Определение № 50248 от 15.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2470/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. Свирецов, подадена чрез адв. Б. К., срещу решение №48/16.06.2020 г. по т.д.№63/2020 г. на Апелативен съд Бургас, с което, след отмяна на решение №460/25.11.2019г. по т.д.№208/19г. по описа на Бургаски окръжен съд,е отхвърлен предявеният от него срещу „Юробанк България“АД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено в отношенията между тях, че ищецът не дължи на банката сумата 120 192 лв., представляваща общ сбор от присъдени ѝ в заповедно производство вземания по договор за кредит от 18.10.2007г., поради погасяването по давност на правото на ответника да ги събира принудително в хода на образуваното от него въз основа на издадения му изпълнителен лист изпълнително дело. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материална незаконосъобразност.Оспорен е като погрешен изводът на въззивния съд,че новата давност е започнала да тече от 26.06.2015г. /когато е било перемирано изпълнителното дело/, а не от датата на последното извършено от взискателя валидно изпълнително действие – на 26.06.2013г., респ. – че извършената с т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС №3/18.11.80г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение занапред. Поддържа се,че новата погасителна давност е започнала да тече именно от 26.06.2013г. и е изтекла на 26.06.2018г., която дата предхожда завеждането на исковата молба и поради това съдът е следвало да признае с решението си, че правото на ответника да търси по принудителен ред вземанията си е погасено по давност. По тези съображения касаторът претендира отмяна на решението на БАС и уважаване на предявения срещу банката иск. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“АД, в представен чрез процесуалния му представител адв.Х. И. писмен отговор, е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивната инстанция е намерила за безспорни между страните фактите, свързани с издаването в полза на ответника на изпълнителен лист и с образуването на изпълнително дело срещу ищеца за сумите 96 722,84 лв. главница, 22 129,71 лв. договорна лихва и 1339,57 лв. такси по договор за кредит. Съдът е приел за установено,че в хода на принудителното изпълнение са извършени следните изпълнителни действия: наложен запор върху МПС на 03.06.2013г., наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника на 26.06.2013г., наложен запор върху друго МПС на 08.04.2016г., наложени възбрани върху недвижими имоти на 23.04.2018г. и на 22.08.2018г., като е констатирал като безспорно обстоятелството,че в периода от 26.06.2013г. до 26.06.2015г. взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия срещу длъжника. С оглед последното е направил извод,че на последната дата изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона – на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК. По спорния въпрос при такава хипотеза от кой момент е започнала да тече новата погасителна давност за вземанията съдът е приел,че постановките на т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС,с което е обявено за загубило сила ППВС №3/80г. /приемащо,че давност не тече докато трае изпълнителния процес/ и според които новата давност започва да тече от датата, на която е било поискано или извършено последното валидно изпълнително действие, не може да се приложат към правоотношения, възникнали преди обнародването на новия тълкувателен акт, тъй като правните субекти са имали основание да съобразяват поведението си с постановлението на Върховния съд и не следва да търпят неблагоприятните последици от новото тълкуване, което не са могли да предвидят. На базата на тези разсъждения съставът е заключил,че след прекратяването на изпълнителното производство нова давност е започнала да тече от 26.06.2015г., а не от 26.06.2013г. и би изтекла на 26.06.2020г.,която дата не е била настъпила към момента на завеждането на исковата молба. От това е направил извод за неоснователност на предявения иск по чл.439 ГПК. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която счита за осъществена с разрешения от въззивния съд съществен въпрос: От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/80г., извършена с т.10 на тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС и в тази връзка даденото с т.10 от тълкувателното решение разрешение прилага ли се по отношение на неприключилите изпълнителни производства, висящи към датата на обявяването на тълкувателното решение – 26.06.2015г., които изпълнителни производства са били образувани преди датата на постановяване на самото тълкувателно решение? Поддържа се в изложението,че изводите на въззивния съд противоречат на дадено в практиката на ВКС разрешение по този въпрос, обективирано в решение №170/17.09.2018г. по гр.д.№2382/17г. на четвърто г.о. на ВКС. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Така поставения от касатора правен въпрос е обуславящ крайния изход на спора пред въззивната инстанция, тъй като именно отговорът му по него е мотивирал състава да постанови обжалвания правен резултат, поради което следва да се приеме за осъществена общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване. По отношение на даденото от въззивния съд разрешение не може да бъде приложена допълнителната предпоставка за допустимост, сочена от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Към момента е налице задължителна съдебна практика, установена с постановено от ОСГТК на ВКС тълкувателно решение №3/28.03.2023г. по тълк.д.№3/20г., с което се приема, че, докато е траел изпълнителният процес по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла; за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/80г. Изводът на въззивния състав,че в процесния случай давността за вземанията на банката, за удовлетворяването на които е било образувано през 2013г. изпълнителното дело, е започнала да тече именно от тази дата и не е била изтекла към датата на завеждането на иска, е съобразен изцяло с тази задължителна практика, която прави неактуална всяка друга противоречаща ѝ практика на ВКС /в т.ч. соченото от касатора решение/. Изложеното обуславя извод за неоснователност на молбата за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение