Определение № 910 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1296/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Н. Т. В., чрез процесуален представител адв.К., срещу решение от 29.10.2019г., постановено по в.гр.д.№1050/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 31.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 15730/16 г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения от Н. Т. В. срещу И. Г. В. и Й. Г. В. иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по жалбата И. Г. В. и Й. Г. В., чрез процесуалните си представители адв.В. и адв.Ф., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Н. Т. В. срещу И. Г. В. и Й. Г. В. иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор, сключен на 24.04.2016 г. между Г. Т. В. и Н. Т. В. за покупко- продажба на недвижим имот, а именно: 1/4 идеална част от УПИ X.-748 в квартал 53 по плана на [населено място] с площ от 550 кв.м., подробно описан, както и на 2/6 ид.части от построената в имота жилищна сграда със застроена площ от 78 кв. м., подробно описана. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че договорът е нищожен, поради нарушаване на добрите нрави, а искът за сключване на окончателен договор е неоснователен. Възраженията на ответниците по иска за нищожност респ. унищожаемост на договора /че договорът е сключен при липса на съгласие от продавача на имота и невъзможност да формира правновалидна воля, с оглед здравословното му състояние/ са приети за неоснователни. Със същото решение след частична отмяна на първоинстанционното решение по иска по чл.93 ал.2 изр.2 ЗЗД, предявен в условие на евентуалност спрямо главния такъв по чл.19 ал.3 ЗЗД, за заплащане на сумата от 4000 лв., представляваща връщане на даден от купувача Н. В. задатък в двоен размер, ответниците Й. В. и И. В. /наследници по закон на починалия продавач Г. В./ са осъдени да върнат на купувача-ищец Н. В. платената сума от 2000лв., по съображения, че задатъкът трябва да се върне като получен при начална липса на основание, т.к. договорът е нищожен. Установено е, че на 22.04.2016г. Г. В. е упълномощил майка си В. В. да продаде 1/4 идеална част от процесното дворно място, заедно с 2/6 идеални части от къщата, построена в него. Два дни по-късно на 24.04.2016г. между братята Г. В., представляван от майка им В. В. и ищеца Н. В. е сключен предварителен договор, по силата на който първият, в качеството си на продавач, се е задължил да прехвърли на ищеца, в качеството му на купувач, следния наследствен недвижим имот, а именно: 1/4 идеална част от УПИ X.-748 в квартал 53 по плана на [населено място] с площ от 550 кв.м., подробно описан, както и на 2/6 ид.части от построената в имота жилищна сграда със застроена площ от 78 кв.м., подробно описана, състояща се от приземие и два етажа, срещу задължение на купувача да заплати сумата от общо 5000 лв., която сума следва да се плати на две вноски, както следва: сумата от 2000 лв. в брой при подписване на договора, а останалите 3000 лв. при нотариално изповядване на сделката. В чл.2 б.Б от предварителния договор е отразено и плащането на сумата от 2000 лв. в брой, което има характер на разписка. Към 2016г. продавачът Г. В. е собственик на този имот по силата на наследствено правоприемство от баща си Т. В. и договор за покупко-продажба, сключен на 01.10.2012г. по силата на който В. В., майка на Н. и Г. В., е продала на сина си Г. В. 1/2 ид.ч. от УПИ ХІІ-748 в квартал 53 по план на [населено място] с площ от 550 кв.м. заедно с 2/3 идеални части от къщата, построена в процесния имот. В. В. е продала имота за цена от 9 900 лв. като си е запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху него. Продавачът по предварителен договор Г. В. е починал на 06.05.2016г., като неговите наследници по закон са децата - ответниците Й. и И. В.. Въззивният съд е изложил съображения, че преценявайки наведеното възражение за нееквивалентност на престациите и близките родствени връзки между страните, първа инстанция се е ограничила единствено до процесния предварителен договор и средните пазарни цени, без да изследва реално направената приживе делба на наследство. Така на 01.10.2012г. е сключен договор за покупко-продажба на 1/2 ид.ч. от дворното място и 2/3 ид.ч. от къщата, сключен между майката В. В., като продавач, и сина й Г. В., като купувач, при цена от 9 900 лв. и запазено пожизнено право на ползване върху имота за майката. От друга страна на 14.10.2003г. е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 11, находящ се в София, район Т., сключен между родителите – В. и Т. В., като продавачи, и жалбоподателя Н. В., като купувач, като прехвърлянето е оформено като покупко-продажба при цена от 27 000 лв., равна на данъчната оценка, без каквито и да е било вещни тежести./н.а.№ 164, л.127/. Горепосоченият наследствен апартамент, получен от ищеца през 2003г., самият той е продал на 20.07.2017г. за сумата от 146 687 лв., видно от приложения и приет по делото н.а. №078. Т. I, per №1957, дело №065 от 2017г. Установенова е въз основа на заприето ппо делото неоспорено заключение на съдебно-техническа експертиза, че средната пазарна цена на имота към 24.04.2016г. - за парцел 60 100 лв., т.е. 1/4 ид.ч. възлиза на 15 025лв. ,парцел и цена сграда 128 700лв.за 2/6 ид.ч. - 42 900лв. ,къща. Сбор цена на имота = 188 800 лв. Сборната пазарна цена съобразно идеалните части възлиза на 57 925лв. При това съотношение между средната пазарна цена на имота, за парцела 1/4 ид.ч. и за къщата 2/6 към април 2016г. в размер на 57 925 лв., спрямо цената вписана в процесния предварителен договор от 24.04.2016г. = 5000лв. е както следва: 57 925:5000 т.е. 11,58 пъти по-висока от договорената. Въззивният съд е изложил съображения, че в настоящия случай, като се вземат предвид конкретните обстоятелства /близката родствена връзка между страните - двама братя, запазване на пожизнено право на ползване върху имота от майката В. В., възстановяване на наследствените квоти между братята след смъртта на баща им Т. В. и то при цена, равностойна на отчуждаването от 2012г. в полза само на единия брат Г.. Посочено е, че покупко-продажбата на имота на цена по-ниска 12 пъти от средната пазарна стойност на вещта, категорично не би трябвало да води до нищожност на сделката, поради накърняване на добрите нрави, ако не бе сключена покупко-продажба на наследственото жилище в София още през 2003г. Прието е, че съдът дължи проверка не само на процесния договор, а на всички сделки между роднините В., като се включат договорите от 2003г., 2012г. и 2016г. последователно и едва тогава да се прецени нарушен ли е балансът между двамата братя т.е. еквивалентността на получените от тях имоти. Видно от приложената справка от имотния регистър и н.а. на л.127, жалбоподателят-ищец още през 2003г., е получил от майка си В. В. апартамент, находящ се в София, район Т. като прехвърлянето е оформено като покупко-продажба на цена, равна на данъчната оценка, без каквито и да е било вещни тежести. Посочено е, че с оглед на справедливостта, девет години по-късно починалият Г. В. е откупил дела на майка си от процесната наследствена къща в Б., при това с вещна тежест - пожизнено право на ползване, на цена, равна на данъчната оценка. Приел е, че анализирани в тяхната съвкупност очевидно родителите са направили приживе делба на наследство – за Н. е апартамента в София, за Г. – къщата в Б., при запазено право на ползване за майка им. Така съдът е направил извод, че никой от двамата братя не е реално ощетен; че това означава, че при сключване на процесния предварителен договор между Г. и Н. от 2016г. е нарушен баланса между двамата братя, а не се възстановява равенството между тях т.е. преследваната от страните цел не е оправдана от гл.точка на добрите нрави т.е. сделката не е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес, обосноваващ размяна на престациите, при което недвижимият имот ще се транслира по цена, значително по-ниска от пазарната /около 12 пъти/. В този смисъл въззивният съд е намирил, че договорът действително е нищожен, поради нарушаване на добрите нрави, а искът за сключване на окончателен договор е неоснователен и като такъв същият правилно е отхвърлен от първа инстанция, въпреки различните изводи и мотиви. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК на въззивното решение, по въпросите: 1“следва ли съдът да тълкува действителната воля на страните, преценявайки дали е налице допустим от закона интерес, когато първоначално е стигнал до извода, че не е налице обективна нееквивалентност между престациите, обсъждайки дали е налице хипотезата на чл.26, ал.1, пр.трето – нищожност поради противоречие с добрите нрави“; 2“какви обстоятелства трябва да се преценяват и обуславят решението, когато съдът следва да се признесе дали дадена сделка е сключена в противоречие с добрите нрави като основание за нейната нищожност“; 3“за задължението на съда да се произнесе само в рамките на заявения спор съгласно неговия предмет, определен от твърденията в исковата молба и петитума, както и от противопоставените възражения, а въззивният съд – само по оплакванията, заявени в жалбата“. Според касатора въззивното решение и недопустимо, т.к. „въззивният съд се е произнесъл и по иск, с който не е бил сезиран“ „като не възприема единственото признато от първоинстанционния съд основание за нищожност поради противоречие на добрите нрави, а именно значителната нееквивалентност на престациите, като въвежда друго основание, което не е било поставено за разглеждане“. Според касатора касационно обжалване следва да бъде допуснато по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 4“колко назад във времето следва да се изследват отношенията между страните при преценката за наличие на допустим от закона интерес в хипотезата на разглеждане възражение за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави“. По първия от поставените въпроси касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№2419/2015г. на ВКС, ІІІг.о. и приетото с него, че: “ Когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда/унищожаемост по чл.33 ЗЗД/, ако такъв иск е предявен“. В посоченото решение ВКС е обсъдил възприетите в практиката на ВКС критерии, по които съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката. Както е посочено в цитираното касационното решение, такива критерии са необходими, тъй като в противен случай преценката на съда би заменила волята на страните. В случая касаторът няма оплаквания в тази насока – по приложение на възприетите в практиката на ВКС критерии, респ. до извода на съда дали в случая престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката. Поради това не може да се приеме, че е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос. По втория от поставените въпроси касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№485/2010г. на ВКС, първо г.о. и приетото с него, че когато съдът следва да се произнесе дали дадена сделка е сключена в противоречие с добрите нрави като основание за нейната нищожност, съдът следва да установи действителната обща воля на страните чрез тълкуване на договора, като отчита всички уговорки, взаимната им връзка и целта на договора; на определение по гр.д.№172/2015г. на ВКС, четвърто г.о. и приетото с него, че преценката дали са налице такива действия, които накърняват добрите нрави, е конкретна за всеки отделен случай въз основа на събраните доказателства и доводите на страните по конкретното дело; на определение по гр.д.№1804/2010г. на ВКС, трето г.о. и приетото в него, че преценката се извършва към момента на сключване на договора спрямо съществуващите към този момент обстоятелства. Настоящия съдебен състав не намира по поставения въпрос въззивното решение да е постановено в противоречие с посочената практика на ВКС. Също така в практиката на ВКС няма колебание, че откриването на отклонение от правилата на морала в конкретната сделка невинаги може да се изведе от нейното съдържание. Често отклонението се изразява в конкретно извънпроцесуално поведение - действия или бездействия, както и волеизявления на страните - обстоятелства, които са извън делото, те не са част от самата сделка. Например, когато сделката се сключва, защото извън волеизявленията в нея от една от страните се очаква поведение, което само по себе си е извън границите на установения морал. В тези случаи от съда не може да се очаква да знае, нито е налице процесуална норма, която да му възлага служебно да издирва такива стоящи извън делото обстоятелства. При такива хипотези заинтересуваната страна е тази, която по силата на състезателното начало има правен интерес да възрази, че сделката е нищожна на това основание и да подкрепи с конкретни фактически твърдения възражението си за нищожност, като посочи такива релевантни за нищожността обстоятелства. В случая такива обстоятелства са релевирани от ответниците по иска с отговора на исковата молба, поради което не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение по третия от поставените от него въпроси с решение по гр.д.№гр.д.№759/2009г. на ВКС, четвърто г.о. и т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивния съд, нито настоящият касационен състав намира въззивното решение да е вероятно недопустимо, т.к. „въззивният съд се е произнесъл и по иск, с който не е бил сезиран“. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия от поставените въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на соченото основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Според касатора касационно обжалване следва да бъде допуснато по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: колко назад във времето следва да се изследват отношенията между страните при преценката за наличие на допустим от закона интерес в хипотезата на разглеждане възражение за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави“. Касаторът сочи, че поставените въпроси са от значение за развитие на правото и за точното приложение на закона. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението. Отделно от това, както сам касаторът сочи, в практиката на ВКС се приема, че преценката дали са налице такива действия, които накърняват добрите нрави, е конкретна за всеки отделен случай въз основа на събраните доказателства и доводите на страните по конкретното дело; че преценката се извършва към момента на сключване на договора спрямо съществуващите към този момент обстоятелства. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат и оплаквания за неправилност на въззивното решение. Правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното обжалване в размер на 2600лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение