Определение № 1594 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4288/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 132 от 24.06.2022г. по гр.д. № 288/2021г. на Ловешки окръжен съд, с което е постановено следното: 1/ отменено е решение № 529 от 13.12.2019г. по гр.д. № 592/2018г. на Троянски районен съд в частта, с която е уважен предявения иск по чл. 440 ГПК и вместо това е отхвърлен предявения от И. К. П. против „Райфайзенбанк България“ ЕАД, в качеството на взискател и К. А. И. и М. Х. И., в качеството им на длъжници по изп.д. № 20148800400419 на ЧСИ Р. Д., иск по чл. 440 ГПК за установяване, че К. А. И. не е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамент № 8 в [населено място], на [улица], на ет.4, с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с площ 105,66 кв.м. с прилежащите му мазе и таван и 1,22% ид.ч. от общите части на сградата; 2/ потвърдено е решението на районния съд в частта, с която е уважен искът по чл. 440 ГПК относно същия имот за установяване, че М. Х. И. не е собственик на гореописания апартамент. Касационни жалби са подадени от ищцата И. П. и от „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, ЕИК 831558413, което е правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Ищцата обжалва отхвърлянето на иска против К. И.. Ответникът „Кей Би Си Банк България“ ЕАД обжалва уважаването на иска по отношение на М. Х. И.. Счита, че решението в тази част е недопустимо, тъй като М. И. не е страна по сделката и банката никога не е твърдяла, че тя е собственик на апартамента. Двамата жалбоподатели взаимно оспорват жалбите си. Ответниците по жалбите К. А. И. и М. Х. И. не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими. Въззивното решение е постановено в производство по чл. 294 ГПК след като с решение № 60086/15.06.2021 г. по гр.д. № 3629/2020 г., състав на I г.о. на Върховния касационен съд е отменил предходното въззивно решение по спора и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав. В изпълнение на указанията в отменителното решение новият въззивен състав е оставил без движение исковата молба, като е указал на ищцата да уточни на какво основание счита договора за дарение от 27.10.1981г. за нищожен. Ищцата е заявила, че дарението няма за предмет процесния апартамент с идентификатор *****, с площ 105.66 кв.м., а негов предмет е апартамент ЗАПАД със застроена площ 55.98 кв.м., който е ипотекиран между ответниците. Сочи, че не е противопоставяла на ответната банка нищожността на този договор и неговата действителност е без правно значение за предмета на спора. Производството е по иск по чл. 440 ГПК, предявен от И. П. против К. И. и М. И. - длъжници и „Райфазенбанк България“ ЕАД - взискател по изпълнително дело. Ищцата цели да отрече правото на собственост на К. И. върху 1/2 ид.ч., а на М. Х. И. правото на собственост изцяло върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, представляващ апартамент № 8 с площ 105,66 кв.м. в [населено място], [улица], заедно с прилежащите мазе № 6 с площ 16,93 кв.м., таван № 6 с площ 18,27 кв.м. и 1,22% ид.ч. от общите части на сградата. Върху този имот е насочено принудително изпълнение от банката, а ищцата твърди, че 1/2 ид.ч. е нейна собственост по силата на нотариален акт от 1975г. От фактическа страна е установено следното: С нотариален акт от 1975г. И. К. И. и А. М. И., родители на ответника К. И., са признати за собственици на апартамент № 6, построен по стопански начин, с площ 105,66 кв.м., заедно с мазе № 6 от 16,93 кв.м., таван № 6 от 18,27 кв.м. и 1,22% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж. Към настоящия момент този апартамент е с идентификатор ***** съгласно одобрената КККР на [населено място]. През 1977г. е извършена съдебна делба между двамата съсобственици, при която по реда на чл.292 ГПК/отм./ на И. К. П. е поставен в дял новообразуван апартамент ЗАПАД със застроена площ 55,98 кв.м., с предаващата му се 1/2 ид.ч. от входното антре с площ 2,25 кв.м., заедно с припадащия се към апартамента таван, с участие на дворното място 55,03 %, образуван от бившия апартамент № 6. В дял на А. М. И. е поставен новообразуван апартамент ИЗТОК със застроена площ 45,27 кв. м., с предаващата му се 1/2 ид.ч. от входното антре с площ 2,25 кв.м., заедно с припадащата се към апартамента изба, с участие на дворното място 44,97 %, образуван от бившия апартамент № 6. През 1981г. И. К. П. е дарила на сина си К. И. апартамент, новообразувано жилище, представляващо 1/2 ид.ч. от съществуващия преди това апартамент, а именно получения при делбата апартамент- запад. С констативен нотариален акт от 2001г. А. И. - баща на ответника К., е признат за собственик на получения при делбата апартамент - изток. А. И. е починал през 2002г. и негов единствен наследник е синът му К. А. И.. През 2007г. е учредена от К. А. И. договорна ипотека за обезпечаване на отпуснат на М. Х. И. кредит от „Райфайзенбанк България“ ЕАД върху двата новообразувани при делбата апартамента - този с площ 45,27 кв.м. и този с площ 55,98 кв.м. През 2015г. е предявен иск от К. И. и съпругата му М. И. против „Райфайзенбанк” ЕАД за прогласяване нищожност на основание чл.26, ал.2, във вр. чл.170 от ЗЗД на договора за ипотека. Поддържано е, че не съществуват двата описани апартамента, а винаги е имало едно жилище, което не е тъждествено с посочените в нотариалния акт за ипотека. С влязло в сила решение искът е отхвърлен. През 2017г. е предявен иск от К. И. против И. П. за прогласяване нищожността на договора за дарение от 1981г. поради противоречие със закона и невъзможен предмет. Този иск е уважен с влязло в сила решение, постановено при признание на иска - чл. 237 ГПК. През 2018г. по изп.д.№ 20148800400419 по описа на ЧСИ Р. Д. с длъжници К. И. и М. И. по искане на взискателя „Райфайзенбанк България" ЕАД е изнесен на публична продан самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****х по КККР на [населено място], с предназначение апартамент с площ от 105.66 кв.м., ведно с прилежащите му мазе № 6 - 16.93 кв. м.; таван № 6 с площ 18,27 кв.м. и 1,22% ид.ч. от общите части на сградата, който по доказателствени документи представлява: 1/апартамент ИЗТОК със застроена площ 45,27 кв. м., състоящ се от кухня, дневна, спалня, килер, баня с тоалетна, тераса с придаваща се 1/2 ид.ч. от входното антре с площ 2,25 кв. м. при описани, заедно с придаващото се към апартамента избено помещение № 6 с площ 16,93 кв.м., заедно със съответните 44.97% от 1.22% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху държавно дворно място и 2/ апартамент ЗАПАД със застроена площ 55,98 кв.м., състоящ се от спалня, дневна с бокс, килер, баня с клозет и коридор, с предаващата му се 1/2 ид.ч. от входното антре с площ 2,25 кв. м., състоящ се от спалня, дневна с бокс, килер, баня с клозет и коридор, с припадащият се към апартамента таван и с 55,03 % от 1,22% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя. В обявлението за публичната продан е посочено, че обектът с идентификатор ***** е обособен след обединяване на два апартамента. Приетата по делото техническа експертиза не е открила в архива на Община Троян проекта за преустройство на делбения апартамент по гр.д. № 675/1975 г. на Троянски районен съд с площ от 105,66 кв.м., но според данните от делото е видно, че в рамките на застроената квадратура от съществуващия апартамент се обособяват два нови такива като преустройството се извършва с леки преградни стени. Налице са и данни, че проектът е обявен на заинтересованите и по него не са постъпили възражения. При огледа на място вещото лице констатира, че е извършвано вътрешно преустройство, с което са премахнати вътрешни преградни стени и конструктивни елементи, при което е променено не само разпределението на жилището, но и предназначението на част от помещенията в него. В момента на място съществува само един апартамент на IV етаж, с изложение изток-запад. Двата образувани при делбата малки апартамента са в рамките на застроената площ на апартамента по нотариалния акт от 1975 г., но те не са отразени като самостоятелни обекти в схемата по кадастралната карта. Видно от изготвената оценка при сключване на договора за ипотека от 2007г., че е оценен един апартамент с площ от 105,66 кв.м., без данни за броя и вида на помещенията. Разпитаната свидетелка П. Д. - внучка на ищцата и дъщеря на ответниците И., сочи, че баба й никога не е живяла в Т.; в жилището живее свидетелката и то винаги е било един апартамент. При тези фактически обстоятелства въззивният съд е намерил, че за ищцата е налице интерес от предявяване на иска, доколкото твърди, че е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамента отпреди учредяване на ипотеката. В резултат на влязлото в сила решение, с което е прогласена нищожността на договора за дарение от 1981г. между ищцата и сина й К., то в отношенията помежду им тя не е загубила притежаваното от нея от 1975 г. право на собственост върху 1/2 ид.ч. от апартамента. Това влязло в сила решение, постановено при признание на иска, не обвързва ипотекарния кредитор „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Затова в настоящето производство съдът следва да разгледа твърденията на ищцата за нищожност на договора за дарение поради невъзможен предмет по чл. 26, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че такава нищожност не е налице. Посочил е, че договорът би бил нищожен поради невъзможен предмет, ако към момента на сключването му вещта не съществува фактически или не отговаря на установените в действащия устройствен закон изисквания за самостоятелен обект, т.е. не представлява годен за извършване на разпоредителни сделки самостоятелен обект. В случая в акта за дарение процесният апартамент е описан като новообразувано жилище - апартамент-запад, съответстващо на 1/2 ид.ч. от съществуващия преди това апартамент, посочена е неговата квадратура - 55.98 кв.м., помещенията от които се състои, както и квадратурата на припадащия се към апартамента таван и процента идеални части от общите части на сградата. При индивидуализацията изрично е цитирано решението по извършване на делбата по гр.д. № 672/1975 г. на Троянски районен съд, която е извършена въз основа на архитектурен проект, който предвижда само вътрешни изменения. Следователно, сключилите договора за дарение страни са изразили воля за разпореждане с така съществуващия самостоятелен обект, който реално е съществувал към 1981г. и е отговарял на изискванията за самостоятелен обект. Фактът, че в кадастралната карта двата апартамента не са отразени като самостоятелни обекти, не обосновава обратен извод. Въз основа на това съдът е заключил, че договорът за дарение от 1981г. е действителен спрямо ипотекарния кредитор „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Затова ответникът К. И., като длъжник по изп.д. № 20148800400419, е собственик на 1/2 ид.ч. от продавания по посоченото изпълнително дело апартамент № 8, в [населено място], с площ 105,66 кв. м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. Наред с това, К. И. е собственик по наследство от баща си и на другия новообразуван апартамент с площ от 45,27 кв.м. от продавания по изпълнителното дело недвижим имот. Горните изводи съответстват и на влязлото в сила решение на Ловешки окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на К. и М. И. против банката за обявяване за нищожен на договора, с който са ипотекирани двата апартамента поради невъзможен предмет на основание чл.26, ал.2, пр. 1 ЗЗД и поради неизвестност тъждеството на имота на основание чл.170 ЗЗД. С тези мотиви въззивният съд е отменил частично решението на първата инстанция и е отхвърлил отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК против К. И.. В частта, с която искът е уважен против М. И., решението на районния съд е потвърдено, тъй като единствен собственик на продавания по изпълнителното дело имот е К. И.. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о, приема следното: По жалбата на И. К. П.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/може ли правото на собственост да съществува върху застроен обект, представляващ 1/2 ид.ч. от друг апартамент или право на собственост може да съществува само върху самостоятелен обект на вещни права съгласно действащите към построяването му и понастоящем строителни правила и нормативи. Може ли да съществува право на собственост върху застроен обект, който не е обособен като самостоятелен съгласно действалите или настоящите строителни правила и нормативи; 2/ кой юридически факт поражда обекта на правото на собственост върху застроен недвижим имот - фактическото строителство или издаването на строителни книжа за него; 3/ допустимо ли е две жилища да имат общо входно антре като всеки от собствениците притежава по 1/2 ид.ч. от него. Посочените правни въпроси не са в състояние да предизвикат допускане на касационен контрол. По начина, по който са формулирани, те не са свързани с решаващите изводи на съда. Съдът не е приел, че може да съществува право на собственост върху застроен обект, който не е обособен като самостоятелен такъв според строителните правила и изисквания. Проследявайки извършените сделки и отчитайки силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения, съдът е достигнал до извод, че с делбата от 1975г. е извършено реално разделяне на съществуващия дотогава един апартамент, като за това разделяне е бил налице одобрен архитектурен проект и за фактическото обособяване на двата нови обекта е било нужно несъществено преустройство - направа на леки преградни стени. Това означава, че договорът за дарение, с който на К. И. е прехвърлен единия от двата новосъздадени апартамента, не е с невъзможен предмет, след като разделянето на апартамента е правно възможно. Тук следва да се държи сметка за разграничението между фактическа и правна невъзможност на предмета на сделката, извършено в Тълкувателно решение №3/2014г. на ОСГК. Фактическа невъзможност е налице когато предметът не съществува в действителността при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката. Правна невъзможност на предмета има когато за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Разяснено е също, че неспазването на въведеното изискване в чл. 202 ЗУТ /съотв. чл.62, ал.2 ЗТСУ/ делба и правни сделки да се извършват само с обекти, които отговарят на одобрени за това инвестиционни проекти, не води до нищожност на разпореждането. Разпоредбата на чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД не свързва нищожността на сделката с неосъществяването или непозволяването на преустройството, а с неговата фактическа и правна невъзможност. Затова при спор за валидност на договор поради невъзможен предмет на доказване подлежи фактът дали към момента на постигнатото съгласие е правно възможно предметът да възникне като самостоятелен обект на право на собственост. В случая е несъмнено установено, че към момента на извършване на съдебната делба през 1975г., съответно към момента на дарението през 1981г., двете новообособени жилища са отговаряли на съществуващите изисквания за самостоятелни обекти на собственост, както и че е бил налице одобрен проект за преустройство. Дали това преустройство е фактически изпълнено на място и дали след това е извършено отново обединяване на двата апартамента в един (доколкото понастоящем съществува един апартамент), е без значение за валидността на делбата и на извършените разпореждания с новосъздадените обекти. С договора за дарение ищцата се е разпоредила със собствеността си и не може да се легитимира към настоящия момент като собственик на 1/2 ид.ч. от големия апартамент. Със същите съображения е отхвърлен иска на И. за нищожност на договора за ипотека. В този смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви и те съответстват на горепосоченото Тълкувателно решение. Липсва противоречие и със соченото решение №10 от 06.02.2015г. по гр.д. № 4598/2014г. на ІІ г.о., според което право на собственост може да съществува само върху застроен обект, който съставлява самостоятелен обект на вещни права съгласно действалите към момента на построяването или обособяването му или понастоящем строителни правила и нормативи.Това е приел и въззивния съд. Предвид горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване по жалбата на И. П.. По жалбата на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД. По тази жалба се претендира допускане на касационно обжалване с твърдение за недопустимост на съдебния акт поради липса на правен интерес от водене на иска срещу ответницата М. И.. Поставени са и процесуалните въпроси: 1/ при допуснато изменение на петитума на иска дължи ли съдът проверка на допустимостта на изменения иск, без да е наведено възражение за това; 2/ при липса твърдение, че едно лице е титуляр на дадено право, допустим ли е отрицателен установителен иск за срещу това лице, за да се установи на липсата на това право. Въпросите са обосновани с твърдението, че първоначално искът е предявен да се признае, че ипотечното право, учредено с договора за ипотека от 2007г., не обхваща самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], а впоследствие е допуснато изменение на иска: да се признае за установено, че К. И. не е собственик на 1/2 ид.ч. от описания самостоятелен обект, както и че М. И. не е собственик на този обект с посочен идентификатор, продаван по изпълнителното дело. Застъпената от касатора теза е, че искът против М. И. е недопустим, тъй като тя не е ипотекарен длъжник, тя е подписала договора за ипотека като длъжник по кредита, но собственик, който учредява ипотеката, е само К. И., като по делото няма спор, че имотът е придобит от него на лично основание, изключващо съпружеската имуществена общност. Настоящият състав счита, че е налице съмнение относно допустимостта на решението в посочената част и касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.