Определение № 2037 от 18.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1159/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

К. Я. П. чрез адв. З. Иванова и адв. И. К., особени представители, обжалват решение № 438 /07.04.2023 г., по в.гр.д. 2356/22 г, АС – София, с което е потвърдено решение № 901956/23.06.2022 г. ОС – Благоевград, по гр.д. 6/20 г., с което е осъден да заплати на ЗК „Лев инс“ АД сумата от 41 192,83 лв, представляваща стойността на изплатено застрахователно обезщетение на В. Б. С. като наследник на Б. Г. Г., починал в ПТП на 21.06.2009 г, причинено вследствие на нарушаване на правилата за движение от К. Я. П..

Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. от ГПК както и нарушение на материалния закон, чл.281, т.3, пр. 1 от ГПК.

Моли да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е ответникът по дело, който ответник е било трето лице-помагач в предходно гражданско дело, да даде изрична правна квалификация на твърдения за лошо воден процес по реда на ГПК, ако от правните доводи, изложени в писменото становище по събраното в хода на първоинстанционното дело доказателство, става ясно, че прави възражения именно за лошо воден процес по ГПК. При непосочена правна квалификация, но направени възражения за лошо воден процес, следва ли първоинстанционният съд са се произнесе по възражения, касаещи нищожност на застрахователна полица (в разрез с постановени мотиви на решението по предходното дело)

2. Приложима ли е т. 14 от ППВС 7/77 г, на която се е позовал въззивният съд, според която за регресните искове важи общата погасителна давност, която започва да тече от момента на изплащане на обезщетението, при изменение на материална правна норма по ЗЗД от 1993 г., а именно редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която определя, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Сочи наличие на очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Съдът не бил се произнесъл по основния довод за неоснователност на исковете, а именно, че на К. П. било повдигнато обвинение по чл. 343, ал. 3, пр. последно от НК, а именно деецът бил избягал от местопроизшествието, а не по предложение първо – пияно състояние, т.е. не е налице предвиденото в чл. 274 от КЗ основание за наличие на регресна отговорност на ответника.

Ответникът ЗК „Лев инс“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че решението е правилно, нямало основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

Върховният касационен съд състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирана да обжалва решението страна, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд за осъждане на ответника да заплати посочената сума, въззивният съд е приел, че по силата на застрахователен договор, ЗК „Лев инс“ АД е застраховал гражданската отговорност на водача, управляващ л.а. марка „Мерцедес S 430“, като същият е от 18.06.2009 г. и действа към момента на установено ПТП на 21.06.2009 г. Прието е за установено наличието на влязло в сила съдебно решение, с което застрахователят е осъден да заплати на В. Б. С. като наследник на починалия в резултат на ПТП от 21.06.2009 г. Б. Г. Г. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 26 000 лв. Установено е, че е получена сумата по банкова сметка, за сметка на В. С.. Установено е, че К. Я. П. се е признал за виновен в извършеното противоправно деяние, с влязло в сила споразумение от 25.11.2010 г. по нохд 509/10 г. БлОС. Прието е, че осъждането на К. Я. П. е на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК вр. чл. 343, ал.3, пр. последно, б. „б“ пр. първо НК вр. ал. 1 б в от ВК вр. чл. 342, ал.1 пр. 3 НК вр. чл. 20 ал. 2 и чл. 21 ал. 1 ЗДвП и чл. 73, ал. 1 ППЗДвП. На основание чл. 300 от ГПК е зачетена задължителната сила на това споразумение. С оглед на това е приел, че К. Я. П. е нарушил правилата за движение по пътищата. Нарушил е правилата за движение по пътищата и е катастрофирал в лекотоварен автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Б. Г. Г.. В резултат на инцидента Г. е починал, а К. П. бил избягал от местопроизшествието. Установено е наличието на застрахователно правоотношение, както и уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на трето ползващо се лице, на основание чл. 226, ал1 КЗ отм от наследника на Г., В. Б. С.. Прието е, че решението, с което е разгледан иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм, е постановено при участие на трето лице помагач К. П.. Прието е изпълнение на задължението и заплащане на сумата от 26 000 лв главница и 15 192,93 законна лихва за периода 21.06.2009 г. до 03.04.2015 г.

Пред въззивния съд са били спорни въпросите относно действителността на договора за застраховка, както и относно липсата на основание за регрес, тъй като отклонението от проверка за алкохол, не било сред основанията за това и не било равносилно на употреба на алкохол. Оспорени са изводите относно погасителната давност.

Прието е, че по гр.д. 9487/13, въззивникът бил конституиран като трето лице помагач на страната на застрахователя и с решение № 60067/02.02.2022 г. по т.д. 2490/20 г. ВКС, I ТО, било прието, че установителното действие на решението между третото лице помагач и насрещната страна се заключава в силата на пресъдено нещо, с която се ползва решението по отношение на спорното материално право, както и задължителна сила на мотивите относно вътрешните отношения между подпомагана и подпомагаща страна. С оглед действието на чл. 223, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е разяснил, че третото лице помагач не може в следващ процес да оспорва фактическите констатации и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело, като единственото изключение било при възражение за лошо воден процес, на основание чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК. Прието е, че П. е бил длъжен да изчерпи всички свои възражения в процеса, където е конституиран като трето лице помагач. Прието е, че е установено наличието на договор за застраховка, предвид неоспорването му в предходния процес.

Прието е, че относно същото ПТП е образуван исков процес от третото ползващо се лице срещу застрахователя, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ отм, с участие на К. П., като трето лице помагач, по което било постановено решение по т.д. 2080/13 г., ВКС, II ТО. С оглед това решение, въззивният съд е приел, че П. е бил длъжен да изчерпи всички свои възражения, в посочения процес, в който е бил конституиран като трето лице помагач. Приел е, че с посоченото решение са установени общи факти, имащи значение и за процесния спор и които не подлежат на преразглеждане по ново дело между същите страни. Така е приел още, че са налице всички предпоставките за ангажиране на К. П. по предявения регресен иск. Съдът е посочил и че според горното решение на ВКС в хипотеза на неоспорване на твърдението в исковата молба, че с напускане на местопроизшествието деликвента се е отклонил виновно, като е осуетил проверка за алкохол или др. упойващи вещества, застрахователят следва да установи с оглед изискването на цитираната норма /нейният хипотезис/ - факта на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на деликвента - ответник в производството, факта на удовлетворяване на пострадалите от причиненото от деликвента ПТП в конкретен обоснован съразмерно с вредата размер, както и факта на виновното отклоняване от извършване на проверка от контролните органи за употреба на алкохол или друго упойващо вещество. Съдът е приел, че бягството от местопроизшествието е категорично установено, ако е налице влязла в сила присъда или друг акт с последиците на влязла в сила присъда по това деяние, но то може да бъде установено в производството по чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. последно от КЗ и със съставения от контролния орган протокол за ПТП. Този протокол, чието съдържание е законово заложено с Приложение към чл. 3, ал. 1 от Наредба 13-41/09 г. се съставя от длъжностно лице /служител на МВР/ в кръга на неговите служебни задължения и съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление.

Въззивният съд е приел, че е достатъчна констатацията на пристигналия на местопроизшествието служител на МВР за това, че на местопроизшествието не се намира причинителя на ПТП, въпреки задължението му да изчака контролните органи, за да бъде установен този факт. Посочено е, че този извод се е наложил от установеното правило на чл. 123, ал. 2, б. "б" от ЗДвП и чл. 201 от ППЗДвП, указващи императивно задължението на водача, причинил ПТП, при което има пострадали лица да остане на местопроизшествието и да изчака пристигането на компетентните органи на МВР, а ако следва да помогне на пострадали лица, то след транспортирането им в болнично заведение, той също трябва да се върне на местопроизшествието. Прието е, че отклоняването от местопроизшествието, като фактическо действие, нарушаващо императивни законови норми винаги е виновно /ако не е осъществено обратно доказване/, като то може да бъде признато и за престъпление с влязлата в сила присъда, респективно със споразумението. Установено е, че императивно заложено в чл. 8 на Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г. за условията и реда на взаимодействието между органите на МВР и застрахователните компании е и правилото за задължителната проверка за алкохол и други упойващи вещества с технически средства, която органите на МВР осъществяват по отношение участниците в ПТП, като резултатът от тази проверка, също така задължително, с оглед нормативно установеното съдържание на протокола, се отразява в него. Въззивният съд е намерил, че императивният регламент на тези правоотношения води до извод за наличие предпоставките по чл. 274, ал. 1, пр. посл. от КЗ отм, в разглежданата хипотеза в случаите когато ответникът не е оспорил твърденията на ищеца, нито е доказал, че напускането на местопроизшествието при ПТП, при което има пострадал се дължи на обстоятелство, изключващо неговата вина, с оглед предприети действия от неотложен характер - например - при спасяване на пострадали /чл. 200 от ППЗДвП/ или при получена от него телесна повреда и т.н. Така въззивният съд е приел, че липсата на въведено в процеса правозащитно твърдение за това, че лицето оспорва заявеното от застрахователя, че се е отклонил виновно от местопроизшествието, за да осуети проверка за алкохол и други упойващи вещества, както и изложеното по-горе относно императивния регламент на дължимото поведение от деликвента и органите на МВР при ПТП, установяват релевантните факти, относими към основателността на регресната претенция на застрахователя по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 предл. последно от КЗ.“

Поради това, въззивният съд в настоящия случай е приел, че застрахователният договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен между ищеца и ответника е валиден и ги обвързва и че К. П. виновно се е отклонил от проверка за алкохол или друго упойващо вещество или негов аналог. По делото е безспорно установено, че застрахователното дружество е заплатило застрахователното обезщетение, за което е осъдено на правоимащото лице В. С., т.е. изпълнил е точно задължението си спрямо третото ползващо се лице.

Въззивният съд е приел и че правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането на застрахователното дружество не е преклудирано и поради това го е разгледал във въззивното производство. Установил е, че възражението е въведено своевременно в процеса с отговора на исковата молба. Посочил е, че съгласно т. 14 от ППВС № 7/77 г. за регресните искове важи общата погасителна давност по чл.110 от ЗЗД. Тяхното основание не е застрахователното правоотношение, а фактът на изплащане на застрахователно обезщетение на правоимащите лица по силата на застраховката и даденото от закона право на регрес. Приел е, че погасителната давност започва да тече от момента на изплащане на обезщетението на пострадалите. Установил е, че „Застрахователна компания Лев Инс“ АД е платило на правоимащото лице на 03.04.2015 г. и петгодишният погасителен давност срок изтича на 03.04.2020 г. Исковата молба по процесното дело е предявена на 13.01.2020 г., т.е. - в срок и погасителната давност не е била изтекла. Въззивният съд е посочил още, че регресното вземане на застрахователното дружество се формира като обща сума, включваща платеното застрахователно обезщетение и лихвата върху него. То не трябва да се разглежда като две отделни вземания, спрямо които се прилага различна погасителна давност.

Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението, изложено в жалбата, че първоинстанционният съд не е обсъдил показанията на разпитаните свидетели в наказателното производство. Посочил е, че съгласно чл. 7 от ГПК основен принцип в гражданския процес е публичност и непосредственост - разглеждането на делата става устно в открито заседание, освен ако в закон е предвидено това да стане в закрито заседание. В съответствие с този принцип съдът може да обсъжда само онези свидетелски показания, които са депозирани непосредствено пред него, но не и такива, които са събрани в друг процес - граждански или наказателен. Когато към гражданско дело е приобщено наказателно производство гражданският съд може да полза само събраните там писмени доказателства и крайният съдебен акт, който на основание чл. 300 от ГПК, е задължителен за него. Поради това доказването на обстоятелството, че напускането на местопроизшествието от страна на жалбоподателя се дължи на обстоятелства, които отричат, че то е виновно, подлежи на доказване в гражданския процес с всички допустими и относими доказателства. Установено е, че такива не са ангажирани. Поради изложеното, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на регресния иск и той е изцяло основателен. Поради това, съдът е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Допускането на касационно обжалване се основава на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, не се установи наличието на основания, обуславящи извод, че решението вероятно е нищожно, както и основания, че е вероятно решението да е недопустимо.

По отношение на формулираните правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд, за да направи извод, че е налице сключен застрахователен договор и съответно основание ЗК „Лев инс“ АД да заплати на пострадалите лица обезщетение за неимуществените им вреди от причинената смърт на наследодателя в пътно-транспортно произшествие, виновен, за което е деликвента-трето лице помагач, в предходен процес, е приел, че възражението за зле воден процес е неоснователно. Този извод е направен, след като е установено, че третото лице помагач е участвало лично в предходния процес и е имал възможност да заяви всички свои възражения, включително да оспори застрахователния договор, поради това, както и поради това, че в настоящия процес ответникът по регресния иск, участвал като трето лице помагач по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм., не е навел новонастъпили факти, които не са му били известни, които да не са могли да бъдат релевирани в предходния процес. С оглед на отхвърляне на това възражение е направен и извод относно недопустимост да се преразглежда правния въпрос относно съществуването и валидността на сключения застрахователен договор от ЗК „Лев инс“ АД, обезпечаващ гражданската отговорност на водача при извършване на посоченото ПТП, както и служещ за основание за извършване на плащане на третото ползващо се лице, чийто интерес е удовлетворен от застрахователя чрез плащане на присъдената сума.

Въззивният съд е отрекъл наличието на зле воден процес, както вече бе посочено, поради което е зачел наличието на застрахователен договор. По отношение на достъпа до касационно обжалване, не може да се обсъждат задълженията на първоинстанционния съд, след като въззивният съд е разгледал възраженията и се е произнесъл. В този смисъл липсва общо основание за допускане на касационно обжалване с поставения първи правен въпрос. Този правен въпрос е израз на твърденията на касатора и не кореспондира на изложените от въззивния съд мотиви. Поради това с поставения правен въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на втория посочен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че макар и да е зададен въпрос относно приложимо право, то този въпрос е свързан с въпроса, включен в предмета на делото чрез възражение за погасителна давност по отношение на претендираното в процеса регресно вземане. Този въпрос е разрешен от въззивния съд именно в съответствие с тълкуването на чл. 110 от ЗЗД, така както е разяснено в ППВС 7/77 г, продължаващо да се прилага и при действието на КЗ (отм.), както и трайната практика на ВКС, израз на която е например решение № 50040 от 17.05.2023 г. по т. д. № 2744/2021 г., I ТО на ВКС. Въззивният съд е приел, че началото на срока на погасителната давност, чл. 110 от ЗЗД, започва да тече от момента на извършеното плащане от застрахователя на правоимащото лице, което в случая, било осъществено на 03.04.2015 г., като исковата молба е заведена в съда на 13.01.2020 г. Така е прието, че към момента на предявяване на иска не е погасен по давност, предявеното вземане.

Наличието на съдебна практика по посочения правен въпрос и липсата на обосноваване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, изключват изследване на формално посоченото основание.

По отношение на основанието за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице сочената очевидна неправилност. От мотивите на съдебното решение може да се направи извод, че съдът изрично е обсъдил основанието за регресна отговорност на деликвента, приемайки, че се е отклонил от задължението да остане на местопроизшествието, недоказвайки, че това отклонение се дължи на основателна причина за спасяване на пострадали лица, след извършването на което спасяване да се е върнал на местопроизшествието, съобразно предвиденото в чл. 201 ППЗДвП или поради получена от него телесна повреда. Така съдът е приел, че тълкуването, което се налага, е това, което е изразено от ВКС съгласно решение от 09.11.2017 г. по т.д. 2254/15 г., ВКС, II ТО и в решение № 152 от 05.11.2014 г. по т.д. 2080/13 г., I ТО, съгласно което фактическият състав на регресната отговорност съгласно чл. 274, ал. 1 т. 1 от КЗ отм включва наличието на валиден договор за застраховка, факта на удовлетворяване на пострадалите лица, факта на виновно отклоняване от проверка от контролните органи за употреба на алкохол или друго упойващо вещества бягството от местопроизшествието е установено, ако е налице влязла в сила присъда, или друг акт, с последиците на присъда, както и този факт може да се установи в процеса. Липсата на възражение за това, че лицето оспорва да се е отклонил от местопроизшествието, за да осуети проверка, както и императивното изискване да не се отклонява, обосновават извод за установяване на основанието за регресна отговорност.

В настоящия случай по отношение на възражението за невиновно отклонение от проверка поради наличие на пострадал, въззивният съд е анализирал доказателствата, установил е влязлото в сила споразумение по наказателно дело, съгласно което е наложено наказание съгласно чл. 343, ал. 3, пр. последно от НК, т.е. деянието е извършено, след което е избягал извършителят от местопроизшествието, като този факт като елемент от фактическия състав на противоправното деяние, е приет на основание чл. 300 от ГПК, съгласно задължителната сила на споразумението, приравнено на присъда. Освен това въззивният съд е приел, с оглед предходното решение, постановено по иска на В. Б. срещу застрахователя с участието на К. П. че е установено, че извършителят е напуснал произшествието и не се е върнал, като липсват основателни причини за това. Това е обусловило извод за това, че се е отклонил от проверка за алкохол непосредствено след произшествието. Това е обусловило извод, че е налице основание за ангажиране на отговорността му съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ отм.

Поради това настоящият съдебен състав намира, че не може от мотивите на решението да се установи неправилно приложение на материална или процесуална норма, което да не налага проверка на доказателствата по реда на чл. 290 от ГПК и на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Соченото основание за очевидна неправилност на обжалвания акт, е налице само когато от мотивите на обжалвания акт може да се направи извод за неправилност на въззивното решение поради приложение на закона в обратен на действителния смисъл или извън закона, или много грубо нарушение на закона, както и ако решението е явно необосновано поради нарушение на правилата на формалната логика или вътрешнопротиворечиви мотиви, или решението е постановено при съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на акта. В случая, както бе анализирано, такъв извод не може да се направи.

По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд