбата на чл.26 ал.1 ЗЗД. Същото разрешение се съдържа не само в цитираното от въззивния съд решение на ВКС, но и в посоченото такова от самия касатор решение по т.д.№1504/18г. на ІІ т.о. на ВКС, където в отговор на правния въпрос, обусловил допускането на касационния контрол, категорично е възприето,че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви /т.е. така наречената от касатора „капитализация“/, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци, а такава възможност извън тези случаи по смисъла на същата разпоредба не се създава с Наредба №9/2008г. /отм./. С допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.2 ГПК касаторът не е поставил конкретен разрешен от въззивния съд по обуславящ изхода на делото начин въпрос, а само е посочил,че решението е постановено в противоречие с практиката на СЕС при изследването на функционалната свързаност на ответниците - кредитополучатели с притежаваното и управлявано от тях търговско дружество.Въпроси във връзка с твърдяната от страната функционална свързаност са формулирани /всички останали такива от изложението/, но като обвързани с допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Дори да бъдат възприети като въпроси, релевирани при евентуално съединяване с двата допълнителни критерия по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК,те не са годни да обосноват положителен резултат от настоящата фаза на производството пред касационната инстанция. Първият от тях и да се приеме за относим към дейността на въззивния съд, евентуален отговор на него в целения от касатора смисъл не би довел до различен от постигнатия по делото резултат, тъй като съдът е извършил проверка за наличие на твърдяната от банката функционална свързаност между кредитополучателите и търговското им дружество на базата на събраните по делото доказателства, с оглед направеното от банката-кредитор възражение за неприложимост на нормите на ЗЗП по отношение на ответниците - физически лица, но въз основа на тях не е намерил да са налице данни, от които би могло да се заключи,че кредитът е усвоен с цел обслужване търговската дейност на дружеството.Отговор на следващите два въпроса се съдържа в разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК, според която всяка страна е длъжна да докаже фактите, на които основава исканията и възраженията си, която разпоредба въззивният съд е съобразил, приемайки,че ищецът не е изпълнил възложената му по силата на закона тежест за доказване на твърдения от него факт, че целта на договора за кредит е свързана с търговската дейност на дружеството. Последният въпрос, освен че е хипотетично и неясно формулиран, съдържа твърдения за факти, които не са били установени по делото, за да бъде изключена потребителската защита /каквато възможност съдът принципно и не е отрекъл, а е анализирал доказателствата, за да направи извода си за липса на предпоставките за това/. Позоваването с израза,че въпросите са от значение за развитието на правото, на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, не е развито от гледна точка на неговата приложимост, съгласно разясненията в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Абсолютно нерелевантни към така поставените въпроси са решенията на СЕС по дела С110/14 и С-348/14, както и определение по дело С-74-15, постановени по преюдициални запитвания, отправени до Съда. Извършеното с тях тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13, освен това, се отнася до различни от разглежданата хипотеза случаи – на предоставен на физическо лице, упражняващо адвокатска професия банков кредит, на когото се признава качество на потребител, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност, като обезпечаването на задължението му с имот, собственост на адвокатската му кантора не рефлектира върху това му качество /С-110/14/; на участие на физическо лице в позиция на съдлъжник по договор за кредит, сключен с професионалист, при което на същото се признава качество на потребител, ако действа за цел, която може да се счита за несвързана с професионалната /търговска дейност на длъжника /С-348/14/; на приложимост на разпоредбите на директивата и спрямо физическо лице, сключило договор за обезпечение или поръчителство за гарантиране кредитни задължения на търговско дружество, ако физическото лице е действало за цели, които не попадат в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие и то няма връзка от функционално естество с дружеството /С-74/15/. Обжалването пред касационната инстанция не следва да се допусне и при самостоятелната предпоставка на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК - поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В съответната част от изложението си касаторът не е аргументирал искането си за селектиране на жалбата му на посоченото основание в някоя от изброените хипотези, а се е позовал на противоречие в мотивите, на неправилно интерпретиране и съобразяване на доказателства /клаузи от договора за кредит, заключение на вещо лице, допълнителни споразумения/, което представлява оплакване за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, но не може да обоснове приложимост на критерия за преодоляване на първата фаза на касационното производство по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по кадсационната жалба направените от тях разноски за производството пред ВКС в размер на 2000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд