Определение № 1 от 04.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2597/2021 г.

Производството е по чл. 275 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. С. Т. против определение № 670 /05.03.2021 г. по ч.гр.д.№ 3383/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 11705/22.07.2020 г. по гр.д.№ 6811/2017 г. на Софийски градски съд, в частта му с която е прекратено производството по предявен в хода на същото от Н. Т. срещу „ Токуда Банк „ АД иск ,с правно основание чл.45 ЗЗД, за заплащане сумата от 75 950 лева, представляваща съответна на притежавана от ищцата идеална част от имот, ипотекиран в полза на ответника, за обезпечаване вземанията му по договор за банков кредит, по който ищцата се явява трето лице, учредило договорна ипотека върху имота си в полза на кредитополучателя, спрямо който имот е проведено материално незаконосъобразно, според същата, принудително изпълнение. Жалбооподателката оспорва въззивното определение, като несъобразило всичките й доводи в частната въззивна жалба. Позовава се на съдържанието на подадената, след оставяне исковата й молба без движение, молба вх.№ 113759/18.09.2019 г., в която – противно на приетото от въззивния съд – е отправила изрично искане за осъждане ответната банка да й плати сумата от 75 950 лева. Твърди, че конституирането на втория ответник – С. Т. / кредитополучател и нейн син / - е предприела единствено с оглед указанията на въззивната инстанция, в определението, с което първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото е било отменено. Доколкото изначално главния конституиран ответник е „Токуда Банк „ АД и с молбата си от 18.09.2019 г. са отстранени нередовностите на исковата молба, осъдителният иск следва да се счита редовно предявен считано от подаването на исковата молба, съгласно чл. 129 ал.5 ГПК. Изразява несъгласие с разбирането на въззивния съд, че с направеното уточнение по същество е предявен, кумулативно предявен с първоначалния, нов иск, в разрив с чл.214 ал.1 ГПК, тъй като се касае за едновременно въведени нови обстоятелствена част и петитум. Жалбоподателят изразява несъгласие и с извода на съда, че първоинстанционният съд не е следвало да дава повече от веднъж възможност за отстраняване нередовности на исковата молба / в случая с разпореждането си от 30.04.2020 г./, след като дадените указания касаят различни обстоятелства. Съображението на въззивния съд, че дадената от първоинстанционния квалификация на иска - чл.440 ГПК - е неправилна, страната намира в подкрепа на тезата си, че редовно предявен от същата е именно осъдителния иск срещу ответната банка. Ответната страна – „ Токуда банк „ АД – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита за правилен извода на въззивния съд, че с направените уточнения ищцата е предявила и нов, недопустимо съединен с първоначалния иск. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Между „Токуда Банк „ АД и последващо конституирания ответник С. Т. е сключен договор за банков кредит, обезпечен в полза на кредитодателя от ищцата – негова майка – чрез договорна ипотека върху недвижим имот - съсобствен между нея и двете й деца. Ищцата твърди, че не е уведомявана от кредитодателя за необслужването на кредита, не й е предявена предсрочната му изискуемост, не е издадена срещу нея заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, поради което образуваното срещу нея изпълнително производство е материално незаконосъобразно. Позовава се и на незаконосъобразно уведомяване и представляване в самото изпълнителното производство. Счита, че спрямо отговорността й на ипотекарен длъжник аналогично намира приложение преклузията, уредена в чл.147 ал.1 ЗЗД, която е настъпила с изтичане на 6-месечен срок от 06.08.2013 г. и от който момент следва да се счита отпаднала отговорността й на ипотекарен длъжник. С оглед това твърди, че насоченото срещу ипотекирания имот принудително изпълнение е недопустимо. Независимо от довода, основан на чл.147 ал.1 ЗЗД, именно с факта на непредявена й предсрочна изискуемост и липса на изпълнителен титул спрямо самата нея / заповед за изпълнение и изпълнителен лист с посочването й като длъжник / ищцата обвързва петитума на иска си, като претендира от съда да признае за несъществуващо право на „Токуда банк„ АД за прилагане на процедурата за автоматична предсрочна изискуемост на банковия кредит спрямо нея, като ипотекарен длъжник и спрямо ипотекирания нейн имот. Първоинстанционният съд е върнал исковата молба, поради недопустимост на предявения иск, предвид липса на правен интерес. Въззивният съд, изхождайки от качество на ищцата като трето лице, по смисъла на чл.440 ГПК, е счел за принципно допустим отрицателен установителен иск на ипотекарния длъжник, с който да установи несъществуването на вземането или на обезпечението. Приел е, че исковата молба е върната преждевременно, без да бъде дадена на ищцата възможност да отстрани нередовностите й, като посочи дали оспорва съществуването на вземането на банката / изцяло или частично и съответно за коя част – за вноските с настъпил падеж или предсрочно изискуемите и пр. / или оспорва съществуването на обезпечението, поради липса на основание или последващо отпадане на основанието. С оглед чл.440 ал.2 ГПК е указал конституиране на кредитополучателя – длъжник по обезпечените вземания - С. Т., в качеството му на задължителен другар на ответника „ Токуда Банк „ АД. Указано е посочване цената на иска, с оглед определяне подсъдността му и дължимата държавна такса. С тия съображения е отменено прекратителното определение и делото върнато на първоинстанционния съд, за продължаване на съдопроизводствените действия. В отговор на указанията, дадени с разпореждане от 29.09.2017 г. от Софийски градски съд, в изпълнение указанията на въззивната инстанция, с молба вх.№ 141003/24.10.2017 г. ищцата / раздел І.1 / е посочила, че оспорва вземането на ответната банка до размера на обявената за предсрочно изискуема - но само на кредитополучателя С. Т. - част от кредита, която не може да посочи с размер. Видно от изложението по раздел І.1 на молбата, ищцата не оспорва съществуването на дълга на кредитополучателя, а твърди освобождаване от собствената си отговорност за непадежираните вноски, предвид необявена й предсрочна изискуемост, т.е. не се касае за възражения по смисъла на чл.151 ЗЗД. В раздел ІІ.1 от уточнението твърди, че оспорва и обезпечението / договора за ипотека /, поради „ отпаднало основание„, в съответствие с доводите в исковата молба: 1/ на основание чл.147 ал.1 ЗЗД, поради непредявен срещу длъжника С. Т. иск в 6-месечен срок от настъпване изискуемостта на целия дълг по договора за кредит и 2/ непроведено заповедно производство спрямо нея, като ипотекарен длъжник. Посочените обстоятелства са неотносими както към погасяване на ипотечното право, така и към действителността на договора за ипотека. Очевидно и тук интересът на ищцата е да обоснове недопустимо принудително изпълнение върху ипотекирания имот, но не по причини свързани със самото ипотечно право. В раздел ІІІ от уточнителната молба е заявено обстоятелството, че имота - обект на договорната ипотека – е продаден на публична продан за цена от 151 901,61 лева.С оглед това и очевидно в съответствие с указанията на въззивната инстанция за посочване цена на иска, е посочена сума от 75 950 лева - 1/ 2 от цената по която е възложен имота. В хода на цялото първоинстанционно производство ответникът „Токуда Банк„ АД е оспорвал редовността на исковата молба, вкл. след направените уточнения и квалифицирането на исковете по чл. 440 ГПК. След отмяна на определението за даване ход на устните състезания, с определение № 17033/10.07.2019 г. Софийски градски съд отново е указал на ищцата да заяви петитум, кореспондиращ на заявените обстоятелства по частично оспорване вземането на „Токуда банк „ АД, като изрично е акцентирал, че и конституираният ответник С. Т. И. би следвало да е обвързан от формулирания петитум. С молба вх.№ 113759/18.09.2019 г. ищцата е заявила, че претендира да бъде установено по отношение на нея, в качеството на ипотекарен длъжник и по отношение ипотекирания нейн имот, че не съществува вземане на „Токуда банк „ АД в размер на 75 950 лева, като сума е формирана от размера на погасителните вноски с ненастъпил падеж по договора за кредит, сключен със С. Т.. Спрямо ответника С. Т. е уточнено, че предявеният иск е да се признае за установено, че по отношение на същия не съществува даденото от ищцата обезпечение – сключения договор за ипотека. Заявен е и петитум за осъждане банката да заплати на ищцата сумата от 75 950 лева. С последващо разпореждане от 30.04.2020 г. съдът е дал последна възможност на ищцата да уточни съществуването на вземането на банката спрямо кого оспорва – спрямо кредитополучателя съответник С. Т. или спрямо себе си. Дал е и допълнителни указания за уточнение вида на исковете и правния си интерес, с оглед уточнението. С молба вх.№ 61097/29.06.2020 г. ищцата е посочила, че спрямо банката предявява осъдителен иск за горепосочената сума, поради „погасяване на обезпечението„, като в евентуалност срещу всеки от ответниците предявява отрицателен установителен иск за несъществуване вземането на Банката спрямо С. Т., предвид „погасяване на обезпечението„ / договорната ипотека / към момента на насочване принудителното изпълнение върху ипотекирания имот. Цената и на тези искове е посочена като съизмерима с размера на вноските по кредита с ненастъпил падеж към момента на предявяване на предсрочната изискуемост. Всеки от исковете ищцата основава на обстоятелствата, вече заявени с исковата молба – погасяване на задължението й като ипотекарен длъжник, на основание чл.147 ал.1 ЗЗД, приложим по аналогия,липсата на изпълнителен титул, въз основа на заповед за изпълнение срещу самата нея, в качеството на ипотекарен длъжник, неуведомяването й за предсрочната изискуемост. С определение №11 705/23.07.2020 г. Софийски градски съд е прекратил производството по предявен в хода на процеса срещу „ Токуда банк „ АД осъдителен иск, квалифициран с правно основание чл. 45 ЗЗД, за сумата от 75 950 лева, тъй като с уточнението от 29.06.2020 г. ищцата е предявила нов иск, чието последващо обективно съединяване с вече предявените установителни искове, с правно основание чл.440 ГПК, е недопустимо, на основание чл. 214 ал.1 пр. второ ГПК. Въззивният съд е потвърдил определението, като е счел, че следва да бъдат зачетени направените от ищцата уточнения с молби от 24.10.2017 г. и 18.09.2019 г.С оглед същите, обаче, предявените искове не могат да се квалифицират като такива с правно основание чл.440 ГПК, а са отрицателни установителни искове: за установяване несъществуване вземане на банката спрямо С. Т. и несъществуване на ипотечно право в полза на кредитодателя. Спрямо тези уточнения, заявеното с молбата от 29.06.2020 г. въззивният съд намира, че е предявен нов - осъдителен – петитум и като цяло - нов иск, макар да не конкретизира кои са новите обстоятелства, формиращи основанието му. С оглед позоваването на ищцата на чл.129 ал.5 ГПК, въззивният съд е посочил, че в случая, с уточненията си преди разпореждането от 30.04.2020 г. ищцата е отстранила нередовността на исковата молба, предвид което и последното разпореждане не е трябвало да се постановява. С оглед това правилото на чл.129 ал.5 ГПК не е приложимо към уточнението от 29.06.2020 г.. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК жалбоподателката формулира следните въпроси: 1/ Направените уточнения на исковата молба, в изпълнение указания на съда при условията на чл. 129 ал.4 вр. с чл.127 ал.1 т.4 ГПК, представляват ли изменение на иска по смисъла на чл.214 ал.1 ГПК ? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирани решения на състави на ВКС, както и в евентуалност - в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2/ Приложим ли е чл.214 ГПК при положение, че подадената искова молба е оставена без движение и са дадени указания, на основание чл.129 ал.4 ГПК за отстраняване нередовности на иска ? – не е посочен допълнителен селективен критерий; 3/ Накърнява ли правата на ответната страна неколкократното даване на указания от страна на съда ? - въпросът обосноваван идентично на първия, в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Страната се позовава и на очевидна неправилност, без самостоятелно обосноваване, а с формалното й посочване към първи и трети въпроси. Първият въпрос не удовлетворява изискването за правен, тъй като не допуска еднозначен отговор по приложението на чл.214 ГПК, независимо от конкретните съответно съдържание на исковата молба и последващи уточнения на същата, а директен отговор за правилността на въззивното определение, дължимо в друга фаза на производството, след допускане на касационното обжалване. Въпросът дори не е формулиран в съответствие със спецификите на конкретната хипотеза, в която съдът е счел, че още преди заявяване на новия осъдителен петитум, исковата молба е била редовна, поради което изобщо не се касае за уточнение на нередовна искова молба, което да е било неправилно санкционирано от съда, като изменение на иначе редовно предявен иск. Предвид този решаващ довод на съда, дори въпросът да би удовлетворил общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не би бил удовлетворен допълнителния, в сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като цитираната съдебна практика е неотносима към приложението на чл.214 ГПК, а въззивният съд не е отричал, че за редовността на исковата молба съдът следи във всяко положение на делото, в който обобщен смисъл, при това по приложението на чл. 129 вр. с чл.127 ГПК, а не по чл. 214 ГПК, са цитираните решения .Напълно необоснован е и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По приложението на чл.214 ал.1 пр. второ ГПК е налице изобилна практика, с която - с извода си ,че при едновременно въведени, наред с тези на първоначалните искове, нови обстоятелствена част / основание / и петитум, е налице недопустимо последващо обективно съединяване на искове - въззивното определение не конфронтира. Вторият въпрос не е посочен с допълнителен селективен критерий, което е достатъчно основание за изключването му, като обосноваващ допускане на касационното обжалване. По аналогични на преждеизложените по първия въпрос съображения, същият не би удовлетворил и общия селективен критерий, тъй като изхожда от неверни предпоставки, нямащи нищо общо с мотивите на въззивния съд, който не е приел, че направеното уточнение е към момент на нередовна искова молба и следва да се преценява спрямо предявените със същата искове. Жалбоподателят не съобразява, че преценката на първоинстанционния съд, за нередовност на исковата молба към момента на постановяване последното разпореждане за оставянето й без движение, не обвързва въззивният съд, а именно неговата преценка е предмет на настоящия съдебен контрол. Третият въпрос също не удовлетворява изискването за правен, тъй като е напълно неотносим към решаващите мотиви на въззивното определение. Същият е и в директна колизия с твърденията на самата страна, че с последното уточнение е отстранила нередовности на исковата молба и като такова то следва да бъде зачетено, както и че отстраняването на нередовности на исковата молба не е ограничено до еднократна възможност, а е допустимо в хода на цялото съдебно производство, което свидетелства за неправилен прочит на цитираната съдебна практика. Отделно буди недоумение какви „накърнени права” визира страната, освен самото прекратително определение на първоинстанционния съд, което въвежда във въпроса и обективно несъществуваща предпоставка – призната по съдебен ред незаконосъобразност на същото. Не се обосновава и очевидна неправилност в хипотезата на чл. 280 ал.2 пр. трето ГПК – изводима единствено от мотивите на въззивното определение, независимо от действителното съдържание на извършените процесуални действия, впрочем вярно отразени в същото - о с в е н неправилност по отношение преценката на въззивния съд, че с направените неколкократни уточнения ищцата е отстранила и нередовности на исковата молба досежно предявените отрицателни установителни искове. Последното,обаче, е извън предмета на настоящото произнасяне, тъй като не касае прекратеното производство, по иска с правно основание чл.45 ЗЗД. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение