Определение № 1827 от 07.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1527/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260607 от 27.11.2024г. по гр.д. № 1546/2021г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 70045 от 19.03.2020г. по гр.д. № 59629/2018г. на Софийски районен съд, по същество е постановено следното: 1/ уважен е отрицателен установителен иск за собственост на С. Б. И. против И. С. И. (починал и заместен от наследниците си Б. И. и Т. И.) за установяване, че не е собственик на 1/2 ид.ч. от двуетажна еднофамилна жилищна сграда в [населено място], на [улица], заснета с идентификатор ***, разположена в поземлен имот с идентификатор ***; 2/ уважен е иск по чл. 108 ЗС на С. Б. И. против Б. И. И. в установителната му част като е признато за установено, че ищцата е собственик на гореописаната 1/2 ид.ч. от двуетажна еднофамилна жилищна сграда и е отхвърлен този иск в осъдителната му част - за осъждане на ответника да предаде владението върху посочената идеална част; 3/ отхвърлен е искът на С. Б. И. против Б. И. И. по чл. 73 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на гореописания имот за периода от 25.09.2008г. до 11.09.2018г. в размер на 25 000лв,. частичен иск от вземане в размер на 29500лв. Касационната жалба е подадена от Б. И. И. чрез адв. Г. и касае неблагоприятните за него части от решението: уважаването на отрицателния установителен иск и уважаването на ревандикационния иск в установителната част. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и очевидна неправилност. Ответницата по касационната жалба С. Б. И., представлявана от адвокат Г., взема становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявени са от С. Б. И. три иска: отрицателен установителен иск против И. С. И. (починал и заместен от наследниците си Б. И. и Т. И.), че не е собственик на 1/2ид.ч. от двуетажната жилищна сграда; ревандикационен иск против Б. И. относно собствеността на същата 1/2 ид.ч. от жилищната сграда и осъдителен иск против Б. И. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на спорната част от сградата. Вторият иск е отхвърлен в осъдителната част, а третият иск е отхвърлен изцяло и в тези части решението като необжалвано е влязло в сила. От страна на Т. И. е заявено оттегляне на въззивната жалба, подадена от наследодателя И. И. срещу уважаването на отрицателния установителен иск за полагащата й се по наследство 1/4 ид.ч. от сградата, при което и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила. Предмет на касационната проверка е уважаването на отрицателния установителен иск против Б. И. (за 1/4 ид.ч.), както и уважаването на ревадикационния иск срещу него в установителната част. От фактическа страна е установено, че ищцата С. И. и първоначалният ответник И. И. са били съпрузи; по време на брака им, с договор за дарение от 1977г. И. И. е придобил дворното място; също по време на брака е построена двуетажната жилищна сграда, предмет на спора; бракът е прекратен през 1998г., като сградата, представляваща семейното жилище, е предоставена за ползване на И. И.. През 2008г. И. И. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност на 1/2ид.ч. от сградата и същата година е продал цялата сграда на сина си Б., като е запазил за себе си и за майка си Т. М. „пожизнено и безвъзмездно владение“ върху имота. Спорът е концентриран върху това дали И. И. е бил собственик на 1/2ид.ч. от имота по давност към момента на сделката в полза на сина му Б. и дали приобретателят Б. е придобил собствеността посредством свое добросъвестно владение върху нея, считано от датата на сделката 25.09.2008г. Съдът е обсъдил събраните свидетелки показания и е установил безпротиворечиво, че от 1991г. ищцата е напуснала къщата, в нея останали да живеят съпругът й И. с двете им деца Б. и Т., както и майката на И. - Т.; в дворното място е построена още една къща, която И. прехвърлил на двете деца; от 2000г. Б. живее със семейството си в новата къща. С. споделяла, че имали уговорка с бившия й съпруг да прехвърлят старата къща на децата; през 2000г. на сватбата на Б. С. казала, че няма претенции към старата къща и тя е за И. и майка му. Свидетелите сочат, че сестрата на ответника Т. пуснала наематели в своя апартамент в новата къща и оттогава - около 2003г. се влошили отношенията й с брат й и баща й, а поддържала отношения с майка си; тогава се влошили и отношенията на Б. с майка му. Според свидетелите до 2003г. С. е изразявала готовност да прехвърли своя дял на децата си или на съпруга си. Свидетелите обаче нямат конкретни впечатления за отношенията между страните по повод къщата след 2003г. до 2018г. когато е заведен иска. Съдът е взел предвид, че до 2013г. С. е заплащала данък за своята половина от къщата, от което и от гласните доказателства е направил извод, че тя е продължавала да се счита за собственик на имота, но не е предявявала претенции по морални съображения, доколкото в къщата са живели децата й и баба им, която се е грижила за тях. Съдът е констатирал, че няма събрани доказателства И. И. да е манифестирал пред ищцата намерението си да свои нейната 1/2ид.ч. от къщата и че за първи път такова намерение е изявено със снабдяването с констативния нотариален акт на 17.09.2008г., но от тази дата до предявяването на иска на 11.09.2018г. не е изтекъл законовия десетгодишен срок. Поради това притежаваната от ищцата 1/2ид.ч. не е придобита от бившия й съпруг по давност. Този извод е обусловил основателност на предявения отрицателен установителен иск. По иска по чл. 108 ЗС съдът е отрекъл възможността ответникът Б. да е придобил 1/2ид.ч. чрез договора за продажба, тъй като праводателят му не е бил собственик на тази част. Възражението за придобиване на частта посредством добросъвестно владение също е намерил за неоснователно. Изходил е от това, че с договора за продажба от 25.09.2008г. продавачът И. е запазил право на ползване върху жилището за себе си и своята майка Т., при което на купувача не е предавано владението върху имота, включително върху частта, която не е била собственост на продавача. Б. И. не е установил своя лична фактическа власт върху къщата. Съдът е отрекъл възможността владението да е упражнявано чрез другиго - чрез баща му и баба му. Приел е, че в сключения договор за продажба е изразена ясно волята на продавача да запази за себе си и за майка си владението и ползването на имота, с което купувачът се е съгласил. Така че, по силата на договора владение на купувача не е било предавано. След прехвърляне на собствеността И. И. и майка му упражнявали съвладение върху къщата. При тези обстоятелства съдът е направил извод, че след сключване на договора И. И. не е изгубил качеството владелец и не е станал държател за владелеца Б. И.. По тези съображения съдът е приел за основателен иска по чл. 108 ЗС в установителната част, но го е отхвърлил в осъдителната поради установеното, че Б. И. не е установявал владение върху имота; няма данни за такова и след смъртта на баща му И. И.. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното: На първо място касаторът Б. И. поставя процесуалния въпрос за задължението на съда да обсъди поотделно и в съвкупност събраните доказателства, да вземе отношение по доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други. Като необсъдени визира следните доводи на ответника по иска: че И. И. е бил изключителен собственик на земята и от построяването на сградата е упражнявал владение върху нея; че съпругът по прекратена СИО не е носител на правото на строеж, което изключва принципа на приращението по чл. 92 ЗС; сочи неправилно интерпретиране на свидетелските показания, изопачаване на съдържанието на нотариалния акт от 25.09.2008г. досежно запазеното право на ползване. Така повдигнатите проблеми не запълват основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Сочените като необсъдени доводи действително са такива, но съдът не е имал задължение да ги обсъжда, защото такива възражения първоначалният ответник И. И. не е поддържал. Освен това тези доводи нямат отношение към изхода на спора. По въпроса дали представлява съпружеска имуществена общност сграда, построена по време на брака в поземлен имот, лична собственост на единия съпруг, съществува задължителна практика - т. 4 на ППВС № 5/1972 г. А и придобивна давност между съпрузи докато трае брака не може да тече - чл. 115, б. „в“ ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС. Що се отнася до обсъждането на свидетелките показания и на съдържанието на нотариалния акт съдът е изложил свои мотиви какво приема за доказано и по какви съображения. Несъгласието на касатора с тези правни изводи представлява оплакване за неправилност и не може да е основание за допускане на касационен контрол. На следващо място са поставени от касатора материалноправни въпроси: 1/ „купувачът или продавачът, който си е запазил право на ползване по договор за покупко-продажба, които не е произвел вещно-транслативен ефект (както е прието по делото) е владелец“; 2/ „купувачът, при запазено право на ползване на продавача по договор, който не е произвел вещно-прехвърлителен ефект, владелец ли е чрез фактическата власт, която упражнява запазилия правото на ползване продавач“. По тези въпроси се сочи противоречие с Решение № 65 от 13.087.2018г. по гр.д. № 2424/2017г. на ІІ г.о. и Решение № 27 от 21.07.2021г. по гр.д. № 4331/2019г. на ІІ г.о. Не се разкрива изтъкваното противоречие. И в двете решения са разгледани хипотези, фактически различаващи се от настоящата, поради което и приетите разрешения не са приложими. В първото разрешение е обсъдена възможността лице, допуснато в имота от носителя на правото на ползване, да упражнява владение, противопоставимо на собственика на имота. Във второто решение спорът се свежда до това дали и при какви предпоставки носителят на вещното право на ползване може претендира придобиване на имота по давност спрямо собственика, т.е. дали той упражнява владение. Прието е, че титулярът на вещно право на ползване упражнява фактическа власт на основание това право и докато то съществува, ползвателят няма как да се позове на основание, изключващо владението на собственика. Тази практика се споделя и от настоящия състав. Изложените от въззивния съд мотиви, че продавачът, учредил право на ползване, след сключване на договора запазва владението за себе си и за майка си, а не е държател за купувача, не съответстват напълно на приетото в практиката за характера на фактическата власт, упражнявана от носител на вещно право на ползване. Независимо от това, касационен контрол по повдигнатите въпроси, непрецизно формулирани, не следва да се допуска. В конкретния случай въз основа на учреденото право на ползване продавачът на имота И. И. и неговата майка са държатели на имота за купувача, който е придобил голата собственост. Спорният въпрос всъщност е дали купувачът, закупил отчасти чужда вещ, от момента на сделката има качеството на владелец спрямо действителния собственик на вещта, като упражнява владението чрез държателите - носители на правото на ползване и дали може да придобие правото на собственост с добросъвестно владение. Предвид установеното, че продавачът и учредител на правото на ползване не е собственик на вещта изцяло, то упражняваното владение от купувача чрез носителите на правото на ползване (които държат имота за него), не би могло да бъде противопоставено на действителния собственик, защото представлява скрито владение. Такова владение е опорочено и не може да доведе до придобиване по давност. Въз основа на учреденото право на ползване (макар и наречено в договора право на владение) продавачът, който не е собственик на целия имот, остава в имота да го ползва, т.е. и след разпоредителната сделка лицата, които упражняват фактическа власт върху имота са едни и същи. Промяната в основанието на фактическата власт - превръщането й от владение за себе си в държане за приобретателя, няма как да бъде възприето от действителния собственик. Поради това в този случай владението на купувача, спрямо което по принцип са налице предпоставките на чл.70, ал.1 ЗС, остава скрито и не може да доведе до придобиване на чуждата идеална част по давност. Именно в тази насока следва да се търси смисъла на приетото от въззивния съд. Очевидната неправилност касаторът обосновава с доводи, че в противоречие с правната и житейска логика съдът е приел, че Б. И. не е установявал фактическа власт върху къщата, при положение, че и двете страни твърдят противното. Това не съответства на данните по делото. Вярно е, че в исковата молба ищцата сочи, че къщата се владее от Б. И.. В своя отговор на исковата молба той обаче заявява, че не ползва тази къща, а живее в новопостроената; независимо от това претендира, че я е придобил по давност с добросъвестно владение. Също така, с влязлата в сила част на решението е отхвърлен ревандикационния иск в осъдителната част именно поради това, че Б. И. не упражнява фактическа власт върху къщата. При тези обстоятелства не е видима очевидна необоснованост на изводите на съда. Съдът е изхождал от установеното, че фактическата власт върху къщата е упражнявана от носителите на правото на ползване, като след смъртта на И. И. през 2020г. няма данни синът му Б. да упражнява фактическа власт, нито дали е прекратено правото на ползване, учредено на Т. М.. Като очевидно неправилен се изтъква и изводът, че по договора за покупко-продажба страните са се съгласили, че купувачът ще стане собственик, съответно ще свои вещта, но и продавачът ще свои вещта като си запази владението върху нея. По отношение на тази част от изводите на въззивния съд бяха изложени съображения по-горе при разглеждане на материалноправния въпрос. Те са частично неправилни, но тази неправилност не очевидна такава по смисъла, който създадената трайна практика на Върховния касационен съд влага в това понятие. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответницата по жалбата С. И. следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500лв., равняващи се на 1278,23 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.