Определение № 4518 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 911/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. Д., чрез адвокат В. Г., срещу онази част от Решение № 5268 от 18.10.2023 г. по в. гр. д. № 2432/2023 г. на СГС, в която Решение № 3905/27.04.2022 г. по гр. д. № 26576/2021 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 91 състав, и допълващото го Решение № 276/06.01.2023 г. са потвърдени в частта относно вината за прекратяване на гражданския брак между касатора и Н. П. П., в частта, в която упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака дете К. Д. Д. е предоставено на майката Н. П. П., а касаторът е осъден да заплаща на непълнолетното си дете К. Д. Д., ЕГН: [ЕГН], чрез неговата майка и законен представител Н. П. П. месечна издръжка в размер на още 72, 50 лева (или общо в размер на 250 лева), считано от 03.10.2023 г., до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че въззивният съд неправилно не е отчел желанието на детето, заявено при изслушването му в открито съдебно заседание, да остане живее в дома на своя баща.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Н. П. П. е подала отговор, в който изразява становище за частична недопустимост на касационната жалба, както и за липсата на основания за допускане на касационното обжалване на решението в допустимата за обжалване пред ВКС част.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но е частично недопустима като насочена срещу акт, неподлежащ на касационно обжалване.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по брачни искове, искове по чл. 322, ал. 2 ГПК, с изключение на въпросите по чл. 59, ал. 2 от Семейния кодекс в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете. Произнасянето по вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, когато някой от съпрузите е поискал това, е по искане (а не самостоятелен иск), неразривно свързано с брачен иск, въззивното решение по което е изключено от касационен контрол. Изложеното обуславя недопустимост на касационната жалба в обсъжданата част и прекратяване на производството по делото.

В останалата част касационната жалба е допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с Решение № 3905/27.04.2022 г. по гр. д. № 26576/2021 г. по описа на СРС, III ГО, 91 състав, допълнено с Решение № 276/06.01.2023 г., сключеният между страните граждански брак е прекратен. От брака им били родени децата В. Д. Д., навършила пълнолетие преди обявяване на въззивното решение, и К. Д. Д., [дата на раждане]. При изслушването по реда на чл.59, ал. 6 СК от въззивния съд всеки от родителите изявил желание нему да бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето К.. Изслушан от въззивния съд, К. споделил, че след фактическата раздяла между родителите му в продължение на около две години живеел една седмица при майка си и една при баща си, местенето между двете жилища не му създавало проблем, макар понякога да усещал неудобство от това. Категоричен бил, че ще спазва този график, каквото и да решат родителите му, тъй като за тях това било по-добре и се чувствали равнопоставени. Изпитвал по-голямо удобство при престоя при бащата, тъй като той го водел до училище с автомобил, а когато бил при майка си, се налагало да ползва градски транспорт. Споделил, че се разбира добре със сестра си В., която в последните пет месеца живеела единствено при баща им.

Въз основа на заключението към приетата по делото съдебна-психологична експертиза (СПЕ) въззивният съд установил, че страните притежават нужния родителски капацитет да се грижат за детето К., имат високи показатели по отношение на обгрижване и приемане на детето, като всеки от тях поотделно полагал грижи за него. Майката се опитвала да включва бащата в живота на децата, но бащата и обкръжението му се опивали да отхвърлят ролята на майката. Родителите се затруднявали да отчетат особеностите в порастването на детето К., опитвали се да го задържат по отношение на порастването и автономизирането му. Отношението на подрастващия към двамата родители преминавало през материалното му осигуряване. Той бил силно емоционално свързан със своята сестра В.. К. се чувствал защитен поради полаганите за него грижи, но се усещал притиснат да прави избор между родителите си, по отношение на които преживявал конфликт на лоялност, който бил пречка да изрази категорична позиция. Поради свързаността със сестра си бил склонен да се присъедини към бащата и неговите близки, но като емоционална сензитивност бил с по – близки характеристики до тези на майката. Детето чувствало дискомфорт в актуалната ситуация на ежеседмично преместване, но живеенето поравно с двамата родители би гарантирало според вещото лице възможност да не прекъсва връзката с всеки от тях и да съхрани тази със сестра си. След раздялата на родителите не се отчитала настъпила промяна във връзката на К. с всеки от тях, тъй като бил отглеждан поравно от страните. Вещото лице препоръчало запазване на актуалното функциониране на детето при двамата родители, тъй като то имало нужда от тяхната подкрепа, както и от тази на сестра си. При разпита му в съдебно заседание вещото лице разяснило, че К. е стеснителен, тъй като бил поставен в конфликт на лоялност на по-ниска възраст. Понастоящем същият се опивал да поддържа система, която създавала чувство на равнопоставеност между родителите му.

От изготвените на основание чл. 21, т. 15, вр. чл. 15, ал. 6 ЗЗД социални доклади въззивният съд установил, че майката обитавала семейното жилище, в което имало отлични битови и хигиенни условия и била обособена детска стая, разполагаща с пространство за всяко от децата. Детето К. общувало с роднините си по майчина и бащина линия. Около дома на майката той имал изграден приятелски кръг, който майката познавала. Детето било ученик в седми клас в 144 СУ „Народни будители“, посещавало уроци по български език и математика, като разходите за първите се поемали от майката, а за вторите – от бащата. Детето имало добре изградена емоционална връзка и с двамата си родители. Пред социален работник К. посочил, че понастоящем живеел по равни интервали от време при всеки от родителите си и искал този режим да бъде запазен. Направени били изводи, че основните грижи за детето се полагали от неговата майката, а тези за сестра му В. – от бащата. От социалния доклад, отразил констатациите от проведеното от ДСП – Младост във въззивното производство социално проучване, въззивният съд установил, че детето К. пребивавал при всеки от родителите си поравно и желаел това положение да бъде съхранено. Домът на бащата бил разложен в семеен хотел. В същия децата на страните живели в обособено жилище на бабата и дядото по бащина линия, в което имало отделна стая за двамата младежи, а бащата живеел в съседство с настоящата си партньорка и тяхното дете. Жилищните помещения разполагали с отделен вход от този за гостите на хотела и в тях се поддържали много добри хигиенни и битови условия.

От служебна бележка за доходи от трудови правоотношения, издадена от Столична община, въззивният съд установил, че средният месечен доход на П. за 2022 г. бил 1 725 лева. От удостоверение от 03.04.2023 г., издадено от „Галант лавър“ ООД, от сметки за изплатени суми и разходни касови ордери, както и от справка за осигурителен доход, съдът установил, че в периода месец април 2022 г. – месец юли 2022 г. брутният среден месечен доход на бащата бил 410, 59 лева, а осигурителният му доход в интервала месец януари 2023 г. - месец март 2023 г. – 710 лева, като по граждански договор през първото тримесечие на 2023 г. му била изплатена сумата от 3 850 лева, за второто тримесечие на същата година – 3 930 лева, а за третото тримесечие – 3 780 лева.

Въззивният съд приел въз основа на писмените доказателства по делото, че на 07.09.2023 г. на детето К. била открита банкова сметка, по която бащата превел следните суми: на 19.09.2023 г. - сумата от 200 лева с основание „издръжка за месец септември 2023 г.“, и на 27.09.2023 г. - сумата от 200 лева с основание „издръжка за месец октомври 2023 г.“.

От показанията на свидетелите С. П. П., К. Д. И., С. К. Д. и Е. В. М. въззивният съд установил, че след раздялата на страните в продължение на около половин година двете деца пребивавали при бащата през делничните дни, а при майката – през почивните дни. При бащата децата се разполагали в апартамента в семейния хотел на неговите родители, където ползвали самостоятелна стая и санитарен възел. Бащата обитавал с настоящата си партньорка и общото им дете апартамент в хотела, в непосредствена близост до този, ползван от децата. В процес на изграждане била самостоятелна стая със санитарен възел, предназначена за дъщерята на страните, която в последните пет месеца живеела в хотела след разразил се конфликт с майката. С партньорката на бащата децата поддържали добри отношения. Бабата по бащина линия, учител по професия, подпомагала учебната подготовка на децата по български език, а бащата им помагал по математика.

При решаване на въпроса кому от родителите да бъде възложено упражняването на родителските права по отношение на детето К. въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, че най-добрият интерес изисква преценка на онези елементи, посочени от Комитета за правата на детето в Общ коментар № 14 (2013 г.) към Конвенцията за правата на детето, а именно: възгледите на детето, идентичността на детето, запазване на семейната среда и поддържане на взаимоотношенията, грижа за детето и неговата закрила и безопасност, уязвимо положение, право на детето на здравеопазване, право на детето на образование. Посочил е, че най-добрият интерес на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. Анализирайки обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 СК, съблюдавайки най-добрия интерес на детето К., включващ в най-широк смисъл добруването и благоденствието му и с оглед конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е счел, че местоживеенето му следва да бъде при неговата майка Н. П. П., която да упражнява родителските права. Отчел е, че и двамата родители изразяват желание и готовност да упражняват родителските права по отношение на детето, както и че и двамата притежават съпоставим родителски капацитет. При нито един от тях не се констатирали преки или косвени данни за рискови фактори за отглеждането на К.. Безспорно било, че и двамата родители полагат грижи за непълнолетния при неговото отглеждане по време на съвместно им съжителство, а и понастоящем, установена била силна връзка на подрастващия с всеки от родителите и желанието му да прекарва поравно времето си с тях. По изброените критерии двамата родители въззивният съд приел за равнопоставени. Страните установили съпоставим месечен доход, който позволявал на всяка от тях без затруднения да покрие собствените си и на детето материални нужди, включително разходите по извънкласните занимания на подрастващия. Установено било, че бащата разполагал с подкрепящата среда на своите родители. При всеки от родителите К. разполагал с оборудвана за нуждите му стая, която поделял със сестра си В., с която имали силна емоционална връзка. Въззивният съд приел след изслушване на детето К. и заключението на СПЕ, че ежеседмичното преместване на вещите му между жилищата на родителите му създавало неудобство. Приел е, че детето било въвлечено в конфликт на лоялност и се чувствало притиснато от всеки от родителите си да направи избор между тях. Тази ситуация въззивният съд оценил като риск за детето, което, следвайки модела на поведение на по-голямата си сестра, по-лесно би заело страната на бащата в конфликта между родителите. Решаващият съд приел за реална и опасността да бъде подложено то на опит за подмяна на ролята на майката, позовавайки се на заключението към СПЕ и препоръките на вещото лице В.. При преценка кому от родителите да бъде възложено упражняването на родителските права съдът съобразил още, че по време на пребиваването при бащата детето К. било ситуирано в жилището на бабата и дядото по бащина линия, докато бащата живеел в отделен дом, макар и разположен в същата сграда. Последното намалявало възможността на касатора да упражнява пряк родителски контрол по отношение на непълнолетния. Въззивният съд, позовавайки се на задължителните разяснения, дадени в т. II, б. „е“ от ППВС № 1/1974 г., определил по – разрешен режим на лични отношения с бащата, включващ контакти през делнични и празнични дни, който би намалил и стреса от ежеседмичното местене на детето между домовете на родителите му и би спомогнал за автономизирането на младежа.

Позовавайки се на разпоредбите на чл. 143, ал. 2 СК и чл. 142, ал. 1 СК, въззивният съд изследвал нуждите на детето и възможностите на родителите, за да определи размера на издръжката, която касаторът следвало да заплаща на своя син. Отчел е, че към приключване на съдебното дирене във въззивното производство детето е на четиринадесетгодишна възраст и е ученик в осми клас, установил е обичайни за възрастта му нужди, свързани с разходи за храна, дрехи, обувки, учебници и учебни помагала за извънкласни форми на обучение, медицински грижи, културни потребности и развлечения. С оглед събраните по делото доказателства е приел, че за цялостната издръжка на непълнолетното дете е необходима месечно сумата от 450 лева. При преценка на размера на дължимата и възможна за поемане от касатора издръжка на детето съдът съобразил работоспособната възраст на бащата, липсата на твърдения и доказателства за здравословни проблеми при същия, изискващи значителни ежемесечни разходи за лечение, наличието на алиментни задължения към друго малолетно дете, установените по делото месечни доходи на същия, получаваната помощ от родителите му, наличието на задоволени жилищни нужди. При тези факти въззивният съд приел, че от общо определената сума от 450 лева касаторът следва да поеме сумата от 250 лева, като разликата до 450 лева се престира от майката, ведно с непосредствените грижи по отглеждане и възпитание на детето. При определяне на размера на издръжката съдът съобразил както инфлационните процеси в страната, така и обстоятелството, че детето К. ще пребивава при бащата в определения от съда режим на лични отношения, когато същият следва да осигурява издръжката му в натура.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1."Следва ли въззивният съд, извършвайки преценка на интересите на детето по критериите по чл. 59, ал. 4 СК и &1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, да отчете всички конкретни обстоятелства, установени по делото, в т. ч. желанията и чувствата на детето?“;

2. „Следва ли въззивният съд да извърши отново преценка въз основа на новосъбрани във въззивното производство доказателства кой от съпрузите е виновен за прекратяване на брака с развод?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС – ППВС № 1/1974 г., както и Решение № 215/21.06.2011 г. по гр. д. № 1325/2010 г., III ГО на ВКС, Решение № 65/28.02.2014 г. по гр. д. № 4202/2013 г., IV ГО на ВКС, Решение № 290/07.11.2012 г. по гр. д. № 640/2012 г., III ГО на ВКС, Решение № 712/15.02.2011 г. по гр. д. № 81/2010 г., III ГО на ВКС, Решение № 243/08.07.2014 г. по гр. д. № 7289/2013 г., IV ГО на ВКС, Решение № 60208/03.12.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г., IV ГО на ВКС.

По поставените въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора въпрос относно критериите, които съдът е длъжен да съобрази при преценката си относно предоставяне упражняването на родителските права, и длъжен ли е при извършването й да изследва и вземе предвид всички конкретни факти и обстоятелства, в т. ч. желанията и чувствата на детето, е свързан с крайните изводи на решаващия съд. Този въпрос покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил волята му. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е дал утвърдителен отговор на този въпрос и е постановил своето решение в съответствие с практика на ВС и ВКС, формирана по приложението на чл. 59, ал. 4 СК - ППВС 1/74 г., и многобройни решения по чл. 290 ГПК, сред които посочените от касатора, а и служебно известните на състава Решение № 50029 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3402/2022 г., IV ГО, Решение № 25 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3551/2022 г., IV ГО, Решение № 50170 от 21.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4294/2021 г., III ГО и други. Съгласно разясненията в тези съдебни актове при извършване на преценката, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да се стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно в ППВС 1/74 г.: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето, привързаността на детето към родителите, полът и възрастта на детето, възможността трети лица да оказват помощ при неговото отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, тъй като изразеното от детето предпочитание при кой от родителите би желало да живее не е решаващ критерий, защото се вземат предвид всички критерии, обуславящи интереса на детето, както е направил съдът.

След като по тълкуването на чл. 59, ал. 4 СК, която норма нито е непълна, нито неясна или противоречива по съдържание, е налице установена практика, ненуждаеща се от осъвременяване, то е изключено поставеният от касатора въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, което изключва допускане на касационно обжалване на въззивното решение и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият от въпросите е отнесен към онази част от въззивното решение, която е изключена от касационен контрол. Ето защо той не покрива общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.

В заключение касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора пред касационната инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 600 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение