Определение № 1235 от 10.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4253/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение № 143 от 18.03.2013 година по т. дело № 129/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, първи търговски състав. Ответницата С. К. Х. чрез адвокат Д. Г. е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са развити съображения за липсата на правен въпрос в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предмет на жалбата е цитираното по – горе въззивно решение, с което състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение № 277 от 05.12.2012 г. по т. дело № 175/2012 г. на Кърджалийски окръжен съд и е присъдил разноски, като е осъдил [фирма] – [населено място] да заплати на С. К. Х. сумата 780 лв., разноски пред въззивната инстанция. За да постанови този резултат въззивният съд е приел иска за сумата 30000 лв., претендирана от ищцата по отношение на ответника, като получена на отпаднало основание, прекратен предварителен договор за покупко – продажба на право на строеж и за извършване на строителство на апартамент в жилищна сграда за основателен и доказан. За основателен и доказан е приет и иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД до размер на сумата 2622.74 лева и искането за разноски до размер на сумата 2924.94 лв. Решаващият извод за основателност и доказаност на иска е мотивиран със следните съображения: по договора, сключен на 02.10.2008 г. продавачът – ответното по иска дружество се е задължил в срок от 24 месеца, считано от месец юни 2008 г. да изгради жилищна сграда, респ. апартамент, до степен на завършеност, определена двустранно от страните; в деня на сключването на договора купувачът – ищцата Х. е заплатил на продавача аванс в размер на 30000 лв., за което е получил разписка от последния; жалбоподателят /ответник по иска/ не е изпълнил задълженията си по договора; неизпълнената част от задълженията е значителна, а и срокът за изпълнение е изтекъл, поради което съобразно уговореното в чл. 21, ал. 2 договорът е развален от ищцата; поканата за едностранното разваляне на договора с искане за възстановяване в седмодневен срок на дадената сума от 30000 лв. е получена от неизправния търговец, но същата сума не е възстановена; отпадането на основанието за получаването на тази сума дава право на изправната страна да поиска връщането й. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпрос, квалифициран от него, като материалноправен, а именно: „На първо място същественият материално правен въпрос е следва ли да се допуска разваляне на предварителен договор за строителство и продажба на недвижим имот, когато длъжникът по изпълнението го е изпълнил в по- голямата му част, а неизпълнената част е незначителна с оглед на интересите на кредитора.” Формулирането му с цитираното съдържание е обяснено от страната със становището й, че по делото било установено изпълнение на една значителна част от строително – монтажните работи, предвидени в предварителния договор, както и с виждането, че двете съдебни инстанции следвало да приложат чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Посочено е в приложението, че решенията на въззивния съд и първоинстанционния съд са неправилни, поради нарушение на материалния закон – чл. 281, т. 3, предложение първо ГПК. Касаторът се позовава на решение № 999/24.10.1995 г. по гр. дело № 737/1995 г. на Върховния съд, ІІ г.о. Жалбоподателят не е обосновал общо и допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Горният въпрос е поставен във връзка с поддържаното от ответника по иска, сега касатор субективно становище, че е доказал изпълнение на значителна част от строително – монтажните работи, но не и с правните разрешения, по които се е произнесъл въззивния съд, който е приел фактическа обстановка, различна от тази, която ответникът е искал да докаже в подкрепа на защитната си теза пред първата и втората съдебни инстанции. Мотивираните в съдебния акт разрешения по приложението на закона – чл. 55, ал. 1, трето предложение ЗЗД са направени с оглед извода на съда за не изпълнение от страна на ответника по претенцията на задълженията по договора, като е прието, че неизпълнената част от задълженията е значителна. Въпроси, произтичащи от субективни становища на страните и изразяващи несъгласието им с изводи на въззивния съд по доказаността на факти не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а засягат оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, представляващи друг вид касационни основания, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като обсъждането им се предпоставя от допускане на касационното обжалване. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не са разграничени от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което цитираният по – горе въпрос е въведен извън правните разрешения на съда, в отклонение от произнасянето му, но в съответствие със становището на жалбоподателя и поддържаните от него твърдения. Ето защо следва да се приеме, че поставения в приложението въпрос няма характеристиката на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1. Освен това не е въведена обосновка на противоречието между разрешенията във въззивното решение и приложената практика, както поради необсъждане на приетите изводи във всяко едно от решенията и тяхното съпоставяне, така и поради излагане на въпрос в неприета от въззивния съд хипотеза. Мотивираното изложение на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК е задължение на касатора. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда тези основания от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването и необосноваването им, което се констатира от настоящия състав на ВКС, съобразно изложените по – горе мотиви, има за последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение. С о глед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение