Определение № 1737 от 05.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 901/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на „Л. Д. П. – КОМЕРС“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 10 от 22.01.2025 г. по в.ч.т.д. № 6/2025 г. на Бургаски апелативен съд. Ответната страна – „АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] – оспорва основанията за допускане на определението до касационно обжалване и поддържа, че същото е правилно. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Бургаски апелативен съд е отменил определение № 89/21.10.2024 г. по т.д. № 19/2024 г. на Сливенски окръжен съд, с което е изменено определение № 74/29.08.2024 г. по същото дело в частта за разноските за осъждане на АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] да заплати на „Л. Д. П. – КОМЕРС“ ЕООД, [населено място] сума в размер на 9600 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, като вместо това е отхвърлил молбата по чл. 248 ГПК на частния касатор и ответник по делото като неоснователна. За да постанови този резултат, въззивният състав е обосновал, че с получаването на препис от исковата молба, частният касатор е имал право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Посочил е обаче, че липсват доказателства за реалното им заплащане, тъй като съгласно договора за правна защита от 03.11.2023 г. уговореното адвокатско възнаграждение от 9600 лева с ДДС е трябвало да бъде заплатено по банков път, за което не са представени данни, а издадената фактура от 01.08.2024 г. съдържа указания за плащане в брой, което не доказва реален паричен поток. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване е формулиран въпросът: 1. „Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?“ Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно от частния касатор противоречие на решаващите изводи на въззивния съд с възприетото в решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и редица други. На самостоятелно основание поддържа очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, изводима от несъобразяване с приложената разписка за извършеното плащане на адвокатския хонорар и поясненията в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В обосноваване за защитната си теза, частният касатор акцентира на несъобразен от въззивния състав анекс към договора за правна защита от 01.08.2024 г., намиращ се на л. 53 гръб от т.д. № 19/2024 г. на Сливенски окръжен съд, с който редът на заплащане на адвокатското възнаграждение е предоговорен да бъде осъществен в брой. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Поставеният въпрос /по основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ е релевантен, като свързан с решаващите изводи на съда. Освен че установява общо основание, страната е поддържала и обоснован от нея допълнителния селективен критерий чрез сочените решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Както е заявил частният касатор – с тези, а и множество други, актове касационната инстанция многократно е изяснявала задълженията на въззивния съд в хода на въззивното производство във връзка със събирането и преценката на доказателствата. Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство – независимо дали то се развива като исково или частно. Както е възприето в ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно, а ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Въззивният съд служебно изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. С оглед изложеното, както бе обосновано по-горе налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания от касатора въпрос, тъй като въззивният съд не е съобразил всички факти и доказателства по делото и в частност, не е обсъдил приложения на гърба на договора за правна услуга от 03.11.2023 г. анекс към същия от 01.08.2024 г., с който е изменена клаузата за реда на извършване на плащането на адвокатското възнаграждение. Приемайки, че плащането следва да се осъществи по банков път, а не в брой, въззивният съд е вменил незаконосъобразна и в разрез със задължителните постановки на т. 1 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тежест на доказване на страната за извършеното от нея плащане на разноски. Ответната страна – „АЛИС 8“ ЕООД, [населено място], поддържа приложението на чл. 78, ал. 4 вр. ал. 2 ГПК. Оплакването е неоснователно. В чл. 78, ал. 4 ГПК е предвидено право на ответника на разноски и при прекратяване на делото – при прекратяване поради недопустимост на иска, при оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена или неустановена причина. В този случай разноските за производството, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. По аргумент от чл.78, ал.2 ГПК това разрешение не намира приложение в случаите, когато отказът, респ. оттеглянето на иска съставлява процесуално действие, предприето от ищеца поради новонастъпили след предявяването му независещи от него, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, като в този случай отговорен за разноските е ответникът. Настоящата хипотеза не е такава – исковото производство е прекратено поради неотстраняване на нередовности в исковата молба, обусловили връщането й с определение № 74/29.08.2024 г. по т.д. № 19/202024 г. на Сливенски окръжен съд. Исковото производство е образувано пред Бургаски окръжен съд по повод искова молба на АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] срещу „Юробанк България“ АД, [населено място] и „Л.Д.П. КОМЕРС“ ЕООД, [населено място] с твърдения за сключено от ответниците нищожно, а в условията на евентуалност – увреждащо по смисъла на чл. 135 ЗЗД, допълнително споразумение и заличаване на свързани с него обезпечения /договорна ипотека/. Настоящият състав, като съобразява извършените от страните процесуални действия, намира, че „Л.Д.П. КОМЕРС“ ЕООД, [населено място] е конституиран в качеството му на ответник, съобразно посоченото в исковата молба, която първоинстанционният съд е приел за редовна преди осъществения на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК отвод на всички съдии в Бургаски окръжен съд от разглеждане на делото. След връчване на препис от същата и в изпълнение на дадените му от съда указания по чл. 367 ГПК, ответникът е подал отговор, за изготвянето, на който е направил разноски. Изцяло ирелевантни в тази връзка са твърденията на ищеца за отпадане на правния му интерес, обосновани с извършени от ответниците действия по заличаване на учредената от „АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] ипотека, тъй като в настоящия случай този въпрос е по съществото на спора – заличаването на договорната ипотека, учредена от ищеца в полза на банката-ответник, е обвързана с основателността на евентуалния конститутивен иск по чл. 135 ЗЗД, но не и с неговата допустимост, нито с основателността на главния установителен иск за нищожност на сключеното между ответниците допълнително споразумение. В посочената хипотеза, прекратяването на делото се дължи изцяло на обективните действия на ищеца – неизпълнение на дадени указания за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1 и чл. 128, т. 2 и т. 3 ГПК. Следователно, доколкото прекратяването на делото не се дължи на новонастъпили след предявяването му независещи от ищеца, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, то съгласно постоянната практика на ВКС, ответникът има право на разноските, които е направил до този момент – в този смисъл е и определение № 60297/26.07.2021 г. по ч.т.д. № 266/2021 г. на ВКС, II т.о., на което се позовава страната в частната си жалба. За доказване на направените разноски ответникът е представил договор за правна услуга от 03.11.2023 г. с анекс към същия от 01.08.2024 г., с който е изменена клаузата за реда на извършване на плащането на адвокатското възнаграждение. При тази фактическа обстановка са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно разясненията, дадени с т. 1 Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – страната е отправила своевременно искане за присъждане на разноски за извършените от нейния процесуален представител действия и е доказала извършването им. Анексът от 01.08.2024 г. към договора за правна услуга от 01.03.2023 г. има характер на разписка и установява заплащане на договореното възнаграждение, в размер от 9600 лева, в брой. Възражение за прекомерност на този адвокатски хонорар не е сторено. Следователно, налице са предпоставки за допускане на атакувания акт до касационно обжалване и неговата отмяна, а вместо него постановено друго с което искането за присъждане на разноски следва да бъде уважено. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение