Определение № 337 от 03.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1630/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по подадената чрез ад.П. К. от САК съвместна касационна жалба на ищците В. С. С. и К. С. С. срещу решение № 434 от 10.04.2024г. по възз.гр.д. № 1836/2023г. на САС. С него, след отмяна на решение № 8537/15.12.2017г. по гр.д.№ 16 821/2015г. на СГС, са отхвърлени исковите претенции на Н. К. С., починала в хода на производството и заместена от В. С. С. и К. С. С. и на В. С. С. и К. С. С., с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ/отм./, за обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на С. С. Г., настъпила на 06.08.2015г., в размери от по 50 000лв. на всеки от ищците, ведно със законната лихва от 06.08. 2015г., и са присъдени разноски в тежест на ищците.

В касационната жалба са поддържани всички основания за касационно обжалване по т. 3 на чл. 281 ГПК - процесуална и материална незаконосъобразност и необоснованост. Касаторите поддържат, че при новото разглеждане на делото от въззивния съд са допуснати редица съществени процесуални нарушения, които според тях водят до съществено ограничаване на правата им и до постановяване на неправилно решение. Считат, че решението е очевидно необосновано, тъй като липсва произнасяне по въведените пред въззивната инстанция доводи и възражения. Релевират оплакване, че неправилно е оставено без уважение искането за допускане на нова САТЕ, с което правата им са грубо нарушени, тъй като не им е дадена възможност да упражнят правото си на защита по отношение на нововъзникналото обстоятелство - оправдателната присъда и да ангажират доказателства. Друго процесуално нарушение според касаторите е неизпълнение на задължението за обсъждане на всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право. Според касаторите съдът само формално е посочил, че от оправдателната присъда следва деянието да не е извършено и да не е налице противоправно поведение, без да обсъди доказателствата по делото и доводите и възраженията, изложени от касаторите. Касаторите намират, че оправдателната присъда е за извършено конкретно престъпление, а не за извършен деликт, съответно, че в случая причина за настъпване на ПТП са допуснатите нарушения от страна на застрахования водач, които са различни от тези, предмет на влязлата в сила оправдателна присъда, съответно за тях оправдателната присъда няма обвързваща сила. Поддържат, че е налице основание за възникване на отговорността на застрахователя, поради неспазване от застрахования водач на общата разпоредба на чл. 5, ал.1 т.1 и чл.2, ал.1 ЗДвП - водачите с поведението си да не създават опасности и пречки за движението и да не поставят в опасност живота и здравето на хората, която норма съдържа безусловно установено правило за поведение и неизпълнението й води до ангажиране на наказателна и съответно - в по - голяма степен на деликтна отговорност. Посочват, че чл. 45 ЗЗД е обща норма и нарушението й може да бъде запълнено с всички установени правила, като всяко противоправно увреждане на лица е деликт. По всички тези съображения искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което да бъдат присъдени обезщетения за неимуществени вреди в размери от по 50 000лв. на всеки от В. С. и К. С., а дължимото обезщетение на починалата в хода на производството ищца Н. С. в размер на 50 000лв. да бъде разпределено по равно между тях. Претендират за присъждане на разноски и на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са въведени едновременно основанията за допускане на обжалване по т. 1 и т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато пред въззивния съд се представят и приемат нови доказателства по см. на чл.266, ал.2, т.1 ГПК – конкретно влязла в сила оправдателна присъда, свързана с процесния деликт, могат ли ищците да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства за тях, тъй като не са могли да узнаят, посочат и представят такива на по-ранен етап във връзка с новото доказателство и длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателствата, за да се осигури равно право на защита на страните? Представянето и приемането на нови доказателства от едната страна дава ли право на насрещната страна за ангажиране на доказателства за защита в пряка връзка с новите доказателства и предмета на делото и следва ли съдът да постанови събирането им, доколкото същите са допустими и относими към спорното право? Касаторите се позовават на решение № 38/09.02.2022г. по гр.д.№ 2750/2021г., IV г.о., и същевременно считат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на материалноправния спор и обстоятелството, които подлежат на изясняване относно механизма на ПТП, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно - релевантни факти, от които произтича спорното право, и да изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи? Касаторите намират, че даденото разрешение е в отклонение от решение № 60136/24.11.2021г. по т.д.№ 1897/2020г., II т.о.

3. Виновното нарушаване на общото нормативно установено правно задължение, в случая нормативно установеното в ЗДвП задължение на водачите да бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства, установено в чл. 5, ал.2, т.1 ЗДвП, в резултат на което са настъпили вреди, представлява ли деликт? Касаторите се позовават на решение № 101/22.04.2025г. по гр.д.№ 6111/2014г., III г.о. и на решение № 144/02.12.2008г. по гр.д.№ 6245/2007г., V г.о., и същевременно считат, че въпросът е от значение за точнотоприлагане на закона и за развитие на правото.

4. С оглед разпоредбата на чл.300 ГПК какви са пределите на влязлата в сила присъда за съда, разглеждащ гражданско-правните последици от конкретното деяние и е ограничена ли е само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен; присъдата на наказателния съд ползва ли се със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателно посочени обстоятелства или обхваща и други такива и изключва противоправността изобщо на деянието?

5. При липса на тъждество между деянието, предмет на присъдата и деянията, предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд, обвързващата сила на оправдателната присъда разпростира ли се и върху последните?

6. Присъдата задължителна ли е за гражданския съд само относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт по повдигнатото срещу извършителя обвинение, и отнася ли се и за друго, различно от това деяние?

По въпроси № 4, № 5 и № 6 касаторите се позовават на решение № 25/17.03.2010г. по т.д.№ 211/2009г., II т.о., решение № 127/29.10.2015г. по т.д.№ 1882/2014г., II т.о., решение № 135/13.10.2014г. по т.д.№ 3945/2013г., I т.о. и решение № 595/17.03.2010г. по т.д.№ 211/2009г., II т.о.

7. Налице ли са основания за възникване на отговорност за вреди от непозволено увреждане при неспазване на общата разпоредба на чл. 5 ал.1, т.1 и ал.2, т.1 ЗДвП, съдържаща безусловно установено правило за поведение, задължително за спазване от всеки водач и неизпълнението води ли до възникване на деликтната отговорност? По този въпрос касаторите се позовават на решение № 302/17.06.2013г. по н.д.№ 888/2013г., III н.о., решение № 236/13.03.2007г. по н.д.№ 999/2006г., III н.о.

8. Предвид бланкетния характер на общата правна норма на чл. 45 ЗЗД, в която нарушението може да бъде запълнено с всички установени правила, могат ли нарушенията да бъдат конкретизирани с общи правила и/ или и с ненормативни правила, стига задължението за тяхното спазване да е предвидено в нормативен акт?След като наказателните норми могат да се запълват с нарушения на ненормативни правила, то общата деликтна норма на чл. 45 ЗЗД може ли да се запълва с всички установени правила, предвид общото изискване да не се вреди другиму, без да има специални изисквания точно кои разпоредби да не се нарушават? С нарушението на която и да е обща или специална разпоредба има ли допуснато нарушение и предпоставки за отговорност? По тези въпроси касаторите се позовават на решение № 622/09.03.2004г. по н.д.№ 476/2003г., I н.о., постановено във връзка с бланкетната норма на чл.123 НК.

Същевременно в касационната жалба е въведено и основанието за допускане на обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, основано на доводи за явна необоснованост на решението.

С подадения чрез адв. Красен П. от САК писмен отговор ответникът - Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на направените разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1200в. с вкл.ДДС.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и доказателствата по делото, намира следното:

Обжалваното въззивно решение е постановено при новото въззивно разглеждане на делото, след като с решение № 50 181/26.06.2023г. по т.д.№ 2072/2022г. на ВКС е частично отменено, на осн. чл. 303, ал.1, т.1 ГПК, влязлото в сила решение № 438/22.02.2019г. по възз.гр.д.№ 1520/2018г. на САС - в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на застрахователни обезщетения, на осн. чл.226, ал.1 КЗ/отм./, от по 50 000лв. на всеки един от ищците Н. С., В. С. и К. С., ведно със законната лихва, считано от 06.08.2015г., както и разноски.

Видно от мотивите на решение № 50 181/26.06.2023г. по т.д.№ 2072/2022г. на ВКС основанието за отмяна по чл.303 ГПК на влязлото в сила решение по претенциите по чл.226 КЗ/отм./е влязлата в сила на 07.03.2022г. оправдателна присъда по НОХД № 121/2020г. на ОС - Варна, с която С. В. М. е призната за невинна в това, че на 06.08.2015г. в [населено място], обл.Варна, при управление на лек автомобил „Тойота Ярис“, ДР [рег.номер на МПС], е нарушила правилата за движение, в частност правилото, установено с чл.42, ал.2, т.1 от ЗДвП при изпреварването да осигури достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното ППС, в резултат на което по непредпазливост е причинила смъртта на С. С.. Обсъдено е направеното в производството по чл.303 ГПК възражение от ищците, ответници по молбата по чл.303 ГПК, че оправдателната присъда е само относно нарушението на чл.42, ал.2, т.1 ЗДвП, но не и за нарушенията на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП и чл.5, ал.2, т.2 ЗДвП. Прието е, че е налице тъждество между посоченото в исковата молба пред гражданския съд противоправно поведение и противоправното поведение, предмет на оправдателната присъда.

В проведеното първо и единствено ОСЗ при новото въззивно разглеждане на делото пълномощникът на ищците отново е релевирал, че оправдателната присъда е само по отношение на нарушението на чл.42, ал.2, т.1 ЗДвП, но не касае посоченото в първоинстанционното решение нарушение на чл.5, ал.2, т.2 ЗДвП и установеното САТЕ по делото нарушение на чл.20 ЗДвП. Направил е ново доказателствено искане за допускане на САТЕ със задача имал ли е застрахованият водач техническа възможност да спре или да намали скоростта си до тази на пострадалия велосипедист и да не допусне пътен инцидент. Това искане е оставено без уважение по съображения, че посочените от пълномощника на ищците обстоятелства не могат да бъдат преразглеждани в настоящото производство, предвид задължителността на присъдата, на осн. чл.300 ГПК. В обжалваното решение е обсъдено, но е намерено за неоснователно възражението, че не е предмет на присъдата и следва да бъде разгледано наличието на нарушение на чл. 5, ал.1 ЗДвП. Изрично е посочено, че присъдата - осъдителна или оправдателна винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на присъдата и деянието, предмет на доказване в исковия процес, като присъдата е задължително относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт, а не и относно друго, различно деяние. Прието е, че в случая такова тъждество е налице, тъй като разгледаното с присъдата противоправно поведение касае същото деяние, от което са настъпили вредите, а именно - причиняване на смърт по непредпазливост, поради нарушение на Закона за движение по пътищата. Изведен е крайният извод, че с присъдата е задължително установено, че липсва противоправно поведение на застрахования водач, поради което не са налице основания за ангажиране на търсената функционална отговорност на застрахователя.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Действително в производството по делото - ново въззивно разглеждане на спора, след частична отмяна по реда на чл.303 ГПК на предходното въззивно решение, на ищците е противопоставено ново писмено доказателство – влязлата в сила оправдателна присъда на застрахования водач. Въззивният съд не е отрекъл възможността в това производство ищците да могат да твърдят нови обстоятелства и да представят нови доказателства във връзка с тях. Отказът да допусне нова САТЕ по направеното от пълномощника на ищците доказателствено искане е обоснован с това, че обстоятелствата, които се иска да бъдат установени, не са нови, а са разгледани с присъдата и не могат да бъдат преразглеждани в настоящото производство, по арг. на чл.300 ГПК. Дали е допуснато процесуално нарушение е въпрос, касаещ правилността на решението, която е извън предмета на селективната фаза на касационното производство. Ето защо по въпросите по п.1 не е налице общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

В решението не е отречено да е деликт нарушението, установено в чл. 5, ал.2, т.1 ЗДвП, в резултат на което са настъпили вреди. Въззивният съд не е приемал, че обвързващата сила на присъдата се разпростира и при липса на тъждество между деянието, предмет на присъдата, и деянията, предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Точно обратното, в обжалваното решение е изрично прието, в съответствие с казуалната практика на касационната инстанция, че присъдата - осъдителна или оправдателна винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на присъдата и деянието, предмет на доказване в исковия процес, като присъдата е задължително относно конкретното деяние, обективирано в обвинителния акт, а не и относно друго, различно деяние. Ето защо следва да се отрече значимостта за крайния изход на спора и на въпроси № 3, № 4, № 5 и № 6.

Поради липсата на общата предпоставка за допускане на обжалване по посочените по-горе въпроси, не е необходимо обсъждане на въведените по тях допълнителни предпоставки.

Видно от мотивите на обжалваното решение, по въпрос № 2 не се наблюдава отклонение от създадената съдебна практика, вкл. задължителната. Обсъдено е релевираното от ищците при новото въззивно производство, че оправдателната присъда не обвързва, на осн.чл.300 ГПК, гражданския съд, относно нарушението от застрахования водач на общото правило, установено в чл.5 ЗДвП/ да прояви внимание и предпазливост към уязвимите участници в движението по пътищата/, тъй като това нарушение е различно от деянието-престъпление, предмет на оправдателната присъда, а именно нарушението на правилото на чл.42, ал.2, т.1 ЗДвП/ при изпреварването да осигури достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното пътно превозно средство/. Въпросът дали в производството по претенциите с правно основание чл.226 КЗ/отм./ са релевирани и, съответно доказани, и други нарушения от застрахования водач на ЗДвП - деликти, за които задължителната сила на оправдателната присъда не се разпростира, изисква проверка, каквато е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство.

Не е налице приложното поле и на въведеното основание за директен достъп до касационен контрол - очевидна неправилност. Изведена от съдебната практика на касационната инстанция, очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК насочва към особено съществени пороци на обжалвания въззивен акт, установими обективно и пряко от мотивите му, без извършване от касационния съд на проверка по същество. Очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК би била налице при постановяване на въззивния акт в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното ѝ съдържание, при прилагане на несъществуваща или отменена норма или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност не е тъждествена с общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. В случая от мотивите не се констатират поддържаните тежки пороци на обжалвания акт. Изложените конкретни доводи в случая касаят правилността на обжалваното решение по см. на чл.281, т.3 ГПК.

С оглед на този изход на делото на касаторите не се дължат разноски, вкл. е недължимо адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за предоставената им безплатна правна помощ за подаване на касационната жалба. На ответника се присъждат доказано направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 1200лв. с вкл.ДДС.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: