Определение № 421 от 05.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1145/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Ками груп България“ ЕООД и „Вики 2005“ ЕООД чрез адв. Р. Д. обжалват в самостоятелни касационни жалби решение № 260118/22.12.2020 г. по в.т.д. 517/16 г., АС – Варна, с което е потвърдено решение № 260098/22.07.2020 г. по т.д. 1513/19 г. на ВОС, за обявяване на относително недействителна спрямо Държавата, представлявана от НАП извършената продажба с нот.акт 12 том III рег. 14 766 дело 330 от 26.09.2018 г. на нотариус Р. К., рег. № 212 НК на недвижим имот, а именно: пункт за технически прегледи, автосервиз, кафе, бар и офис, изградени в груб строеж с различна степен на довършване със застроена площ от 472,35 кв.м. и Р. от 656,50 кв.м, находящ се в имот в [населено място] чифлик, [община] чифлик, обл. В., в УПИ Х-1008, 1045, с площ 1 774 кв.м., в кв. 37 по плана на града, сключена между „Вики 2005“ ЕООД, като продавач и „Ками груп България“ ЕООД, като купувач, на основание чл. 216, ал.1, т.2 от ДОПК и са осъдени ответниците да заплатят дължимата държавна такса от 1 448,53 лв и 200 лв разноски.

Считат, че решението е необосновано, с което мотивират основание за отмяна на неправилно решение съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Освен това считат, че има допуснати съществени процесуални нарушения, основания съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, съдът бил пропуснал да обсъди направеното с въззивната жалба и последователно твърдяно и в пъроинстанционното, и във въззивното производство твърдение, че „публичният изпълнител не може да основава иска си по чл. 216 от ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника“. Публичното задължение трябвало да бъде установено с влязъл в сила административен акт, респ. съдебно решение и въззивният съд бил пропуснал да обсъди твърдяното в първоинстанционното и въззивното производства твърдение, че съгласно чл. 108 от ДОПК данъчните задължения се установяват с ревизионен акт, респ. се считат за установени след изтичането на петгодишни срок за започване на ревизия по чл. 109 ДОПК. Публичното вземане, на което ищецът основавал отменителния си иск, следвало да бъде установено в стабилен властнически акт или съдебно решение.

Въззивният съд не бил посочил защо е дал предпочитания на представените от ищеца справки за задължения към момента на предявяване на иска, пред представеното удостоверение за липса на задължения, което според съда не представлявало основание за липса на материалноправна легитимация на НАП. Това удостоверение, според касаторите, инкорпорирало признание от страна на НАП за липса на задължения. Пропускът да се обсъди това доказателство, било засегнало правилността на решението. Твърдят, че по делото имало три разпореждания за присъединяване на НАП. Но нито едно от тях, не било връчено, не било влязло в законна сила. Освен това само с едно се присъединявал нов взискател. От датите на възникване на задълженията, посочени в справката на ищеца в приложенията към исковата молба, до датата на постановленията за възлагане на недвижими имоти, 18.09.2018 г., от публичния изпълнител не били извършвани действия, годни да прекъснат 5 годишната погасителна давност на вземанията по чл. 171, ал.1 от ДОПК.

Издаването на удостоверения за липса на задължения съответствало на действителното правно положение, с оглед изтеклата погасителна давност на вземанията, като такива не били налице и в по-ранния момент на предявяване на исковете.

Молят да се отмени решението на въззивния съд и вместо него да се постанови друго, с което да се отмени решението на първоинстанционния съд и да се отхвърли иска. Претендират разноски.

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставят еднакви правни въпроси, които са следните:

1. Може ли публичният изпълнител да основава иска си по чл. 216 от ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника. Счита, че по този правен въпрос, е налице допуснато противоречие с решение № 436 от 22.12.2011 г. по д. 308/11 г., ВКС III ГО, както и решение от 30.12.2009 г. по т.д. 430/09 г., I ТО на ВКС, с което обосновава допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет договори и възражения на страните? Считат, че е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът бил пропуснал да обсъди направеното с въззивната жалба и последователно твърдяно в първонистнационното и въззивното производства твърдение, че публичният изпълнител не може да основава иска си по чл. 216 от ДПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника. Публичното задължение трябвало да бъде установено с влязъл в сила административен акт, което било обективирано в решение № 166 /30.12.2019 г. II ТО на ВКС, решение 436 /22.12.2011 г. III ГО, определение № 376/16.05.2014 г. I ТО на ВКС, определение №411 от 25.06.2010 г. I ТО на ВКС. Освен това било пропуснато обсъждането на твърдението, че съгласно чл. 108 от ДОПК данъчните задължения се установявали с ревизионен акт, респ. се считат за установени след изтичането на петгодишния срок за започване на ревизия по чл. 109 от ДОПК. Публичното вземане, на което ищецът основавал отменителния си иск, следвало да бъде установено в стабилен властнически акт или съдебно решение. Не били обсъдени и следните възражения, а именно въззивният съд не бил посочил защо е дал предпочитания на представените от ищеца справка и за задължения към момента на предявяване на иска пред представеното удостоверение за липса на задължения, което според съда не представлява основание да бъде изключена легитимацията на ищеца като кредитор на публично вземане спрямо ответника „Вики 2005“ ЕООД. Съдът не бил обсъдил твърденият и доказан факт за наличие на изтекла погасителна давност. Позовава се на противоречие с решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. 1321/2009 г. IV ГО, решение № 212/ 01.02.2012 г. по т.д. 1106/10 г., II ТО, решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. 891/10 г. I ГО, решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. 2220/15 г. II ТО и други, което мотивира допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът Национална агенция за приходите оспорва касационната жалба. Счита, че доводите, че публичният изпълнител не може да основава иска си по чл. 216 ДОПК на вземане, установено по декларация от страна на длъжника, според ДОПК, предмет на този иск са всички публични задължения, установени преди атакуваната сделка. Начините за установяване на публичните вземания били изчерпателно посочени в ДОПК. Когато не е издаден ревизионен акт съгласно чл. 108, ал. 2 от ДОПК и срокът за започване на ревизия по чл. 109 от ДОПК е изтекъл, установените задължения по раздел първи, са окончателно установени. Именно те влизали в обхвата на чл. 216 от ДОПК.

Счита, че основанието, сочено от касатора за достъп до касационно обжалване по втория въпрос, не е налице. Въззивният съд бил обсъдил изчерпателно доводите и възраженията на касаторите, бил основал решението си на анализ на доказателствата. Счита, че решението не следва да се допуска до касационно обжалване. Сочи, че вземанията са установени с декларации, което ги включвало в обсега на чл. 216 от ДОПК. Представени били справки декларации от 2012 г. и 2011 г. по ЗДДС, посочени в исковата молба, които не били оспорени от ответниците по иска. Счита, че въззивният съд е разгледал всички доводи и възражения на страните, подробно е обсъдил доказателствата. По отношение на справка по чл. 87, ал. 6 от ДОПК подчертава, че тази справка има определен обсег и не включва всички задължения, включително отсрочени, разсрочени, обезпечени.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимарни да обжалват решението страни.

За да потвърди изцяло извода за обявяване на относителна недействителност на извършена продажба на недвижим имот, сключен между двамата ответници, въззивният съд е приел, че са установени публични задължения на „Вики 2005“ ЕООД, с ревизионен акт в размер на 1 833 934,29 лв. Препис от ревизионния акт бил връчен на управителя на дружеството, лично на 04.11.2009 г. и бил влязъл в законна сила, като необжалван. На 29.12.2009 г. на „Вики 2005“ ЕООД бил връчен препис от съобщение за доброволно изпълнение на вземанията по ревизионния акт. Прието е, че има присъединени вземания с разпореждания за присъединяване на основание чл. 217, ал. 2 от ДОПК, на ТД на НАП – В. с разпореждане за присъединяване от 26.07.2010 г., в размер на 21 501,47 лв, представляващи задължения по декларации обр. 6, описани в разпореждането, на Комисията за защита на потребителите – В., с РП от 12.05.2014 г. в размер на 1 000 лв главница и лихви 121,66 лв, вземания по НП № В [ЕГН]/12.12.2012 г., на ТД на НАП с РП от 02.02.2015 г. в размер на 8 074,28 лв главница и 9 726,02 лв – лихва, представляващи задължения по подробно описаните в разпореждането декларации. Прието е, че с договор за продажба, обективиран с нотариален акт № 12 том III, н.д. 330/18 г. от 26.09.2018 г. „Вики 2005“ ЕООД, представлявано от Т. И. Й. било прехвърлило на „Ками груп България“ ЕООД правото на собственост върху недвижим имот: пункт за годишни технически прегледи, автосервиз, кафе – бар и офис, изградени на „Груб строеж“, с различна степен на изпълнение на довършителните работи. Управителите на дружество-продавач и на дружеството-купувач са роднини по права линия – баща и дъщеря, съобразно удостоверение за родствени връзки. Въззивният съд е приел, че съгласно Справка за актуалните задължения на „Вики 2005“ ЕООД и плащанията, които подлежат на разпределение от публичен изпълнител към 19.06.2020, задълженията на дружеството са в размер на 38 138,83 лв, от които 5 625,97 лв – главници, 35 512,86 лв лихви, произтичащи от описаните в справката декларации и НП, последната от които е от 10.1.2012 г. В същото било посочено, че погасените по давност /отписани/ задължения са в общ размер 2 919 831,29 лв, от които 1 346 316,11 главници и 1 573 515,18 лв лихви, произтичащи от посочените декларации, наказателни постановления в полза на НАП и на КЗП – В., както и вземания по РА №[ЕИК]/20.10.2009 г. Тези обстоятелства съдът е приел за установени и съгласно представената пред него Справка за актуалния размер на задълженията на „Вики 2005“ ЕООД и плащанията, които подлежат на разпределение от публичен изпълнител към 02.12.2020 г. Обсъдено е и удостоверение, съгласно което „Вики 2005“ ЕООД няма задължения.

Въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 216 от ДОПК, към момента на извършване на разпоредителната сделка, която се атакува 26.09.2018 г. (ДВ бр. 105/29.12.2005 г.), предвид материалноправния характер на същата. По отношение на възражението, че само установени с ревизионен акт публични задължения, могат да са основание на иска, въззивният съд е приел, че с оглед нормата на чл. 108 от ДОПК, данъчните задължения се установяват с ревизионен акт, респ. се считат за установени след изтичане на 5 годишен срок за започване на ревизия по чл. 109 от ДОПК.

Въззивният съд е направил извод, че вземанията, установени с ревизионния акт са погасени по давност, на основание чл. 171, ал.2 от ДОПК, като е изтекла абсолютната 10 годишна давност и са служебно отписани. Но въпреки отписването на тези вземания е установено наличието на публични вземания в полза на Държавата, НАП установени по реда на чл. 109 от ДОПК и това са вземанията по подадени от дружеството декларации съгласно ЗО, ЗДДС. Въззивният съд се е позовал на чл. 105 от ДОПК, съгласно който задълженията се внасят в сроковете, определени в съответния закон, т.е. те са изискуеми и без да е необходима санкция на държавен орган. НАП има правомощия да осъществява контрол върху декларираните задължения и чрез последващ ревизионен акт да установи различен размер на същите, но в случай, на коректно изчислени и декларирани задължения, до ревизия и акт не се стига. Посочените вземания на НАП са приети от въззивния съд като част от основанието на иска, включени в исковата молба, за тях е прието, че е изтекъл петгодишият срок за започване на ревизия, същите са надлежно присъединени към изпълнителното производство преди извършване на атакуваната разпоредителна сделка. Прието е, че атакуваната сделка е извършена на дата, след като са били установени вземанията, за които е разпоредено присъединяване за принудително изпълнение към ревизионния акт, както е предвидено в ДОПК. Прието е в първоинстанционното решение, че при атакуваната продажба на недвижим имот, даденото по сделката – прехвърленото право на собственост надхвърля полученото – цената, която е уговорена. Прието е от въззивния съд, че във въззивната жалба на ответниците по иска, страни по сделката, липсват оплаквания решението на първата инстанция по отношение установяване предпоставките за отмяна, а именно, че даденото по сделката, надхвърля полученото. Така въззивният съд е достигнал до извода за основателност на иска на посоченото правно основание чл. 216, ал. 1, т. 2 от ДОПК.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

По отношение на поставения 1 правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че действително поставеният въпрос за наличие на установено вземане на публичния изпълнител е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, като това е обусловило извод, че и към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция, НАП е носител на публични вземания и е материално-правно легитимиран да иска обявяване на относителна недействителност на сключената между ответниците сделка. Въззивният съд е приел, че НАП е носител на публични вземания, възникнали преди сделката, установени по предвидения в закона ред, като се касае за задължения, възникващи по силата на закона, за които длъжникът е длъжен и е подал декларация. По отношение на този правен въпрос, възможно ли е публичният изпълнител да основава иска си по чл. 216 от ДОПК на вземане, установено по декларация от длъжника, настоящият съдебен състав намира, че произнасянето на въззивния съд е в смисъл, че вземането, което е предвидено в закон и за което е необходимо подаване на декларация, се установява по силата на закона. Този извод, въззивният е направил въз основа на изричната разпоредба на чл. 108, ал. 2 от ДОПК. Освен това, въззивният съд е приел, че установеността е възникнала от присъединяването на публичните задължения към друго публично изпълнение, общо, както задълженията, възникнали въз основа на декларации, така и въз основа на наказателно постановление. Присъединяването е към изпълнително производство, образувано за събиране на вземанията по посочения ревизионен акт. По отношение на вземанията на ревизионния акт е прието, че е изтекла предвидената в закона абсолютна десетгодишна давност. Но по отношение присъединените вземания, съгласно справки-декларации и наказателно постановление, съдът е приел, че съществуват и че за тях продължава принудителното изпълнение на публичния изпълнител. В този смисъл, прекият, значим извод на въззивния съд е основан на установените като възникнали публични задължения, по силата на закона, за които е започнало принудително изпълнение. Този извод не е в противоречие със съдебната практика на ВКС, на която се позовава касаторът, доколкото в посочените от него решения, публичните вземания са установявани с ревизионен акт. Даденото разрешение от въззивния съд съответства на решението, посочено във въззивното решение, решение № 228 от 20.12.2010 г. по т.д. 530/10 г. по описа на ВКС, ТК, 2 ТО. Тълкуването на чл. 108 и чл. 109 от ДОПК във връзка с чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК, е направено и в практиката, на която касаторът се позовава. Смисълът на цитираната практика е, че публичните вземания на Държавата чрез НАП, не се установяват само с ревизионен акт, а се установяват и по реда, предвиден в закона и установеността им възниква по силата на закона, предвид чл. 108, ал. 2 от ДОПК. В случая въззивният съд е направил извод, че установеността на публичните задължения е възникнала екс леге преди датата на атакуваната сделка и това легитимира ищеца да иска отмяна на договора за продажба на основанието, на което е сторил това – чл. 216, ал. 1, т. 2 от ДОПК. Поради това не е осъществено допълнителното основание, сочено от касатора съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Касаторът се позовава на промяна на нормата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК със ЗИДДОПК ДВ бр105/2020 г. в сила от 01.01.2021 г. Не може да се извърши в производството по чл. 288 от ГПК историческо тълкуване на нормата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК, предвид изменението й с ЗИДДОПК ДВ бр. 105/2020 г., въвеждаща като основание за обявяване на относителна недействителност по иск на Държавата, съответно общините и сключените след датата на деклариране или на установяване на публичните задължения. В производството по чл. 288 от ГПК, съдът не преценява правилността на съдебното решение, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на поставения 2 процесуалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване. Както вече бе посочено, въззивният съд е основал решението си на установените вземания, за които е започнало принудително събиране от публичния изпълнител и липса на данни за установяване недължимост на публичните задължения. Обсъдил е подробно направените възражения от касатора, в качеството му на въззивен жалбоподател, като подробно е обсъдил присъединяването към принудителното изпълнение на основания, съобщени на длъжника, липсата на тяхната отмяна и удостоверяването им за налични, като е изключил възможността да са настъпили факти, които дават основание да се приеме, че не са налице посочените публични задължения, възникнали преди сключване на договора за продажба, който се атакува. По този начин, въззивният съд не е разрешил поставения от касаторите правен въпрос, тъй като е обсъдил всички релевантни факти и обстоятелства, посочил е как приема за установени фактите, за да направи и посочените изводи за дължимост на публичните задължения. Изрично е прието, че съществуват задължения, за които е започнало принудително изпълнение, посочени са конкретни дати, представляващи сочено с исковата молба основание за публични задължения, за които е образувано и висящо принудително изпълнение пред публичния изпълнител. Поставените правни въпроси от касатора са свързани с неговата теза, че няма извършени действия в петгодишния срок, годни да прекъснат давността, предвидена в чл. 171, ал. 1 от ДОПК и липсват вземания, които да легитимират държавата като кредитор. Въззивният съд е направил извод, че независимо от разнородността на публичните задължения на длъжника, то съществуват публични задължения, които обосновават легитимацията на Държавата чрез НАП. Изводите на въззивния съд, обусловили изхода на спора са, че съществуват публични вземания, които легитимират ищеца като кредитор, който може да иска прогласяване на относителна недействителност на извършената продажба, въз основа на основания, установяващи вземания, като е отчетено изискването на закона, включено в хипотеза на чл. 216, ал.1 от ДОПК. Въззивният съд е посочил, че след като има присъединени вземания към образувано вече производство за принудително изпълнение пред публичния изпълнител и тези вземания, са посочени и в исковата молба, то това легитимира ищеца като кредитор да иска обявяване на относителна недействителност. Изключено е да няма вземания, с което не се явява обуславящ изхода на спора въпроса за представена справка от НАП, в която е удостоверено, че липсват задължения. Въззивният съд е достигнал до обратния извод, вследствие именно анализ на доказателствата. По отношение на твърдението в обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, че не са обсъдени възраженията за погасителна давност, следва да се посочи, че въззивният съд по същество е изложил съображения за образувано изпълнително производство, към който е извършено присъединяване на вземания на НАП, като е приел, че не може да се приеме извод за несъществуване на вземанията, като по същество е приел, че не биха могли и да са погасени по давност, предвид датата на тяхната изискуемост. Изводите на въззивния съд, обусловили изхода на спора, не са повлияни от необсъждане на доказателства по делото, доводи и възражения, така както твърдят касаторите, поради това поставеният правен въпрос, не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на делото в настоящата инстанция на касаторите следва да се присъдят направените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Същото следва да се определи в размер на 450 лв., определен на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 78, ал. 8 вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал.2 вр. ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България