Определение № 4115 от 18.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2506/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 693/12.01.2023 година, подадена от Р. Ш. Ф. в лично качество и като наследник на починалия в хода на производството И. М. Ф. и от К. И. Ф. (участваща в производството като наследник на починалия И. М. Ф.), срещу част от решение № 1484/05.12.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 410/2022 година. С обжалваното въззивно решение частично е отменено първоинстанционното решение № 263 743/09.06.2021 година на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, І-6 състав, постановено по гр. д. № 10 366/2018 година, при което са отхвърлени предявените от Р. Ш. Ф. и И. М. Ф. (починал в хода на производството и заместен от Р. Ш. Ф. и К. И. Ф.) срещу „ЗК Л. И.“ АД [населено място] за сумите от по 75 000.00 лева за всеки от тях (разликата между присъдените обезщетения от по 75 000.00 лева и пълните претендирани размери от по 150 000.00 лева), представляващи обезщетение за претърпени от тях вследствие на смъртта на сина им К. И. Ф., настъпила вследствие на реализирано на 21.06.2017 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 01.06.2018 година до окончателното заплащане. С подадената от Р. Ш. Ф. и К. И. Ф. касационна жалба въззивното решение се обжалва в отхвърлителната му част, като се излагат доводи за това, че в същата решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявения срещу „ ЗК Л. И.” АД [населено място] искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъдат уважени до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Ш. Ф. и К. И. Ф. твърдят, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „ ЗК Л. И.” АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 7686/03.04.2023 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1484/05.12.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 410/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в оспорваната с нея част. Р. Ш. Ф. и К. И. Ф. са били уведомен за обжалваното решение на 12.12.2022 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 693/12.01.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че съгласно чл. 432, ал. 1от КЗ увреденото лице, спрямо което застрахованият бил отговорен, имало право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380 от КЗ. По силата на сключения договор, застрахователят се задължавал да покрие в границите на застрахователната сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Фактът на тяхното настъпване, вината на причинителя, както и обстоятелството, че те били в резултат от покрит риск по застраховката „гражданска отговорност“, били безспорно установени. Непосредствената причина за настъпване на произшествието била поведението на водача, който бил признат за виновен, по силата на влязла в сила на 14.07.2020 година присъда № 5/19.09.2019 година, постановена по н. о. х. д № 43/2019 година по описа на Окръжен съд Смолян. На основание чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда, както и споразумението, одобрено от наказателния съд, била задължителна за съда разглеждащ гражданските последици от деянието относно това дали било извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, поради което по делото бил установен фактическия състав на чл.45 от ЗЗД осъществен от водача на автомобила. На второ място, това противоправно и виновно поведение се намирало в пряка причинна връзка с претърпените от Р. Ш. Ф. и И. М. Ф. вреди и смъртта на сина им, настъпила един месец по-късно. Застрахователят не бил доказал пълно и главно релевираното от него възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се в непоставяне на колан. Второто възражение обаче въззивния съд намирал за доказано пълно и главно, доколкото починалият и водачът на лекия автомобил цяла вечер се намирали в една обща компания в заведение, където всеки от тях бил употребил количество алкохол, продължили навън в беседка, а едва към сутринта всички се качили в колата т. е. поели са риска да бъдат превозени от пиян водач. Отделно от това квалифициращ елемент от фактическия състав на престъплението бил, че деянието било извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 2.13 ‰. Въпросът за съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД бил решен от първоинстанционния съд в противоречие със съдебната практика. По въпроса била налице съдебна практика в която било застъпено становище, че само по себе си нарушението на установени в ЗДвП и ППЗДвП правила не било основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на обезщетението, тъй като било необходимо нарушението да било в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Затова възражението на „ЗК Л. И.“ АД [населено място] за наличието на съпричиняване, поради липсата на правилно поставен колан оставало недоказано, но второто от тях се намирало в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на К. И. Ф.. Р. Ш. Ф. и И. М. Ф. попадали в кръга на легитимираните лица, които имали право да получат застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по справедливост и обхващал най-близките роднини като низходящите, възходящите и фактическа съпруга. Относно размера на обезщетението, въззивният съд съобразявал, че в процесния случай Р. Ш. Ф. и И. М. Ф. претендирали претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от факта на загубата на най-близкия за тях човек-първородния им син (който имал брат-близнак, разпитан като свидетел). Съобразявал и факта, че починалият е бил само на 24 години към датата на пътнотранспортното произшествие през 2017 година, с когото според свидетелските показания, Р. Ш. Ф. и И. М. Ф. живеели заедно в едно домакинство, били задружно и сплотено семейство, починалият не бил семеен, живеел и споделял общ дом със своите родители, помагал им активно при отглеждане на животните и непрекъснато ги подпомагал. За по-висок интензитет на неимуществените вреди сочело и обстоятелството, че около един месец след произшествието К. И. Ф. се бил намирал в кома в болнично лечение в [населено място], през което време родителите му непрекъснато го посещавали и се намирали в мъчително очакване и надежда, че синът им ще се оправи. Двамата тежко преживявали загубата на сина си. Смъртта давала неблагоприятно отражение на целия им живот, емоционално и психическо състояние, предвид на факта, че завинаги били лишени от възможността и правото да бъдат обичани, обгрижвани от него, както и да получават любовта, закрилата и подкрепата, която само той би могъл да им осигури, които обстоятелства безспорно изпълвали със съдържание биологичната връзка между родител и дете. В разцвета на живота си майката била загубила възможността да получава обич и подкрепа, в морален и финансов аспект, от своя син, което неминуемо водело до нервно-психическия стрес, негативни изживявания от емоционално естество и неочаквана промяна в стереотипа на изградения начин на живот на семейството им. В хода на делото пред първа инстанция на 15.12.2020 година, починал бащата И. М. Ф. само на 50 години., което било още една индиция за силно изживения стрес от смъртта на сина му, което се било отразило и на физически план. На следващо място, от показанията на разпитаните свидетели, въззивният съд приемал за установено, че смъртта се била отразила изключително тежко на Р. Ш. Ф. и И. М. Ф.-изпитали силен стрес от смъртта на К. И. Ф., както и непрежалимата загуба, свързана с липсата на материална помощ и морална подкрепа в бъдеще, които те щели да търпят до края на живота си. Във връзка с това, с критериите в ППВС №4/23.12.1968 година и сегашната конюнктура в страната, включително и с оглед възрастта на Р. Ш. Ф. и И. М. Ф., въззивният съд намирал, че правилно било определено обезщетение в размер на по 150 000.00 лева за всеки от тях. От тези суми следвало да бъде отчетен принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД в размер на 50 % или по 75 000.00 лева. Така остават дължими по 75 000.00 лева за всеки от първоначалните ищци, заедно със законната лихва, считано от датата на поканата 01.03.2018 година до окончателното им изплащане. С оглед диспозитивното начало в процеса и доколкото Р. Ш. Ф. и И. М. Ф. претендирали законната лихва от по-късен момент, а именно: 01.06.2018 година то въззивният съд присъждал лихвата от претендираната дата. С оглед това и при частично несъвпадане изводите на първа и въззивната инстанции първоинстанционното решение следвало да бъде отменено в обжалваната осъдителна част за разликата над по 75 000.00 лева. до по 150 000.00 лева за всеки от Р. Ш. Ф. и И. М. Ф. и потвърдено в останалата обжалвана част. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Ш. Ф. и К. И. Ф. са поискали обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това при определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?; за това какъв е начина за определяне на конкретната степен на принос на увредения в хипотезата, когато е пътувал в автомобил управляван от водач употребил алкохол?; за това при определяне на степента на съпричиняване следва ли съдът да извърши анализ и се мотивира по поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия, както и да отчете причинната връзка с вредата, респективно да установява действителния обем, в който всеки един от участниците в пътнотранспортното произшествие е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?, както и за това следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви, защо кредитира едни доказателства, а отхвърля втори?. Последният от поставените от в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. При постановяването му е съобразено установеното от закона и конкретизирано в съдебната практика задължение на съда по чл. 235, ал. 2 от ГПК да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Затова той е задължен да въз основа на твърденията на страните да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. В случай че съдът постанови решението си, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, то задължението му по чл. 235, ал. 2 от ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 и чл. 235 от ГПК при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт, от значение за спорното право, се е осъществил или не при наличието на противоречиви доказателства в тази насока той ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 от ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт до посочи, кои от тях приема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните и отхвърля другите. Неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им, а също така и едностранно обсъждане представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановеното по спора решение. Доколкото при постановяване на обжалваното въззивно решение тази практика е съобразена то не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване по този въпрос. Останалите три въпроса са свързани с приложението на правилата за съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. По отношение на тях е налице установена съдебна практика, съгласно която по силата на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на деликвента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. При това обаче причинената вреда трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или бездействията на деликвента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на деликвента и вредата. При това не е задължително действията на деликвента и на пострадалия да се намират в причинна връзка едно с друго, а могат да се проявяват и самостоятелно, но задължително следва да доведат до настъпването на една обща и неделима вреда. В случаите на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е възможно деянието на деликвента да е обусловило това на увредения и обратно, като го е предхождало и е било условие за неговата реализация. Във всички случаи действията на деликвента и на увредения, които са довели до настъпването на общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия. Намаляването на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното увреждане. Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Този критерий обаче сам по себе ни е неприложим в случаите, когато се касае за състави на непозволеното увреждане, които не изискват виновно поведение от страна на деликвента, а и както се посочи по-горе, поначало вината на увреденото лице е без значение за настъпването на фактическия състав на съпричиняването, като намаляването на обезщетението не представлява санкция за неправомерно поведение на увредения. Освен тези два критерии, като критерий за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат. Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, но също така ако е налице субективен елемент трябва да бъдат взети предвид тежестта на извършеното правонарушение, ако действието на увредения е противоправно, както и степента на неговата вина. Самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Затова е допустимо, ако след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на деликвента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината. Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай може да бъде по-голям от този на деликвента. Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД възлага на увреденото лице задължението да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на обезщетението. Същото обаче не поражда субективни права за деликвента и не може да бъде релевирано от него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на насрещен такъв в случаите на предявен иск за обезщетение за вредите от непозволеното увреждане. Касае се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като с оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК съдът не е задължен да извършва служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от самата разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, където е посочено, че обезщетението може да бъде намалено, а не че се намалява задължително. С оглед на това, за да бъде въведено в предмета на производството, това възражение следва да бъде заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във връзка с тях доказателства. При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е съобразил така установената практика по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, поради което не са налице предпоставките за допускане на исканото от касационно обжалване по свъртаните с това три въпроса. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Ш. Ф. и К. И. Ф. са поискали въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените Р. Ш. Ф. и К. И. Ф. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1484/05.12.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 410/2022 година, по подадената срещу него от Р. Ш. Ф. и К. И. Ф. касационна жалба с вх. № 693/12.01.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение