Определение № 555 от 04.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2934/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Агростил“ ЕООД срещу решение № 1538/24.06.2019 г. по в. т. д. № 53/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 5420/13.08.2018 г. по гр. д. № 18 080/2014 г. на Софийски градски съд в частта му, с която са отхвърлени искове на „Агростил“ ЕООД против „Аустралиан Куолити Продъктс Енд Сървисис“ ЕООД, В. Е. Н. и Й. Н. Н. с правно основание чл. 422 ГПК за заплащане на сума в размер над 221 706, 72 лв. до 265 000 лв. – главница по споразумение от 22.10.2009 г. спрямо „Агростил“ ЕООД, за заплащане на сума в размер 265 000 лв. – главница по споразумение от 22.10.2009 г. спрямо солидарно задължените В. Е. Н. и Й. Н. Н., и за заплащане на сума в размер 100 000 лв. – неустойка за забава спрямо тримата, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 12 577/2014 г. на СРС.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като са формулирани въпроси, които според касатора са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Автоматично ли настъпва договорената предсрочна изискуемост на задължение за периодични плащания при просрочие на вноските или е необходимо и волеизявление на кредитора, отправено до длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост?“

2. „От кой момент започва да тече срокът по чл. 147 ЗЗД за поръчителя, който обезпечава задължение за плащане на периодични парични вноски?“

В изложението се сочи противоречие на въззивното решение по двата въпроса с практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 58/2009 по т. д. № 584/2008 г. на II ТО, решение № 130/2009 г. по т. д. № 139/2009 г. на II ТО, решение № 92/2009 г. по т. д. № 467/2008 г. на II ТО, решение № 345/2012 г. по гр. д. № 481/2012 г. на III ГО, решение № 64/2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на IV ГО, както и т. 18 на тълкувателно решение № 4/2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено.

От ответниците по касация „Аустралиан Куолити Продъктс Енд Сървисис“ ЕООД, В. Е. Н. и Й. Н. Н. е подаден отговор. В него се оспорва подадената касационна жалба като неоснователна. Излагат се доводи, че не са налице твърдените от касатора основания за селектиране на жалбата до касационен контрол, тъй като липсва каквато и да е аргументация относно значението на въпросите при формиране крайните изводи на въззивния съд. Отделно от това, практиката, с която се обосновава приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е неотносима към процесния случай. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да потвърди първоинстанционния акт, въззивната инстанция напълно е споделила изводите, изложени в него. Възприела е установената по делото фактическа обстановка, че ищецът „Агростил“ ЕООД е снабден със заповед за незабавно изпълнение срещу главния длъжник „Аустралиан Куолити Продъктс Енд Сървисис“ ЕООД и солидарно задължените с него В. Е. Н. и Й. Н. Н. въз основа на спогодба с нотариална заверка на подписите. Заповедта е издадена за сума в размер 265 000 лв. главница и 100 000 лв. неустойка за забава. В мотивите на въззивното решение е приела, че предявената срещу главния длъжник претенция за сумата над 221 706, 72 лв. е неоснователна поради частичното й погасяване чрез плащане. По отношение задължението на поръчителите съставът на Апелативен съд София е счел, че съдът е служебно задължен да изследва спазването на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като с изтичането му отпада отговорността на поръчителя. Позовал се е на т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е възприел изводите на първоинстанционния съд за изтичане на този срок много преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК. Вземането за неустойка въззивният съд е преценил за валидно възникнало, но погасено по давност при противопоставено от ответниците основателно възражение по чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Мотивирал е, че от възникване на вземането за неустойка на 15.04.2010 г. до подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК на 10.03.2014 г. е изтекъл срок, по – дълъг от три години. Началото на давностния срок съдът е обвързал от уговорения със спогодбата срок по чл. 2.5., явяващ се недерогиран от чл. 2.6., тай като последният е относим към отговорността на поръчителите В. Н. и Й. Н.. Приел е, че извършените на 03.09.2010 г. и 18.01.2011 г. плащания не са променили падежите за плащане на вноските по главното задължение.

Не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационната жалба до контрол относно законосъобразност на постановеното от Апелативен съд София решение.

И двата въпроса, формулирани от касатора, не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, да са от значение за формиране волята на въззивната инстанция. Въпросите са изцяло хипотетично зададени и не кореспондират с мотивите на атакуваното пред настоящата инстанция въззивно решение. Наличието на предсрочна изискуемост на задълженията с източник договора за спогодба от 22.10.2009 г. не е заявено от ищеца, касатор в настоящото производство, като основание на претенцията му по чл. 422 ГПК. Към датата, на която е подадено заявлението по чл. 417 ГПК – 10.03.2014 г., всички негови вземания са били с настъпил падеж, съобразно уговорените в спогодбата конкретни дати. Отделно, преценен от падежа на всяка от вноските, описани в чл. 2.4.2. на спогодбата /последната дължима до 30.09.2011 г./, към 10.03.2014 г. шестмесечният срок по чл. 147 ЗЗД е бил отдавна изтекъл. Дори хипотетично да се приеме, че касаторът е въвел /а той не го е сторил/ като основание на претенцията си настъпила предсрочна изискуемост на поетите от ответниците задължения, то и броен след този момент /15.04.2010 г./, срокът по чл. 147 ЗЗД не се явява спазен. За изчерпателност следва да бъде посочено и, че житейски и правно нелогично е изложеното в касационната жалба твърдение, че предсрочната изискуемост била настъпила на 31.01.2014 г. при установена по делото изискуемост на вноските с краен падеж датата 30.09.2011 г. Разпоредбата на чл. 71 ЗЗД ясно сочи, че предсрочна изискуемост е налице, когато кредиторът търси изпълнение от длъжника преди настъпване на предварително уговорения падеж. По изложените причини въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се явяват извън предмета на спора и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Те не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация, поради което ненужно се явява обсъждане на допълнителния такъв, регламентиран в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителна практика и практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, на ВКС.

Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците по касация се дължат разноски в доказания по делото размер и съобразно формулираното относно този размер искане.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС