Определение № 294 от 29.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1572/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена частна касационна жалба от Н. М. Н., чрез адв. Н. М. против определение № 2983/16.09.2019 г. по ч.гр.дело № 2958/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Н. М. Н. срещу определение № 20991/05.10.2018 г. по гр.дело № 8271/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която производството по делото е прекратено по отношение на С. Р. Р. и Държавата, представлявана от Министъра на финансите. Поддържаните основания в частната жалба са за нищожност, недопустимост и неправилност на определението в обжалваната част. Според жалбоподателя определението на Софийски апелативен съд в обжалваната част е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. В частната жалба са мотивирани доводи относно нищожността, недопустимостта и неправилността на въззивното определение. Според жалбоподателя обжалваното определение е нищожно, тъй като е постановено от незаконен състав, че членовете на съдебния състав не отговарят на изискванията за „независим и безпристрастен съд”, предвидени в чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, чл.6, ал.1 и чл.13 от ЕКЗПЧОС и чл.4 и чл.6 от Договора за ЕС. Твърди се, че въззивният съдебен състав е незаконен, тъй като не е сформиран по законоустановения в чл.9 ЗСВ ред - чрез електронно разпределение на случаен принцип. Поддържа се неправилност на изводите на въззивния съд, касаещи прекратяване на производството по делото по отношение на ответниците Държавата, чрез Министъра на финансите и ответника С. Р. Р.. Искането е да се прогласи въззивното определение в обжалваната част за нищожно или недопустимо, съответно да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени определението в обжалваната част и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по подадената искова молба. Направено е искане за произнасяне в открито съдебно заседание по частната жалба, както и да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по поставени въпроси за тълкуване на чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз. В изложението са поставени въпроси в няколко групи както следва: 1. Нищожни ли са съдебни актове, постановени от незаконен съдебен състав, който не отговаря на критериите за независим и безпристрастен съд, установени в чл.6 от Договора за ЕС, във вр. с чл.47 от Хартата на основните права в Европейския съюз и чл.6,ал.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. 2. Недопустим ли е съдебен акт, който е постановен от незаконен съдебен състав, който не е сформиран по законоустановения в чл.9 от ЗСВ ред – чрез електронно разпределение на случаен принцип и който е подписан от незаконен съдебен състав. 3. Въпросът съдът уточни и конкретизира съгласно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: процесуално легитимирана ли е държавата да отговаря за вреди по реда на чл.49 ЗЗД и допустим ли е такъв иск с оглед прякото приложение на чл.7 от Конституцията на РБългария. На стр.26 от изложението се съдържа повторение на въпроса. 4. При наличие на ясно изразени твърдения от ищцовата страна, че процесния деликт, включително съдържа в състава си и престъпление е извършен от ответника чрез лични виновни неправомерни действия, длъжен ли е съдът да събере необходимите доказателства и да се произнесе по основателността и по доказаността на въведените от ищеца основания със съдебен акт по смисъла на чл.236 ГПК. 5. Представлява ли основание за допускане на касационно обжалване и касационно отменително основание обстоятелството, свързано със смесването от въззивния съд на материално правната легитимация с процесуалната легитимация, чрез неправомерно прекратяване на съдебното производство с мотиви, извлечени от материално правната легитимация на страната, по която съдебният състав е допустимо да се произнесе със съдебно решение. Повторение на въпроса се съдържа и на стр.16 от изложението. 6. Относно обстоятелството, че въззивния съд не е приложил правомерно основен правен принцип, включително и обстоятелството дали конкретен деликвент притежава функционален имунитет е материалноправен въпрос, а не процесуален и по него съдебния състав е длъжен да се произнесе с решение. 7.Въпросът съдът уточни и конкретизира съгласно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на съда да се произнесе с решение, когато е предявен иск срещу ответник който представлява правен субект и притежава законоустановената правоспособност да участва в граждански процес. 8. Въпросът съдът уточни и конкретизира както следва: относно игнорирането от първоинстанционния и въззивен съд на основни факти и обстоятелства в исковата молба и в последващите писмени изявления на ищеца, с които уточнява исковата молба. 9. Въпросът съдът уточни и конкретизира както следва: за задължението на въззивния съд да обсъди и доводите на страните. Повторение на въпроса се съдържа и на стр.22 от изложението. 10. Относно обстоятелството, че въззивното определение е постановено от незаконен състав. 11. допустимо ли е въззивният съд да ползва твърдения за функционален имунитет, с които да мотивира неправомерно избавянето на ответника-деликвент от деликтна отговорност за извършени лични виновни неправомерни и вредоносни деяния. 12. Длъжен ли е Българският съд да се произнесе по всяка искова молба, по която е сезиран, както и да разграничава процесуалната легитимация от материалноправната легитимация. Правните въпроси според жалбоподателя са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението от стр.31-ва до стр.36-та са формулирани 36 въпроса, които по съдържание са повторение на посочените по-горе и за същите жалбоподателят счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното определение. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, определения на състави на ВКС, решения и определения на въззивни съдилища. Ответникът по частната жалба С. Р. Р., чрез адв.И. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество. Държавата, чрез Министъра на финансите не е изразила становище по частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Искането за произнасяне в открито съдебно заседание по частната жалба е неоснователно и следва да се остави без уважение, тъй като не се налага събиране на доказателства или извършване на процесуални действия. Въззивният съд е приел, че с исковата молба Н. М. Н., чрез адв.Н. М. е предявил срещу МВР, ОД на МВР-С., шест физически лица и Държавата, чрез Министъра на финансите, искове за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от деликт, извършен от физическите лица – полицаи и прокурор. Прието е, че първоинстанционният съд е върнал исковата молба по отношение на посочените субекти, като е приел, че полицаите не отговарят за вреди, причинени на граждани по непредпазливост при или по повод изпълнение на служебните си задължения, че прокурорът не носи гражданска отговорност за служебните си действия, че Държавата отговаря чрез съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, които в случая са конституираните ответници МВР и ОД на МВР-С.. Прието е, че изводите на първоинстанционния съд са законосъобразни само по отношение на ответниците Държавата и С. Р. Р.. Прието е, че с исковата молба са предявени пасивно субективно съединени искове за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, причинени от ответниците физически лица, действащи в качеството им на полицаи и прокурор. Прието е също, че ищецът е насочил иска си срещу държавата, представлявана от Министъра на финансите. Според съда държавата не е легитимиран ответник по исковете за вреди, причинени от нейни служители, че тя не е надлежен ответник, нито когато отговорността за вреди се реализира по специалния ред на ЗОДОВ, където вместо държавата като неин процесуален субституент встъпва органът, от чиито незаконосъобразни действия са произтекли вредите – чл.2б от ЗОДОВ, нито когато се търсят вреди по общия исков ред. Приел е, че съответният орган на съдебна или изпълнителна власт представлява държавата по отношение на предвидената в закона отговорност за вреди от действия на служебни лица. Съдът е приел, че ищецът е насочил исковете си и към надлежни ответници – МВР и ОД на МВР-С.. Изведен е извод, че съдът правилно е прекратил производството по отношение на Държавата. Прието е за правилно обжалваното определение в частта, с която производството по делото е прекратено по отношение на ответника Р., чиято отговорност се ангажира за действията му, извършени като прокурор, че нормата на чл.132 от КРБ е пречка за надлежно развитие на производството по иска срещу този ответник. В частта, с която е отменено определението на първоинстанционния съд по гр.дело № 8271/2014 г. на Софийски градски съд определението на въззивния съд не е предмет на частната жалба. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното определение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на определението в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за нищожност на определението на въззивния съд в обжалваната част. Съдебните решения/определения са нищожни в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, вкл. и при тълкуване. Нищожно е решение/определение на съда и което е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В настоящият случай такива пороци на въззивното определение не са налице. Същото е постановено от законен състав на Софийски апелативен съд, в рамките на правораздавателната му компетентност при спазване на изискуемата писмена форма. Подписано е и формираната в мотивите на съдебния акт воля на съда е разбираема и логически последователна. Налице е и яснота на диспозитива. Според трайно установената съдебна съдебен акт, който е постановен от незаконен състав е нищожен. Съдебният състав е незаконен, когато е формиран в нарушение на процесуалния закон. Установените изисквания на чл.6,ал.1 от ЕКЗПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз за осигуряване на ефективни правни средства за защита, съответно на независим и безпристрастен съд са неотносими към поставения въпрос за законността на съдебния състав и за валидността на постановения съдебен акт. Нарушението на тези изисквания от българския съд няма за правна последица нищожност на съдебното решение. Като взема предвид изложеното съдът намира обжалваното определение за валидно. Вторият въпрос от изложението касае допустимостта на въззивното определение в обжалваната част. Недопустимо е съдебно решение/определение, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване и както ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка също води до недопустимост на решението. Недопустимо е и решението, постановено по нередовна искова молба. В случая въззивното определение в обжалваната част не е постановено при ненадлежно упражняване на правото на иск. Не са налице данни определението да е постановено при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Подадената искова молба и последващите уточнения на същата водят до извод, че същата отговаря по съдържание на разпоредбите на чл.127 ГПК. Твърдяното нарушение на разпоредбите на чл.9,ал.1 ЗСВ за разпределение на делото на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение, съобразно поредността на постъпването е неотносимо към допустимостта на обжалваното определение, съответно към преценката за законност на съдебния състав, постановил съдебният акт. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по четвърти, пети, шести, осми и дванадесети въпроси. Същите касаят правилността на обжалваното определение и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК ВКС трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Като взема предвид тази практика на ВКС съдът преценява, че всеки от посочените въпроси не са правни, а са по правилността на обжалваното определение. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по десети и единадесети въпроси. Десети въпрос от изложението е формулиран общо и бланкетно, и с оглед на това съдът намира, че не е правен въпрос. Единадесети въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, поради което не е правен въпрос. Неустановяването на общото основание по десети и единадесети въпроси е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по седми въпрос от изложението. Според практиката на ВКС основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК е налице, когато правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Цитираните от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ са извън обхвата на понятието задължителна практика на ВКС и ВС, както и практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По същият правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по т.3-та – т.е. не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по девети въпрос. В подкрепа на доводите за наличие на соченото допълнително основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК са цитирани решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. Както се посочи по-горе тези решения са извън обхвата на понятията задължителна практика на ВКС и ВС, и практика на ВКС съгласно чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С оглед на изложеното касационно обжалване не следва да се допусне по този правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По същият въпрос не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното определение на Софийски апелативен съд в частта, с която е отхвърлена частната жалба на Н. Н. срещу определение № 20991/05.10.2018 г., постановено по гр.дело № 8271/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която производството по делото е прекратено по отношение на Държавата, представлявана от Министъра на финансите по третия въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, изразена в определение № 435/11.07.2011 г. по ч.гр.дело № 212/2011 г. IV г.о., определение № 220/20.03.2012 г. по ч.гр.дело № 23/2012 г. на IV г.о., определение № 383/12.06.2013 г. по ч.гр.дело № 3266/2013 г. на ВКС, IV г.о., определение № 111/09.03.2015 г. по ч.гр.дело № 6711/2014 г. на ВКС, I г.о., постановени по реда на чл.274,ал.3 ГПК на основание чл.7 от Конституцията на РБългария държавата отговаря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ- специалният закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни процесуални субституенти, отговорността се реализира на основание чл.49 ЗЗД. Прието е, че въпросът се свежда до процесуална легитимация, която следва от правното твърдение на ищеца. Настоящият съдебен състав възприема посочената практика на ВКС. Надлежната процесуална легитимация на страните се извежда от правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Надлежен ответник по иск за вреди в хипотезата на чл.49 ЗЗД е възложителят на работата, при или по повод изпълнението на която са причинени вредите. Твърденията на ищеца, че претендираните за обезщетяване вреди са причинени от противоправните действия на лице – в случая на конкретно посочени ответници, на които държавата е възложила осъществяването на определена работа определят държавата като легитимиран ответник по този иск. За надлежната процесуална легитимация на държавата са достатъчни твърденията, че ищецът я намира за длъжник по деликтно вземане. Дали ищецът е правоимащ за такова вземане срещу държавата и дали между страните съществува правоотношение, което урежда такова вземане е въпрос на материалноправна легитимация по иска и ще бъде решен при разглеждане на спора по същество. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че предявеният иск с правно основание чл.49 ЗЗД срещу държавата, представлявана от Министъра на финансите, кумулативно съединен с искове по чл.45 и чл.49 ЗЗД срещу МВР, ОД на МВР [населено място] и ответниците М. Й. К., А. С. Л., П. М. С. и И. Г. Д., основан на твърдения за извършен деликт от физическите лица в резултат на който за ищеца са настъпили вреди е допустим. По основателността му съдът следва да се произнесе по съществото на делото. Обжалваното определение следва да се отмени в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Н. М. Н. срещу определението на Софийски градски съд в частта, с която производството по делото е прекратено по отношение на Държавата, представлявана от Министъра на финансите. Вместо отменената част делото следва да се върне на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по гр.дело № 8271/2014 г. В останалата обжалвана част на определението на Софийски апелативен съд, с която е оставена без уважение частната жалба на Н. Н. срещу определение от 05.10.2018 г. по гр.дело № 8271/2014 г. на Софийски градски съд, с която производството по делото е прекратено по отношение на ответника С. Р. Р. касационно обжалване не следва да се допусне. В тази част от определението на Софийски апелативен съд не са налице правни въпроси, формулирани от жалбоподателя, за които да е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. За поставените въпроси, посочени по-горе са изложени съображения, които съдът намира, че не следва да преповтаря. Без уважение следва да се остави искането на жалботоподателя да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по поставени въпроси за тълкуване разпоредбата на чл.47 от Хартата на основните права в Европейския съюз. Съгласно чл.628 ГПК когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. В настоящият случай съдът преценява, че тълкуването на разпоредбата на чл.47 от Хартата на основните права в Европейския съюз няма обуславящо значение за делото. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение