Определение № 1177 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2418/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Р. Б. Я. обжалва Решение № 378/11.06.2024 г. по в.т.д. № 321/2024 г. на АС-София, с което е потвърдено Решение № 11/19.01.2024 г. по т.д. № 176/2022 г. на ОС-Благоевград в частта му за частично отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.

Заявени са касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора в нарушение на чл. 134 ТЗ и необосновано въззивният съд е приел, че сумата от 296 986 лв., включена в междинния баланс като резерви, съставлява задължение за връщане на допълнителни парични вноски, въпреки че решение за внасяне на такива не е взето съобразно предвидените в закона предпоставки. Касаторът сочи, че в протоколите от общите събрания от 01.06.2019 г. и 27.09.2019 г., на които съдът се е позовал, няма конкретика относно дължимостта на процесната сума, а задължението за връщането й не може да се обоснове само с факта на извършеното от съдружниците в предходни периоди текущо финансиране на дружеството, защото в приетите годишни финансови отчети за 2017 г. - 2020 г. предоставяните от тях суми са включени като резерви. Заявява, че според дадените от вещото лице разяснения подобно трансформиране на задълженията в резерви съставлява допустимо счетоводно записване, но въпреки това възражението му в тази насока е останало необсъдено от въззивния съд, нито е отчетена липсата на доказателства за взимане на последващо (след одобряване финансовите отчети) решение за връщане на вече отнесените в резерв средства. При тези съображения моли да бъде допуснато касационно обжалване поради очевидната неправилност на въззивното решение и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът „ГАЛЕНКОВ“ ЕООД заявява, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС и не е очевидно неправилно, а поставените от касатора материалноправни въпроси не са обуславящи за спора. Излага и становище за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Р. Я. срещу „ГАЛЕНКОВ“ ЕООД искове с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за присъждане на сумата от 453 500 лв. – равностойност на дружествен дял, ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването, и 128 617,64 лв. – лихва за забава за периода 27.09.2019 г. – 28.07.2022 г.

Първоинстанционният съд е уважил частично исковете – съответно за 351 401 лв. – главница, и за 95 073,50 лв. – лихва, като е счел за неоснователно заявеното от ответника възражение за прихващане. За да потвърди решението му в обжалваната от ищеца отхвърлителна част, въззивният съд е възприел вече установената фактическа обстановка, според която членственото правоотношение на Р. Я. в ответното дружество е прекратено на 27.09.2019 г. и съгласно междинния баланс към края на септември 2019 г. е налице превишение на активите над пасивите на дружеството, делът на ищеца от което е в размер на присъдената сума. По спорния във въззивното производство въпрос - дали първоинстанционният съд правилно е отнесъл към задълженията на дружеството сумата от 296 986 лв., формирана от извършвано от съдружниците текущо финансиране, но осчетоводена в междинния баланс като резерви, въззивният съд е посочил, че с решение от 01.06.2019 г. съдружниците са се съгласили направените от тях до момента допълнителни парични вноски да бъдат върнати от дружеството, включително чрез прихващане, както е и сторено за част от сумите съгласно установените от първоинстанциония съд факти. Допълнено е, че според изявленията, направени от името на Я. на общото събрание от 27.09.2019 г., финансирането на дружеството от съдружниците в миналото е било именно чрез внасяне допълнителни парични вноски. Въз основа на това е счетено за правилно позоваването от първоинстанционния съд на варианта от счетоводната експертиза, съгласно който дружественият дял е изчислен при включване в пасива на сумата от 296 986 лв., осчетоводена в междинния баланс като резерви без изрично (различно от решението за одобряване на ГФО) решение на съдружниците за това.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт, съответно от мотивите към него, нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касаторът аргументира очевидната неправилност с доводи, черпени от събрани по делото доказателства (относно трансформирането на заемни средства, предоставяни от съдружниците, в резерви), а това изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от събраните по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото. При удовлетворяване на общия критерий се извършва преценка на допълнителния – дали поставеният въпрос е решен в противоречие с тълкувателна или казуална практика на върховния съд от вида на посочената в цитираното тълкувателно решение.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Следва ли сумите, които имат характер на резерви и са включени в счетоводния баланс на дружеството като такива, да се изключат от пасива на баланса при изчисляване стойността на дела, който прекратилият участието си съдружник има право да получи от капитала на дружеството?

2. Как се определя стойността на дружествения дял, който изключеният съдружник има право да получи на основание чл. 125, ал. 3 ТЗ вр. чл. 127 ТЗ в резултат от прекратяване на членственото му правоотношение?

3. Кои са предпоставките, които следва да бъдат налице, за да се приеме, че е изпълнен фактическият състав на извършване на допълнителни парични вноски от съдружниците в дружество с ограничена отговорност?

4. Следва ли извършването на допълнителна парична вноска в определен размер винаги да бъде съпроводено с изрично решение на общото събрание на съдружниците по чл. 134, ал. 1 ТЗ вр. чл. 137, ал. 1, т. 9 ТЗ?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните, в това число и да разгледа и да обсъди всички оплаквания за неправилност на решението и възраженията по иска, посочени във въззивната жалба?

6. Може ли заключението на вещото лице да се приеме за абсолютно доказателсто в процеса?

Първите два въпроса касаят елементите, които формират пасива при изчисление на дружествения дял на прекратилия членственото си правоотношение в дружество с ограничена отговорност съдружник. Доколкото определянето на тези елементи като вид и стойност е част от логическата дейност на съда при произнасяне по иска по чл. 125, ал. 3 ГПК, въпросите могат да се приемат за обуславящи, а предвид абстрактния им характер – и за удовлетворяващи общия селективен критерий. Те обаче не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора, според която стойността на дружествения дял е функция на превишението на актива над пасива без собствения капитал, резервите и финансовия резултат (Решение № 224/10.09.2010 г. по т.д. № 765/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Именно до такъв правен извод е стигнал и въззивният съд (в частност – че резервите не трябва да се включват в пасива), а решението му да отнесе процесната сума към задълженията на дружеството е следствие от фактическия извод (непроверим в настоящата фаза на производството), че същата, независимо от осчетоводяването й в ГФО като резерви, е формирана от задължения на дружеството за връщане на допълнителни парични вноски.

Третият и четвъртият въпрос са поставени в контекста на касационния довод, че въззивният съд неправилно е дефинирал извършеното от съдружниците финансиране като внасяне на допълнителни парични вноски, въпреки че не са установени предпоставките за възникване на валидно задължение по чл. 134, ал. 1 ТЗ (решение на общото събрание, нужда и определяне на срок за връщане). От мотивите на въззивното решение обаче е видно, че съдът не е изследвал преки доказателства за възникване на задължение за внасяне на допълнителни вноски (каквото би било решението на общото събрание), а е аргументирал извършването на такива с косвени доказателства, сочещи на намерението на страните да третират направеното от тях финансиране като предоставяне на подлежащи на възстановяване средства. Тоест акцентът е поставен върху задължението за връщане на сумите (което е основание за включването им в пасива, служещ за изчисление на дела), а не върху надлежното взимане за решение за даването им, и поради това въпросите относно предпоставките за възникване на задължение за допълнителна парична вноска и в частност - необходимо ли е изрично решение за това, са неотносими към обуславящите правни изводи и не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Петият въпрос е свързан с оплакването на касатора, че въззивният съд не е обсъдил възраженията му относно наличието на решения за отнасяне на процесната сума към резервите (решенията за приемане на ГФО) и относно липсата на решения за извършване на допълнителни парични вноски, както и е пренебрегнал съставения от ответника междинен баланс. Но в мотивите на въззивното решение тези възражения се явяват обсъдени – посочено е, че междинният баланс не обвързва съда, който при оспорване е длъжен да провери правилността на счетоводните записвания. В случая проверката е извършена на база протоколи от общи събрания, доказващи според въззивния съд намерението на съдружниците да считат сумите, формирани от извършеното от тях финансиране, като допълнителни парични вноски, подлежащи на връщане, вкл. чрез прихващане. Следователно съдът не се е отклонил от поставеното в цитираната от касатора практика изискване за обсъждане на доводите на страните и на събраните доказателства, а дали след обсъждането им е формиран правилен фактически извод, е въпрос, непроверим във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като предполага анализ на събраните доказателства. Несъгласието на касатора с този извод не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, а съставлява касационен довод по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК, който съдът има правомощие да изследва само в производството по чл. 290 ГПК.

Последният въпрос не покрива общия селективен критерий, тъй като съдът не се е позовал единствено на заключението на счетоводната експертиза, а и на писмени доказателства – на протоколите от общите събрания от 01.06.2019 г. и от 27.09.2019 г.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,